— Значи сте твърдо решени да останете в града?
Марцел кимна и се усмихна заканително.
— Разбира се, че ще останем. Вече бягах веднъж от Венафрум, зарекъл съм се да не мръдна от латинска Езерния до самия край на войната! — Усмивката изчезна от лицето му. — Цялото римско население на Венафрум и Беневентум е било изклано от съгражданите си. Изглежда, италийците не знаят мярка в омразата си към нас! Особено самнитите.
— Имат известно право за това, Марк Клавдий — вдигна рамене Сула. Но нека оставим причините за миналото, а следствията — за бъдещето. Това, което ни занимава в момента, е как да спечелим войната. И как да опазим тези смели римски крепости, издигащи се в сърцето на италийските територии. — Той доближи глава до лицето му. — Войната, която е водим, е до голяма степен война на принципи. Италийците трябва да знаят, че Рим и римляните са свещенонеприкосновени. От пролома на Мелфа дотук войските ми оплячкосаха всяко село, което им се изпречи на пътя. Защо? За да разберат италийците как Рим може да действа в тила на собствените им легиони, как може да отнема плодовете на собствените им земи, за да храни градове като Езерния. Ако успееш да издържиш обсадата, Марк Клавдий, и ти ще им дадеш да разберат това-онова.
— Докато ми е по силите, ще пазя Езерния — тържествено се закле той.
И така, когато Сула напусна Езерния, имаше основания да се чувства вътрешно спокоен. Градът щеше да продължи да се защитава. Легионите му поеха напред през земите на самнитите, уповаващи се на щастливата си звезда. Друго не им оставаше — в крайна сметка никой нямаше представа къде се намират в момента войските на самнитите и пиценците. Късметът отново не му изневери; той дори си позволи да мине под самите стени на някои от вражите градове — като Венафрум например, — окуражавайки всячески войниците си да сипят хули и обиди по безучастните зрители от крепостните стени. Когато най-сетне малката му армия достигна безпрепятствено вратите на Капуа, легионерите подеха маршова песен и населението на града се втурна да ги посреща с добре дошли.
Сула научи, че в момента, в който Мутил е отдръпнал част от войските си пред Ацера и ги върнал спешно в Самниум, за да помогнат срещу настъпващата римска армия, Луций Цезар на свой ред тръгнал да помага на обсадения град. Все пак съдбата не се показала твърде благосклонна към консула, защото самият Мутил бил останал насреща му. Оставяйки на Катул Цезар да се погрижи за заслужената почивка на войниците му, Сула яхна едно муле и се впусна по следите на началника си.
Както можеше да се очаква, завари го в изключително лошо настроение, при това без нито един конник — двете хиляди нумидийци, които Секст Цезар бе довел със себе си, незнайно къде се бяха изпарили.
— Знаещ ли какво направи тази лисица Мутил? — посрещна го Луций Цезар още на входа на палатката си.
— Не — отвърна чистосърдечно Сула и се облегна на временно издигнатия стълб от пленени копия. Предстоеше му да изслуша цяла пледоария по въпроса колко е жестока съдбата.
— Когато Венузия се предала на пиценците и венузините се присъединили към новата държава, сред пленниците Гай Видацилий открил някакъв си римски заложник — чужденец. Е, аз лично отдавна бях забравил за него, но се оказа, че в града още си живеел Оксинтас, един от синовете на нумидийския цар Югурта. На Видацилий му хрумнала щастливата идея да доведе Оксинтас тук, пред Ацера. Когато нападнах самнитите, използвах конницата си вместо авангард. И сещаш ли се какво направи Мутил? Облече въпросния Оксинтас в пурпурна роба, сложи му диадема на главата и го прати сам срещу нумидийците. Само като го видяха, двете хиляди нумидийци скочиха от конете и започнала да му се кланят… Можеш ли да си представиш — сви нервно юмрук Цезар, — да се кланят на врага, срещу когото воюват! И като се замисля, колко усилия ни струваше да ги докараме дотук! Всичко отиде напразно, абсолютно напразно!
— Ти какво направи?
— Какво да направя, подбрах ги обратно към Путеоли, където веднага ги качих на корабите и ги върнах в Нумидия. Имат си цар, да им бере грижата!
Сула го погледна одобрително.
— Постъпил си точно както е трябвало, Луций Юлий. — Ръката му погали дървените дръжки на пленените копия. — И все пак, като гледам, с или без конница, не си изгубил сражението! По копията познавам дори, че си спечелил.
Луций Цезар за миг позабрави вродения си песимизъм и ако беше способен да се усмихва, сигурно би го сторил.
— Което си е истина, спечелихме едно сражение. Преди три дни Мутил нападна — навярно, когато е разбрал, че си успял благополучно да проникнеш в Езерния. Аз обаче го изхитрих, като изкарах войските си през задния вход на лагера и го ударих в гръб. Шест хиляди самнити загинаха на бойното поле.
— А Мутил?
— Веднага даде заповед за отстъпление. Сега-засега Капуа е в безопасност.
— Чудесно, Луций Юлий!
— Де да можех и аз така да кажа — поклати тъжно глава той.
Сула с мъка възпря напиращата си въздишка и попита:
— Какво друго се е случило?
— Най-големият син на Публий Крас бил загинал под стените на Грументум. Баща му трябваше доста време да стои хванат като в клещи от луканите. За щастие тия диваци не знаят нито що е дисциплина, нито що е търпение. Лампоний вдигнал цялата си армия и тръгнал за някъде си. Публий и вторият му син Луций успели да излязат. — Вместо да се зарадва обаче, главнокомандващият тежко въздъхна. — Онези глупаци в Рим искаха да оставя всичко и да се върна спешно в града. И знаеш ли защо? За да съм бил провел изборите за консул
— Какво е станало там?
— Салувиите отново се хвърлили в лов на глави — направи гримаса на отвращение Цезар. — Как да разчитаме, че тези хора ще се цивилизоват, когато след толкова векове съседство с гърците и римляните продължават да я карат, както си знаят! Помислили си нашите, че няма да им обърнем внимание, и се върнали към варварските си порядки.
— Така значи, Квинт Серторий се разполага свободно в цяла Италийска Галия — потъна на свой ред в размисъл Сула. Лицето му застина в израз едновременно на умора, нетърпение и дълбока горчивина. — Е, в крайна сметка, не е толкова невероятно! Човек, който е спечелил венец от трева, преди да е навършил трийсет години, може всичко да си позволи.
— Да не би да ревнуваш? — подпита го лукаво Цезар.
Той тръсна глава в знак на отрицание.
— Не, не мога да го нарека ревност! Пожелавам му всичко най-добро, дано успее да стигне върха, към който се е запътил! Този младеж ми харесва. Познавам го още от времето, когато служеше като кадет в армията на Марий в Африка.
Луций Цезар му отговори с някакъв нечленоразделен звук и потъна в мрачните си мисли.
— Друго интересно не се ли е случило? — попита Сула.
— Секст Юлий Цезар пое половината от доведените легиони и ги закара по Апиевия път право в Рим.