Венец от трева (Част II: Разривът)

легиони. Когато на Помпей Страбон бе представен първият писателски опит на Цицерон — писмо до градския претор Азелион, — той дори удостои кадета си с нещо като изпитателен поглед, естествено, доколкото му позволяваха разногледите очи.

— Не е зле, Марк Тулий. Може пък синът ми да е имал основания да се привърже към теб. Тогава не го разбрах, но синът ми винаги е прав за себе си. Затова и го оставям да прави каквото иска.

— Благодаря, Гней Помпей.

Главнокомандващият махна пренебрежително с ръка и посочи претрупаното с документи писалище.

— Виж какво може да излезе от всичко това, момче!

Най-накрая армията достигна на няколко километра от Аскулум Пицентум, където отседна да си почине. Понеже армията на покойния Секст Цезар продължаваше да стои под стените на обсадения град, Помпей реши да разположи своята на отделен лагер няколко километра встрани.

Доста често пълководецът, придружен от сина си, се впускаше в походи из околността, чиято единствена цел бе да се горят села и да се колят мирни жители, за да откъсне напълно града от външния свят. Понякога походите продължаваха няколко дни и главнокомандващият оставяше за свой заместник в лагера брат си Секст Помпей. На Цицерон се връчваше поръчението да се грижи за канцеларията. Отсъствията на началника на пръв път изглеждаха като отпуск за кадета, който се спасяваше от бдителния надзор на Помпей Страбон. За негово нещастие обаче отпуските скоро се превърнаха в най-неприятната част от цялата му служба. Цицерон оставаше без закрилата на младия си покровител, а чичото Секст Помпей никога не бе крил дълбокото си презрение към него. Армейският секретар ставаше жертва на всевъзможни физически издевателства, като се почне от шамарите зад ушите и ръганията в ребрата и се стигне до бруталните ритници, когато някоя работа трябва да се свърши бързо.

Един ден, когато снегът още сковаваше земята в прегръдката си, а пролетта продължаваше да е само един блян, Помпей Страбон и синът му взеха няколко кохорти със себе си и се насочиха към морския бряг на разузнаване. Скоро след зазоряване на другия ден, докато Цицерон се протягаше пред палатката на главнокомандващия и търкаше насинения си от ритниците на Секст Помпей задник, в лагера невъзмутимо нахълта група конници-марси, които сякаш се връщаха от разходка. Толкова спокойно и непринудено се държаха пришълците, че никой от римляните не посегна да извади меча си. Вместо това Страбоновият брат Секст Помпей излезе сам от палатката и с високо вдигната дясна ръка пожела добре дошли на неколцината конници.

— Публий Ветий Скатон от народа на марсите — представи се водачът на групата, докато слизаше от коня си.

— Секст Помпей, брат на главнокомандващия, негов заместник през време на отсъствието му.

Скатон направи кисела гримаса.

— Жалко. Дойдох да преговарям с Гней Помпей.

— Ще се върне. Ако имате време, можете да го изчакате — предложи Секст Помпей.

— Кога го очаквате?

— Между три до шест дни, считано от днес.

— Можете ли да храните хората и животните ми през цялото това време?

— Естествено.

И така на Цицерон се падна задачата в качеството му на единствен контуберналис в целия гарнизон да поеме настаняването и прехраната на марсилската делегация; за негова огромна изненада същите тези хора, които едва ли не с удоволствие бяха пратили да гине от студ по върхове и чукари цяла една армия, сега посрещаха враговете си с разтворени обятия — и то не само Секст Помпей, ами дори последният коняр в лагера. „Явно е, че и след два месеца служба още нищо не съм научил за войната“ — мислеше си Цицерон, докато гледаше как приятелски разговарят помежду си Секст Помпей и Скатон или как дори излизат двамата заедно на лов за диви прасета, които зимата беше извела далеч от горите в търсене на храна. А когато най-сетне и самият Помпей Страбон се върна от похода си, той се хвърли на врата на Скатон, сякаш бяха приятели от детинство.

