Венец от трева (Част II: Разривът)

съм страхлив като мишка, но истината е, че не мога да върша нищо нито с ръцете, нито с краката си. Отдавна съм се убедил, че колкото и да опитвам, не мога да се променя.

— Не бих казал, че ти личеше, когато се изявяваше на Форума — напомни му Помпей.

Цицерон го зяпна в учудване.

— Значи знаеш кой съм?

— Естествено, че знам — гъстите мигли на Помпей напълно скриваха погледа в очите му. — Аз пък мота да кажа за себе си, че цялата тази работа с речите ми е напълно непонятна. Цял живот са ме налагали учителите с пръчка и пак не са ме научили на нищо смислено. За мен всичко това си е чиста загуба на време. Колкото и да се опитвам, не мога да направя разлика между сентенция и епиграма, още по-малко между колор и дескрипцио!

— Но как смяташ да те нарекат Велики, когато не знаеш да говориш пред хора? — зачуди се Цицерон.

— А как можеш ти да се надяваш на същото, когато не можеш да държиш меча?

— Аха, разбирам! Ти искаш да се превърнеш във втори Гай Марий.

Но сравнението никак не се хареса на Помпей, който само се намръщи.

— В никакъв случай няма да се превръщам в друг Гай Марий! Ще бъда самия себе си. И ще накарам Гай Марий да изглежда като обикновен новобранец!

При тези му думи Цицерон весело се изкикоти и под натежалите му клепачи заиграха радостни искрици.

— Е, Гней Помпей, да знаеш как ми се иска да успееш!

Нечия сянка надвисна над двамата младежи, които бързо се извърнаха към нея. Беше дошъл самият Гней Помпей Страбон, който с мощната си фигура отдалеч изглеждаше като квадратен и човек трудно си даваше сметка, че всъщност не е никак висок. В лице Страбон доста приличаше на сина си, само дето очите му не бяха толкова наситеносини, а и бяха толкова разногледи, че едва ли виждаха нещо друго, освен чупката на носа му. Недъгът на стария Помпей му придаваше не само грозен, но и изключително потаен вид, защото никой не можеше да прочете какво се крие в погледа му, вперен в невидимото.

— Кой е този? — попита Страбон сина си.

И в този момент младият Помпей направи нещо, за което цял живот Цицерон нямаше да престане да му благодари: той просто прегърна с мускулестата си ръка тъничките рамена на събеседника си и като го притисна до себе си, отвърна съвсем естествено:

— Това е приятелят ми Марк Тулий Цицерон Младши, татко. Бил, е назначен в щаба ти, но ти не се грижи за него. Поемам го изцяло под свое наставничество.

— Хм! — изсумтя Помпей Страбон. — И кой те прати при мен?

— Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — едва отговори Цицерон.

Първият консул кимна в разбиране.

— Не се и съмнявам, че го е сторил. Да му имам чувството за хумор на стария гъз! Бас ловя, че сега се залива от смях, като се сети. Толкова по-добре за теб, кранто смрадлива, че си приятел на сина ми. Иначе като нищо щях да те дам за храна на прасетата.

Цицерон пламна от възмущение. Той идваше от семейство, където мръсните думи бяха забранени и подобни изрази буквално биха подлудили баща му; а на Цицерон му се струваше, че и сам би полудял, чувайки ги от устата на римския консул.

— Ти наистина си падаш малко госпожичка, нали, Марк Тулий? — подпита го ухилен малкият Помпей.

— Латинският език може да се използва по много по-образен и смислово богат начин, отколкото да се хвърляме в елементарни изрази, претрупани с мръсни думи — отговори с достойнство Цицерон.

Но новият му приятел изведнъж застина и го изгледа подозрително.

— Да не би да критикуваш баща ми?

Цицерон веднага отстъпи.

— Не, Гней Помпей, ни най-малко! Просто не ми е приятно да ме наричат госпожичка!

Помпей се отпусна и отново се усмихна.

— Толкова по-добре за теб! Не обичам хората да търсят недостатъци у баща ми. — Погледът му се изпълни с неприкрито любопитство. — Но мръсните думи са навсякъде, Марк Тулий. Дори поетите ги използват от време на време. Можеш да ги откриеш по стените на къщите, особено около бордеите и обществените клозети. А ако един пълководец не нарича войниците си гъзове и курове, той просто ще се изложи пред тях; ще започнат да го гледат като весталка, облякла мъжки дрехи.

— Тогава най-добре да запуша уши и да се правя, че нищо не виждам — заключи Цицерон и смени темата. — Благодаря ти, че ми предложи покровителството си.

— Няма за какво, Марк Тулий! Мисля, че двамата заедно ще бъдем добър отбор. Ти ще ми помагаш с докладите и кореспонденцията, аз ще те уча как да въртиш меча.

— Дадено — отвърна той, но когато приятелят му се запъти към изхода на атрия, дори не помръдна от мястото си.

— Какво има сега? — попита го Помпей.

— Така и не предадох повиквателната на баща ти.

— Можеш да я хвърли спокойно на боклука — махна с ръка Помпей. — От днес принадлежиш единствено на мен. Баща ми дори не би те забелязал в коридора.

И се запъти към перистила. Цицерон го последва. Двамата си намериха една пейка на слънце и Помпей се зае да докаже, че дори и да не го бива в риториката, обича да използва езика си; на неговата възраст трудно можеше да се намери по-голям клюкар в цял Рим.

— Чу ли за Гай Ветиений?

— Не.

— Отрязал пръстите на дясната си ръка, за да не го вземат войник. Градският претор Цина го наказал да слугува до края на живота си в капуанските казарми.

Цицерон усети как го побиват студени тръпки.

— Доста интересна присъда, не намираш ли? — подхвърли, като се надяваше да не проличи, че случаят го е заинтересувал.

— Е, направили са го за назидание на останалите! На такъв човек не може да се позволи просто да си плати и да си замине. Но пък и римляните не са източни деспоти, не могат просто ей тъй да хвърлят човек в тъмница и да го извадят след двайсет години. В нашия затвор и един месец не се е задържал човек! Мисля, че решението на Цина е много похвално — усмихна се до уши Помпей. — Ония в Капуа така ще го подредят, че ще съжалява, дето не се е писал доброволец!

— И аз така предполагам — преглътна тежко Цицерон.

— Е, твой ред е!

— Мой ред за какво?

— Да разкажеш нещо.

— Не мога да се сетя за нещо интересно, Гней Помпей.

— Как се казва жената на Апий Клавдий Пулхер?

Той премигна в недоумение.

— Не знам.

— С такава голяма глава като твоята е доста жалко, дето все нищо не знаеш — укори го Помпей. — Е, от мен да мине, ще ти кажа. Казва се Цецилия Метела Балеарика. Да ти се заплете езика, докато го произнесеш.

— Това е много знатна фамилия.

— Но накрая хората ще си спомнят за моята, не за нейната.

— Та какво станало с нея?

— Умря оня ден.

— О-о…

— В нощта след завръщането на Луций Юлий от Кампания й се явил сън — започна оживено да разправя Помпей. — Още на другата сутрин отишла при Луций Юлий и му казала как сънувала Юнона