Венец от трева (Част II: Разривът)

лагер край останките от някогашния цветущ град, където между полусъборените стени бяха разцъфнали полски цветя, а улиците се бяха превърнали в чудни ливади. Сула не беше в настроение да гледа как трибуните и центурионите се занимават с такава прозаична работа като издигането на укрепен лагер и отиде на самотна разходка из опустелия град.

„Ето тук, в краката ми лежи квинтесенцията на всичко онова, за което воюваме в момента — размишляваше той. — Именно гледката на останките от Фрегела беше замъглило до такава степен очите на магаретата в Сената, че така глупаво се заканваха да постъпят по същия начин с цяла Италия. Хвърлихме време и пари, рискувахме живота си в борба да превърнем полуострова в една огромна Фрегела. Казвахме си, че ще изтрием италийците от лицето на земята. Алени макове щяха да растат там, където се е ляла алената италийска кръв. Бели рози щяха да растат изпод белите кости на избитите ни врагове, от зейналите дупки в черепите щяха да никнат жълтите очички на маргаритките. Защо похабихме толкова сили, когато сами се отказваме от преследваната цел? Защо толкова хора трябваше да загинат, защо тепърва ще загиват, когато не искаме да постигнем желаната победа? Цезар си прави сметката да даде гражданство на Етрурия и Умбрия, преди и те да са се присъединили към бунтовниците. Но веднъж направи ли го, процесът ще стане необратим. Дори ако се опита, друг ще поеме жезъла на властта от ръцете му и ще довърши започнатото. С ръце, почервенели от кръв, всички италийци ще получат своето гражданство. Защо трябваше да се захващаме с война, която няма да ни изведе доникъде? И то точно ние, наследниците на троянците, които уж сме се научили навреме да разпознаваме предателите между нас. Ние сме римляни, не сме италийци. А ще трябва с очите си да гледаме как същите тези италийци се превръщат в римляни. Ще се наложат там, където досега сме властвали ние, ще унищожат всичко, което е съставлявало Рим. Техният Рим няма да бъде повече този, който наследихме от предците си. Няма да бъде моят Рим. Ето тази цветна градина, в която се е превърнала Фрегела, е моят Рим, градът на славните ми предци, които имаха достатъчно смелост да унищожат враговете си и да настанят на тяхно място пеещи птички и жужащи насекоми.“

Сула не беше сигурен дали заради сълзите в очите му залязващото слънце го заслепява, или изцяло е попаднал в някакво нереално пространство, където нещата изглеждат другояче. Но сред синкавите вълни на въздуха около себе си той забеляза да се приближава нечий силует. Все по-ясно се очертаваше формата на едър, бавно крачещ човек, облечен в дрехите на римски пълководец. Синкавата фигура се превръщаше в черна сянка, докато най-накрая лъскавата броня не заблестя на слънчевите лъчи и перата по шлема не затрептяха на вятъра. Гай Марий! Гай Марий италиецът!

Сула чак хлъцна от изненада, сърцето му трескаво затуптя в гърдите. Той се закова на място и го изчака съвсем да наближи.

— Луций Корнелий.

— Гай Марий.

Никой не понечи да подаде ръка на другия. Марий се обърна на другата страна, за да продължат в посоката, накъдето бе вървял Сула. Двамата изминаха така известно разстояние из улиците на умрелия град, без да продумат, докато най-накрая Марий, който никога не беше понасял тягостните мълчания, не се осмели да започне разговор:

— Доколкото разбирам, Луций Юлий бил тръгнал към Езерния?

— Точно така.

— А вместо това би било по-добре да си върне Стабия и Помпей. Отацилий вече се е заел с построяването на голям флот, за който дори има доброволци от моряците. Уви, силният държавен флот никога не е влизал в приоритетите на римския Сенат. Дочувам, че в Курията се говорело всички освобожденци в града да бъдат включени в някаква нова военна единица, която да поеме охраната на градовете ни в Северна Кампания и Южен Лациум. Отацилий ще може да качи голяма част от тази крайбрежна милиция на корабите си.

Сула само изсумтя.

