Венец от трева (Част II: Разривът)

— Точно така. За всички станало пределно ясно, че Видацилий не е съвсем с всичкия си. Започнал да нарича жителите на града тайни симпатизанти на Рим и накарал войниците да избият множество граждани ей така, на площада. Аскуланци веднага се хванали за оръжието и отвърнали на удара с удар. За щастие повечето войници на Видацилий навреме се усетили, че ще се очертават трагични събития, затова се измъкнали далеч от форума. По тъмно им отворили вратите и над деветнайсет хиляди пиценски войски се измъкнали от обсадения град; Секст Юлий тъкмо бил умрял и римляните решили по-добре да му отдадат последна чест, отколкото да гледат движенията на противника.

— Хм! — изсумтя недоволно Помпей Страбон, но махна с ръка. — Продължавай.

— Видацилий удържал форума и здраво се укрепил на него. Бил донесъл със себе си доста храна и сега решил да организира пир. Навярно под командването му са били останали седем-осемстотин души, които да му правят компания на трапезата. В същото време той наредил да се издигне огромна погребална клада. Когато пиршеството било в разгара си, изпил чаша отрова, изкатерил се на кладата и собственоръчно я подпалил. Докато хората му си тъпчели търбусите, Видацилий горял пред очите им! Разправят, че гледката била смразяваща.

— Луд като галски ловец на глави — не сдържа възхищението си Помпей Страбон.

— Точно така — съгласи се Скатон.

— Значи твърдиш, че градът няма да се предаде.

— Ще се бият до последния човек.

— Едно нещо мога да ти обещая, Публий Ветий, когато войските ми влязат в Аскулум Пицентум, ако вътре наистина не са измрели до последния човек, ще им стане тъжно, че не са последвали другарите си — закани се римлянинът, захвърли оглозгания кокал и отново избърса ръце в дрехата си. Знаеш ли как ме наричат пиценци?

— Не мисля, че съм чувал.

— „Карнифекс“. Касапина. Трябва да знаеш, Публий Ветий, че се чувствам изключително горд с това име — похвали се Помпей Страбон. — През живота си съм получавал не един и два прякора. Това, че ми викат Страбон, не иска обяснение — то си е очевидно защо. Но когато бях малко по-голям, отколкото е сега синът ми, служих като младши офицер заедно с Луций Цина, Публий Луп, братовчед си Луций Луцилий и скъпия си приятел Гней Октавий Рузон, когото виждаш на тази маса. Бяхме в щаба на Карбон по време на онзи ужасен поход срещу германите в Норик. Не бях голям любимец на колегите си кадети. Става дума на всички без Гней Октавий Рузон. Ако и той не ме бе харесвал тогава, сега нямаше да бъде висш легат в армията ми! Та както и да е, останалите кадети ми лепнаха още един прякор, освен Страбон. Започнаха да ми викат Менецес. По пътя за Норикум бяхме минали през родния ми дом и кучите синове взели, че видели готвача на майка ми, който също като мен е кривоглед. Та този същият готвач се казваше Менецес. И онова хитро копеле Луцилий, как не го беше срам, та майка ми му се пада леля, ме кръсти Гней Помпей Страбон Менецес, намеквайки, че истинският ми баща е бил готвачът. — Той въздъхна така, че на околните им настръхна косата от ужас. — Носех прякора с години. Сега обаче ме наричат Гней Помпей Страбон Карнифекс и ми звучи много по-добре. Страбон Касапина.

Скатон не само не се плашеше от приказките на домакина си, но дори видимо се отегчаваше от разказа му.

— В крайна сметка какво означава едно име? — попита. — Мен не са ме кръстили Скатон, защото съм се родил във водите на фонтан, а защото като малък съм бил голям лигльо.

Помпей се усмихна на шегата му, но скоро отново се навъси.

— Така и не разбрах какъв вятър те е довял в лагера ми Публий Ветий Лигльото?

— Дошъл съм за преговори.

— Да не би да ви е омръзнало да воювате?

