много тревожно. Ако загубата на Гай Марий означаваше, че римските армии ще се лутат известно време като мухи без глави по полетата на Италия, то какво би представлявал Форум Романум без присъствието на Марк Емилий Скавър? Кой от всички сенатори щеше да обърне внимание на всички онези наглед незначителни, но всъщност жизненоважни събития, случващи се сред съседните на Рим страни? Кой изобщо щеше да продължи външната политика, водена от Рим в продължение на два века? Кой щеше да поставя на мястото им самонадеяните глупаци като Филип или бруталните парвенюта като Квинт Варий? Кой друг вместо него щеше да се изправи като непоклатима скала срещу всички беди, които ще връхлетят Рим? Истината беше, че откакто Марий бе покосен от удара, Скавър видимо се бе състарил; колкото и да се бяха държали за гушите през последните четиридесет години, двамата бяха един за друг като вода и въздух.
— Марк Емилий, трябва повече да пазиш здравето си! — предупреди го Сула, обзет от мрачни предчувствия.
В зелените очи на събеседника му просветнаха лукави искрици.
— Човек все някога трябва да си отиде, нали?
— Така е. Но ти просто нямаш правото да го сториш. Рим още се нуждае от теб. Ако и ти ни напуснеш, то кой ще ни спасява от нежни души като Луций Юлий Цезар или Луций Марций Филип?
Скавър се засмя.
— Това ли е най-голямото зло, което може да сполети Рим — Луций Цезар и Филип? — попита той и наклони голата си глава на една страна като някой престарял, проскубан бухал. — В някои отношения много те ценя, Луций Корнелий. Но понякога си казвам, че в твои ръце Рим би изживял много по-страшни мигове, отколкото ако се оставеше на Филип. — Щракна с пръсти. — Ти може и да не си роден войник, но повече време от кариерата си на сенатор прекара по бойните полета. А съм забелязал, че дългата военна служба превръща сенаторите в пълни автократи. Вземи например Гай Марий. Когато един пълководец заеме политически пост, той е нетърпелив да постигне желаното и твърде често гледа да се освободи от рамките, които му поставят традицията и толерантността.
Двамата разговаряха пред книжарницата на Созий на Аргилетум, където се намираха и няколко от най- реномираните сергии за храни в цял Рим. Докато обсъждаха бъдещето на Рим, те добре си похапваха сладкиши от грозде и захаросан крем; в близост до тях дебнеше някакъв светлоок младеж, който си изкарваше прехраната с легенче топла вода и суха кърпа; сладкишите на продавача в съседство бяха лепкави и мазни и двамината сенатори с готовност бяха откликнали на деловата му оферта.
— Когато дойде моето време, Марк Емилий, ще постъпя с Рим в зависимост от това, какво представлява самият той. В едно мога да те уверя: няма да позволя днешните римляни да опозорят имената на предците си. Нито ще позволя отново властта да отиде в ръцете на хора като Сатурнин — зарече се твърдо Сула.
Скавър привърши със закусчицата си и щракна с мазните си пръсти, за да уведоми светлоокия, че ще се възползва от услугите му. Подаде мръсните си ръце на момчето и след като внимателно се увери дали работата е била свършена както трябва, му даде цяла сестерция като възнаграждение. Сетне изчака Сула да си измие на свой ред ръцете (и да подаде доста по-скромна монета) и продължи по темата.
— Някога имах син — каза Скавър най-невъзмутимо, — но синът ми не се оказа мъж на място. Колкото и да беше мил и любезен, беше твърде страхлив и слабохарактерен, за да защити името си. Сега имам втори син, твърде малък, за да знам какво ще излезе и от него. И все пак едно нещо научих, Луций Корнелий, а то е, че колкото и славни да са нашите предци, бъдещето принадлежи единствено на потомците ни.
Сула изкриви лице.
— И моят син умря, но за разлика от теб друг не ми се роди.
— Значи така ти е било писано.
— Мислиш ли, че боговете наистина имат пръст в тези неща, Принцепс Сенатус?
