твое разрешение ще пратя два от тях на север при Гай Марий, който е поел върховното командване. Останалите два ще използваме тук, в Кампания. — Въздъхна доволно и изгледа усмихнат началника си.
— Няма да е зле да задържим и четирите легиона при нас — отбеляза Луций Цезар.
— Не мисля, че можем да си го позволим — възрази любезно, но решително Сула. — На север сме претърпели много по-големи числени загуби, отколкото в Кампания, а единствените два легиона с боен опит са затворени заедно с Помпей Страбон във Фирмум Пиценум.
— Предполагам, че не мога да ти противореча — преглътна разочарованието си Цезар. — Колкото и да не понасям Гай Марий, трябва да призная, че откакто пое сам върховното командване на север, ми е по- леко на душата. Под негово ръководство нещата там могат да се пооправят.
— Те ще се пооправят и тук! — за сетен път се опита да прогони черните му мисли. Чувстваше не толкова разочарование, колкото известно отчаяние. Луций Цезар беше най-песимистично настроеният пълководец, при когото беше служил. За да подкрепи думите си, Сула се наведе над писалището и като си придаде за пръв път напълно сериозен вид, добави: — Трябва да отвлечем Мутил далеч от Ацера, докато новите легиони стъпят на крака и поемат защитата на града. Вече имам готов план за това.
— И какъв е той?
— Нека взема двата най-добри легиона, с които разполагаме, и тръгна за Езерния.
— Сигурен ли си, че ще ти мине номерът?
— Имай ми доверие, Луций Юлий!
— Хм…
— Ние на всяка цена трябва да отвлечем вниманието на Мутил. Ако се престорим, че искаме да спасим Езерния, той ще ни последва. Вярвай ми, Луций Юлий! Не само ще постигна плана си, но и човек няма да изгубя!
— И откъде смяташ да минеш? — продължаваше да го гледа скептично Цезар, който сам имаше горчиви спомени от опита си да стигне до Езерния.
— По същия път, по който тръгна и ти преди време. Първо по Вия Латина до Аквинум, сетне през дефилето на Мелфа.
— Ще ти скроят засада.
— Не се тревожи, и това съм предвидил.
Колкото по-дълбоко изпадаше в депресията си Цезар, толкова по-самоуверен ставаше Сула в желанието си да го окуражи.
Не изглеждаше на същото мнение самнитският пълководец Дуилий, който с интерес проследи безгрижното напредване на двата римски легиона по пътя от Аквинум. Отдалеч изглеждаше, сякаш римляните не са и чували какво е това засада. Късният следобед завари предните редици на римляните да навлизат в самото дефиле, без ни най-малко да се страхуват от нападение. По височините край прохода ясно се носеха ругатните на центурионите и трибуните по адрес на изоставащите. Заканваха се, че ако някой си позволи да закъснее с прибирането си в прохода, го очакват големи наказания.
Дуилий гледаше от една скала, далеч на високото, и се мръщеше в недоумение. Без дори да си дава сметка, бе загризал ноктите си като малко дете. Дали римската тактика беше плод на вроденото малоумие у началника, или ставаше въпрос за някаква хитрост? Когато легионите се показаха в краката му, той разпозна пешака Луций Корнелий Сула, който ги предвождаше. Да се разпознае Сула, пък макар и от неколкостотин крачки разстояние, не беше трудно, защото друг римски войник със сламена шапка на главата просто нямаше. А този мъж съвсем не беше глупак, дори и засега приносът му в Италийската война да беше съвсем скромен. По бързите движения на войниците зад него Дуилий разбра, че римляните се готвят да издигнат укрепен лагер. Излизаше, че те не само не бързат да излязат от дефилето, но смятат да прекарат нощта в него и да прогонят самнитския гарнизон.
— Това няма да стане! — закани се той, но продължи да се мръщи. — Ще видим какво ще измислим през нощта. Вече е твърде късно тепърва да нападаме, но навярно утре сутринта ще успеем да му пресечем пътя за бягство. Трибуне — обърна се към човека до себе си, — вземи единия легион със себе си и без да вдигаш шум, се залепи за тила на римляните.
Сула бе застанал в дъното на прохода и заедно с първия си помощник наблюдаваше действията на легионерите си.