— В интерес на истината, да. Не става дума, че ще се предаваме — ако трябва още да воюваме, ще воюваме, — но както и да гледам на нещата, едно е сигурно: Италия загива. Ако се биехме не срещу Рим, а срещу някой нашественик, никога не бих преговарял. Но аз съм жител на Италия, тъй както и римляните са жители на Италия. Мисля, че е крайно време и двете воюващи страни да спрат разрухата, преди да не е останало какво да се спасява, Гней Помпей. Лекс Юлия де цивитате Латинис ет социис дандия е решителна крачка напред. Макар и Цезаровият закон да не се отнася до народите, които се вдигнаха на оръжие срещу Рим, забелязвам, че в лекс Папирия Плавция не съществува клауза, която да попречи на мен или на който и да било мой сънародник да поиска римско гражданство. Единственото условие е да хвърля оръжието и да се явя лично пред някой римски претор. Същото важи и за войниците ми.

— И какво точно искаш от мен, Публий Ветий?

— Да ми позволиш мирно да премина покрай лагерите ти — този тук и другия под стените на Аскулум. Между Аскулум и Интерокреа армията ми ще се разпръсне, ще хвърлим оръжията и доспехите си във водите на Авент. От Интерокреа нататък обаче ще се нуждая от въоръжена закрила за себе си и войниците си по целия път до Рим и преторския съд. Искам също така да ми дадеш писмен документ, удостоверяващ пред претора, че съм спрял въоръжените действия срещу Рим и съм получил личното ти съгласие да получа заедно с цялата си армия римско гражданство.

Настъпи продължително мълчание. Цицерон и младият Помпей, които седяха в единия край на масата, се заеха подробно да изучават лицата на своите сътрапезници.

— Баща ми няма да се съгласи — прошепна Помпей.

— Защо?

— Защото му трябва да спечели някоя голяма битка.

„Дали наистина подобни желания и капризи решават съдбата на племената и народите по Земята?“ — зачуди се Цицерон.

— Разбирам добре какво искаш от мен, Публий Ветий, и защо го искаш — отговори най-сетне Страбон. — Но не мога да се съглася. Твърде много римска кръв е текла по меча ти, по мечовете на войниците ти. Ако наистина искате да се явите пред претора в Рим, ще ви трябва да се биете през цялото време с армиите ми.

Марсът се надигна от мястото си и плесна с две ръце по бедрата си.

— Е, поне си струваше да опитам — сбогува се той с домакина си. — Благодаря за гостоприемството, Гней Помпей, но е време да се върна при армията си.

Марсите яхнаха отново конете си и потънаха в мрака; Помпей Страбон изчака чаткането на копитата да заглъхне в далечината и нареди тръбачите да свирят сбор. Лагерът започна да се готви за бой.

— Ще нападнат утре, навярно от две страни едновременно — предрече малкият Помпей, докато бръснеше с острието на меча си сребристите косъмчета по ръката си. — Ще падне голямо сражение.

— Аз какво да правя? — попита нещастно Цицерон.

Помпей прибра меча си и понечи да се излегне на походното си легло; останалите кадети изпълняваха заповеди из целия лагер, затова двамата с Цицерон бяха оставен сами в палатката.

— Ще си облечеш ризницата, ще си сложиш шлема, ще препашеш меч и нож и ще забиеш копието и щита си пред палатката на главнокомандващия — обясни му развеселен той. — Ако марсите пробият през редиците ни, Марк Тулий, ти ще си този, който ще защитава лагера от тях!

Но марсите не успяха да пробият. Цицерон слушаше звъна на оръжията и виковете на сражаващите се някъде в необятното пространство около лагера, но иначе нищо не видя от бойните действия. Най-накрая по пътя се зададоха Помпей Страбон и синът му, яхнали коне. Видът им издаваше огромна умора, по оръжията им се стичаше кръв, но си личеше, че са изключително щастливи.

— Фравк, легатът на Скатон, е мъртъв — похвали се Помпей пред Цицерон. — Справихме се с марсите, че и с много пиценци покрай тях. Скатон успя да се изтегли с шепа от хората си, но е лишен от всякакъв достъп до пътищата наоколо. Ако иска да се върне у дома в Марувиум, трябва да мине през най-трудното — планините, където няма нито къде да почине, нито какво да яде.

Цицерон преглътна.

— Изглежда, баща ти е специалист по обричането на вражите войници на гладна смърт.

— Чак ти иде да повърнеш, нали така, Марк Тулий? — засмя се Помпей и дружески го потупа по рамото. — На война като на война, това е. Ако можеха, и те щяха да постъпят по същия начин с нас. И да ти става лошо, и да не ти става, нищо не можеш да промениш. Като те гледам как приемаш нещата, ми идва