— И кога смятат назначените отци да прокарат този закон?

— Кой знае? Поне са седнали да го обсъждат.

— Чудо на чудесата!

— Струва ми се, че си много огорчен, Луций Корнелий. Дали причината не се крие у Луций Юлий? Не бих се изненадал.

— Прав си, Гай Марий, дълбоко съм огорчен. Тъкмо се разхождах из тези хубави улици, покрити със зеленина, и разсъждавах за злата орис на Фрегела. Разсъждавах и правех неволни сравнения с очертаващата се участ на италийците, с които воюваме в момента. Знаеш ли, Луций Юлий имал намерение да прокара закон, според който всички италийци, които все още не са взели участие във войната срещу Рим, ще получат пълно римско гражданство. Не е ли прекрасно?

Марий се закова за миг на място, след това продължи.

— Това ли му е хрумнало сега? И кога смята да го прокара? Преди или след боя, който ще яде при Езерния?

— След.

— А ти молиш боговете да ти отговорят защо е била цялата тази война досега? — подхвърли старият воин, без да си дава сметка, че наистина е разгадал мислите на Сула. И в следващия миг прихна да се смее. — Което си е истина, още не ми е минало желанието да воювам. Да се надяваме, че ще успея да спечеля някое и друго сражение, преди римският Сенат и народ да са се предали пред исканията на консула си! Какъв обрат, а? Да можехме да върнем от света на мъртвите и Марк Ливий, цена нямаше да имаме. Ако беше още жив, нищо от това нямаше да се е случило. Хазната нямаше да е толкова празна, колкото главите на съгражданите ни, а полуостровът щеше да се изпълни с миролюбиви, щастливи, доволни римски граждани.

— Точно така.

Двамата пак се умълчаха, докато не излязоха на някогашния градски форум, където някоя останала изправена колона или каменна стълба, водеща към нищото, се издигаха над тревата и цветята.

— Имам работа за теб — смени темата Марий, като седна на някакъв каменен блок. — Хайде, Луций Корнелий, седни до мен или се скрий някъде на сянка, но свали тази проклета шапка, че не ти виждам очите.

Сула послушно се премести на сянка и свали сламената си шапка, но нито седна, нито отвори уста да каже нещо.

— Предполагам, че си задаваш въпроса защо е трябвало да бия път чак до Фрегела, вместо да те изчакам в Реате?

— Най-вероятно отговорът е, че не ме искаш в Реате.

Марий отново се засмя.

— Човек никога не може да те излъже, Луций Корнелий. Точно така, не те искам в Реате. — Усмивката му скоро се стопи. — И в същото време нямах намерение да излагам плановете си в писмото. Колкото по- малко хора знаят за задачата ти, толкова по-добре. Не че се съмнявам да не би в щаба на Луций Юлий да има предатели, но предпазливостта не вреди.

— Единственият начин една тайна да остане запазена е да не я кажеш на никого.

— Точно така — приведе се напред Марий и каишите на бронята му жално изскърцаха от тежестта. — Луций Корнелий, ще се отбиеш още тук от Вия Латина, ще продължиш нагоре по течението на Лирис, ще излезеш първо на Сора, сетне ще завиеш пак покрай реката и ще я проследиш до изворите й. С други думи, ще излезеш на няколко километра от Валериевия път, но от тази страна на вододела.

— Моята задача я разбирам. Но какво ще правиш ти през това време?

— Докато ти се изкачваш нагоре по Лирис, аз ще тръгна от Реате в източна посока и ще навляза в планинските проходи. Ще изляза на Валериевия път малко след Карсеоли. Градът е напълно разрушен и в момента го държи врагът. Ако не са ме излъгали съгледвачите, вътре се е настанила армията на маруцините начело със самия Херий Азиний. Ще се опитам по възможност да го привлека в открит бой, който ще реши владението на целия път на запад от проходите. Тъкмо по това време искам ти да си се изравнил с войската ми — само че на юг от вододела.

— На юг от вододела и без врагът да е научил за присъствието ми — кимна в разбиране Сула, който започваше да се разделя с безразличието си.