— Убеден съм. Ето, погледни ме, цял живот ролята ми е била да ограничавам амбициите на Гай Марий. Рим имаше нужда от мен и аз бях на неговите услуги. Напоследък обаче ми се струва, че
— Имаш думата ми, Марк Емилий, че Рим няма защо да се плаши от мен. — Сула се замисли малко над току-що изреченото и добави: — Имам предвид
— Искрено се надявам да си прав, Луций Корнелий.
Двамата се насочиха към Сената.
— Дочувам, че Катон Лициниан щял да бъде изпратен в Кампания — рече Скавър. — С него ще ти е по- трудно да се разбереш, отколкото с Луций Юлий; също толкова неуверен, колкото Цезар, но много по- непоносим като характер.
— Няма да представлява грижа за мен — успокои го Сула. — Гай Марий с право го нарече грахово зърно, а похода му в Етрурия — детска работа. Знам как да се оправям с граховите зърна.
— И как?
— Като ги смачкам под петата си.
— Знаеш, че никога няма да ти дадат върховното командване, вече проверих веднъж.
— Това ни най-малко не ме интересува — усмихна се той. — Когато смачкам зърното, просто не би имало на кого друг да го поверят.
В устата на друг подобни закани биха прозвучали като празно самохвалство и Скавър би ги посрещнал със смях. Но когато ги изричаше Сула, те внезапно придобиваха съвсем различен смисъл; и не бяха никак смешни.
Марк Тулий Цицерон добре помнеше, че е роден на втория ден след Новата година и че му предстои да навърши седемнайсет години. Затова, вместо да чака да го повикат специално, с натежало сърце понесе крехката си фигура към военните служби на Марсово поле, където да го регистрира като принадлежащо на поредния римски новобранец. Шумният и приказлив юноша, който навремето бе толкова близък приятел на покойния син на Сула, напоследък се бе научил по-малко да си отваря устата; на почти седемнайсет години той вече не откриваше никаква надежда за себе си в бъдещето. Звездата му неслучайно бе изгряла толкова рано — вече се виждаше как безпомощно залязва, избледняла на фона на италийските пожарища. Там, където навремето се събираха цели тълпи да се наслаждават на Цицероновото ораторство, днес и котки не се забелязваха. И нищо чудно никога повече добрите времена да не се върнеха. С изключение на Варианската комисия в цял Рим не работеше нито един трибунал, а градският претор, който беше върховният правораздавател в републиката, се занимаваше с управлението на големия град и си имаше други задължения. И ако се съдеше по успехите на италийците, едва ли в скоро време съдилищата щяха да подновят дейността си. От всички големи римски юристи, като се изключи Сцевола Авгур, който заради деветдесетгодишната си възраст отдавна бе прекратил дейността си, никой повече не се показваше на публично място; цялата плеяда от наставници и покровители, през чиито грижи бе минал младият Цицерон, бяха изчезнали, погълнати от водовъртежа на гражданската война; Крас Оратор, патронът на баща му, не беше между живите.
Това, което най-много плашеше Цицерон, бе, че никой не даваше пукната пара за бъдещето му. Малкото велики мъже, които той познаваше и за които беше сигурен, че са още в Рим, бяха прекалено заети да се занимават точно с него; нищо че той бе имал наглостта сам да им напомни за екзистенциалните си проблеми, нямащи равни никъде по света. Колкото и да беше тропал Цицерон по вратите на римските патриции — като се почне със Скавър Принцепс Сенатус и се свърши с Луций Юлий Цезар, никой не бе благоволил да му отвори. В крайна сметка кой беше Марк Тулий Цицерон? Някаква си рибка, която в продължение на няколко години се бе мятала в мрежите на стопаните на Форума. Та той дори не бе навършил пълнолетие… Откъде накъде великите римляни щяха да се занимават с него? Тъй както баща му (клиент на покойник, сиреч политически сирак) го беше казал с няколко думи, Цицерон Младши трябваше да забрави за някогашната си площадна слава и да приеме без жалби това, което бъдещето му приготвеше.
Когато младежът излезе на Марсово поле и застана пред масите на комисията, обърнати към Вия Лата, не зърна нито едно познато лице; цялата комисия беше съставена от застаряващи педарии, които бяха заставени в името на националното спасение да вършат работа колкото отегчителна, толкова и необходима. Никой от тях не се радваше ни най-малко на оказаното му от Сената доверие. Единственият, който