Преговорите се проведоха в обстановката на пищно празненство с много ядене и пиене; с нескрита почуда Цицерон следеше всяко движение на тримата Помпей и си представяше, че е попаднал на гости в някое от огромните им пиценски владения; на крачки от огромните маси, около които пируващите се бяха наредили на дълги пейки, се печаха прасета на шишове, походните съдове в палатката на главнокомандващия бяха претрупани с месо, а прислужниците носеха повече вино, отколкото вода. За римлянин като Цицерон, отрасъл в спокойната латинска провинция, пиршеството в главната квартира на армията беше чиста варварщина. Никой в Арпинум не знаеше да организира подобна оргия, дори и Гай Марий. Разбира се, Цицерон нямаше как да си обясни елементарното, а именно, че когато в едно военно поделение трябва да се нахранят неколкостотин гладни гърла едновременно, вечерята не може да премине в уютната обстановка на приятелски кръг и разговорите не са като в мързеливата атмосфера на триклиния.

— Няма да влезете много скоро в Аскулум — обеща на римляните Скатон.

За момент Помпей Страбон го остави без отговор, защото тъкмо беше захапал хрупкаво парче месо, чак когато свърши, изтри ръце в туниката си и се усмихна на госта си.

— Не ме интересува дали ще чакам седмица или година. Рано или късно Аскулум Пицентум ще се предаде. И жителите му ще се научат какво значи да посягат на един римски претор.

— Провокацията беше прекалено брутална — напомни му Скатон.

— Дали е била брутална или не, няма никакво значение — отвърна му той. — Чух, че Видацилий бил влязъл в града. Аскуланци ще трябва да пълнят коремите на още цяла армия.

— Проблемът отдавна е разрешен — подхвърли многозначително марсът.

Помпей Страбон надигна изцапаното си лице и го изгледа недоумяващо.

— Как така?

— Доколкото разбираме, Видацилий е полудял — обясни Скатон, който, за разлика от домакина си, внимаваше как се храни.

Цялата палатка затаи дъх в очакване какво ще последва.

— Малко преди Секст Юлий да умре, Видацилий се явил пред Аскулум начело на двайсет хиляди войници — започна да разказва Скатон. — Вероятно е възнамерявал да влезе в съгласувани действия с жителите на града. Искал неговите легиони да нападнат Секст Юлий в гръб, а в това време аскуланци да излязат през градските врати и да спрат всякаква римска съпротива. Добър план, вероятно би се оказал успешен. Но когато Видацилий нападнал, никой от града не се показал. Секст Юлий разтворил редиците на легионите си и го пропуснал без бой, а аскуланците трябвало да го приемат вътре в крепостните стени.

— Никога не съм си представял, че Секст Юлий притежава талант на пълководец — отбеляза Помпей Страбон.

Скатон вдигна рамене.

— Може и случайно да се е получило, но не вярвам.

— Предполагам, че аскуланците не са се зарадвали особено на перспективата да хранят двайсет хиляди души повече?

— Беснеели са по улиците! — отговори му марсът и се усмихна. — Видацилий не само не бил посрещнат с отворени обятия, но дори не искали да го погледнат. Затова той излязъл на форума, качил се на дървената трибуна и публично споделил мнението си за хората, които не знаят да изпълняват заповеди. Ако жителите на Аскулум били сторили каквото той им бил казал, цялата армия на Секст Юлий Цезар щяла да бъде изклана, а градът — свободен. Навярно е било така. Но дали Видацилий е бил прав или не, от това никой в града не се интересувал. Главният местен управител на свой ред излязъл на трибуната и заявил на Видацилий какво той мислел по въпроса: не разбирал ли Видацилий, че за армията, която току-що бил вкарал в града, храна няма?

— Радвам се да науча какви дрязги възникват в редиците на враговете ни — потри мазните си ръце Помпей Страбон.

— Имай предвид, че тази цялата история ти я разправям, за да се увериш с ушите си до каква степен са решени да се защитават жителите на Аскулум — възрази му най-любезно Скатон. — Тъй и тъй ще подочуеш нещо за случилото се, най-добре да ти разкажа нещата такива каквито са.

— И какво се случило по-нататък? Двамата се сбили на форума може би?