— Да се надяваме, че това ще стигне да ги заблудим — сподели помощникът, който беше не друг, а Квинт Цецилий Метел Пий, накратко Прасчо Младши.
Откакто умря старото Прасе Нумидик, синът му не само не изгуби нищо от привързаността си към Сула, но дори го имаше за нещо като свой втори баща. Началото на войната Метел Пий прекара в Капуа, където под началството на Катул Цезар помагаше доброволците да стъпят на краката си. Откакто трябваше да спасява консула Гней Максим от клането при Араузио, Метел Пий не бе имал случай да участва във военен поход. Затова сега се бе зарекъл на всяка цена да блесне, без обаче с нищо да даде повод на началника си да се оплаква от поведението му; заповедите си бяха заповеди и Прасчо Младши трябваше стриктно да ги изпълнява.
При въпроса му Сула надигна въпросително белите си вежди, които нямаше възможност да гримира в строя, и убедено заяви:
— Ще ги заблудим.
— Няма ли да е по-добре да останем в дефилето и да пропъдим самнитите от него? — подхвърли уж между другото Прасчо. — По този начин ще си осигурим постоянен път на изток.
— Нищо подобно, Квинт Цецилий. Че можем да прочистим прохода от врага, можем. Но ни липсват двата допълнителни легиона, които да поемат неговата защита след заминаването на останалите. Само да се махнем, и самнитите отново ще заемат старите си позиции. За разлика от нас те имат достатъчно резерви. Сега целта ни е не да ги гоним от височините, а да им вдъхнем страх, че ще го направим. — Той доволно изсумтя. — Вече е достатъчно тъмно, можем да запалим огньове. Нека всичко изглежда много убедително.
Метел Пий се погрижи всичко да изглежда достатъчно убедително. На наблюдателите от околните височини им се струваше, че легионерите на Сула цяла нощ не спират да строят укрепения си лагер. Навярно смятаха да се закотвят за дълго време насред прохода.
— Не ще и съмнение, решили са да ни отнемат прохода — поклати глава Дуилий. — Глупаци! Вместо да прогонят нас, ще се чудят те самите как да излязат обратно.
И той подобно на Сула изглеждаше доволен.
Но при изгрев-слънце на другия ден Дуилий се убеди в дълбоката си заблуда. Между двата склона на прохода наистина бяха издигнати високи насипи от камъни и пръст, но между тях не се виждаше жива душа. Римският вълк бе дал вид, че ще ухапе самнитския бик, а след това се беше скрил. Но не обратно на запад, откъде бе дошъл, а право на изток. От наблюдателния си пост Дуилий добре виждаше облаците прах, вдигнати от римските легиони по пътя към Езерния. Но вече сам нищо не можеше да стори. Бяха му заповядали здраво да държи дефилето на Мелфа, а не да преследва някакви си два легиона из откритата равнина. Това, което все пак бе редно да стори, бе да прати вестоносец до войските пред Езерния.
Но и това се оказа безполезно. Сула бързо проби линиите на обсадата и експедицията завърши успешно между стените на града.
— Много е добър — пишеше в следващото съобщение, което началникът на самнитската обсада Гай Требаций прати до главнокомандващия на цялата самнитската армия Гай Папий Мутил при Ацера. — Езерния е твърде голяма, за да я стегна в плътен обръч с наличните си сили. Нито можех да разпръсна дотолкова силите си, че да му препреча отвсякъде пътя, нито можех да ги концентрирам на едно място от страх той да не ме обкръжи. Затова и когато му хрумне отново да излезе от града, не виждам как ще му попреча.
За своя голяма радост Сула установи, че бойният дух на Езерния ни най-малко не е спаднал и че гарнизонът се състои от цели десет кохорти решени на всичко мъже. Към петте, които Сципион Азиаген и Ацилий така безславно оставиха на произвола на съдбата, се бяха присъединили още пет, дошли от падналите в ръцете на врага Венафрум и Беневентум. Но най-голямото предимство, на което се радваха защитниците, бе превъзходният командир Марк Клавдий Марцел.
— Провизиите и оръжието, които ни носите, са добре дошли — благодари Марцел на Сула. — Ще има да се защитаваме още месеци наред.
