научи и другата, а именно, че Секст Юлий Цезар е починал от възпаление на гърдите под стените на обсадения Аскулум Пицентум. След като внимателно прочете писмото на Секстовия легат Гай Бебий, Помпей най-сетне се реши сам да влезе в действие. Щом Рим погребеше своя Принцепс Сенатус, първият консул заминаваше сам да поеме обсадата на Аскулум.
В историята на Сената се брояха на пръсти случаите, когато биваха отпускани държавни средства за нечие погребение, но дори при тази кризисна ситуация беше немислимо Скавър да бъде изпратен току-така в подземния свят. Цял Рим го беше обожавал приживе, затова и цял Рим щеше да му отдаде последната си почит. Всичко щеше да е различно без плешивото теме на Марк Емилий, което да отразява слънчевите лъчи, без зелените му очи, които да следят отблизо прегрешенията на разбойниците в Сената, без чувството му за хумор и непоколебимата му смелост. Дълги години римляните щяха да тъгуват за своя Принцепс Сенатус.
За Марк Тулий Цицерон фактът, че оставяше Рим окичен с кипарисови клонки, му се струваше като предзнаменование за собствената му нерадостна съдба; тъй както целият град се прощаваше с най-скъпия си съгражданин, така и той се прощаваше с всичко скъпо, което беше притежавал — с Форума и книгите, със законите и риториката. Майка му вече търсеше усилено наематели за луксозната къща в Карина, а сандъците с багажа й бяха готови да потеглят обратно за Арпинум. Когато обаче дойде време да се подреди багажът на Цицерон, тя изведнъж се скри и дори не благоволи да го изпрати. Новобранецът тихомълком излезе на улицата и яхна коня, който баща му специално бе изпратил от провинцията, тъй като в семейството не бяха удостоени с честта да държат обществения кон. Всичко, което бе сметнал за нужно да вземе, стоеше вързано на гърба на едно муле, останалото оставаше на произвола на съдбата. Помпей Страбон водеше малко войска, държеше на бързината и не желаеше голям обоз. Това, че Цицерон се бе осведомил за вкусовете му, се дължеше единствено на приятелството му с малкия Помпей, с когото имаха среща след един час на изхода от града.
Студът щипеше, вятърът го блъскаше в гърдите, ледените шушулки, провиснали от балконите на къщите и клоните на дърветата, още не бяха започнали да се топят, когато малобройният щаб на Помпей Страбон пое по своя път на север към сърцето на италийската зима. Част от консулската армия, която се бе върнала в Рим за триумфа на началника си, бе останала на лагера на Марсово поле и сега бързо се придвижваше пред главнокомандващия. Останалата част от шестте легиона на Помпей Страбон вече чакаха пълководеца при Веи, недалеч от Рим. Край града Помпей даде заповед за първа нощувка и Цицерон се намери в една палатка с всички останали кадети от щаба. Бяха осем младежи, най-малкият, от които бе самият Помпей Младши, тогава още на шестнайсет, а най-възрастният — двайсет и три годишният Луций Волумний. През целия път Цицерон не бе имал възможност да се запознае с останалите си колеги, възможността да се порадва на това мъчение му се предоставяше едва сега, при издигането на лагера. Той нямаше представа как се вдига палатка, нито какви са задълженията на всеки един от осмината, затова стоеше безпомощен край Помпей и чакаше да му наредят нещо. Най-накрая приятелят му му подаде някакво въже и му каза да го държи опънато.
Когато години по-късно си мислеше за тази първа лагерна нощ в палатката на кадетите, Цицерон се улавяше, че си спомня всеки жест, всяка реплика или постъпка на младия Помпей, който без да споменава изрично, че непохватният юноша без капка мозък в огромната си глава е негово протеже, от първата минута на съжителството му с останалите негласно му бе предложил помощта и закрилата си. Синът на главнокомандващия беше неоспоримият главатар на кадетите, при това не защото баща му бе Помпей Страбон. Макар и да не беше особено образован и начетен, Помпей беше изключително интелигентен и с голямо самочувствие. Той се бе родил, за да командва, не понасяше околните да го съдят, макар и сам да бе безкомпромисен с всички глупаци край себе си. Което може би беше причината да се привърже тъкмо към Цицерон, който нито беше глупак, нито можеше да го съди за каквото и да било.
— Снаряжението ти е крайно неподходящо — каза на Цицерон, след като хвърли един поглед на багажа, който приятелят му смъкна от гърба на мулето и внесе в палатката.
— Нямаше кой да ми каже какво да взема — оправда се той, посинял от студ и с тракащи зъби.
— Че нямаш ли майка, сестра? Те винаги знаят какво да сложат в дисагите.
— Майка имам, сестра — не — продължаваше да трепери, — но майка ми не ме обича.
— Нямаш ли дълги гащи? Ръкавици? Двукатна туника, дебели чорапи, вълнена шапка?
— Само това, което виждаш. Изобщо не се сетих. Но пък и всичките ми зимни дрехи са в Арпинум.
„Как може едно седемнайсетгодишно момче да се сети за топли дрехи?“ — продължаваше да се пита Цицерон години по-късно и с мили чувства си спомни как Помпей, без дори да се замисли, нареди на останалите дадат по някоя дреха от своите на замръзналия си колега.
— Не се стискайте, имате си достатъчно — смъмри той шестимата кадети. — Марк Тулий днес може да изглежда като идиот, но в други отношения е по-умен от нас седмината, взети заедно. Освен това е мой приятел. Вместо да се подхилквате, благодарете на боговете, че са ви пратили такива грижовни майки и сестри, които да знаят какво да ви приготвят. Волумний, тъй и тъй никога не си сменяш чорапите, защо са ти шест чифта! Ти, Тит Помпей, ще ми подадеш онези ръкавици! Вие, Ебуций и Тейдей, имате по една туника в повече, дайте ги! Фундилий ще се раздели с резервната си шапка, а Маяний и без това има много багаж, може да даде по едно от всичко! Аз също.
Армията започна да изкачва планините сред сняг и виелици, а Цицерон, макар и да се чувстваше спасен от бялата смърт, безпомощен се озърташе наоколо и се чудеше как ли трябва да постъпи, ако внезапно ги нападне врагът. Както впоследствие се оказа, първата среща с неприятеля беше еднакво неочаквана и за двете страни; римските легиони тъкмо бяха пресекли замръзналата река Фулгинум, когато от билото, преграждащо пътя към Южен Пиценум, се спуснаха четири легиона пиценци, събрани от кол и въже. Изглежда, си бяха правили сметката да нахлуят в Етрурия и да се отдадат на грабеж и убийства. Сражението скоро се превърна в поредното клане. Самият Цицерон така и не взе участие в него, защото яздеше най-отзад, при обоза, след като младият Помпей му бе заръчал да наглежда багажа на останалите кадети. Както самият Цицерон добре разбираше, това бе най-лесният начин Помпей да се отърве от него и да се отдава на офицерските си задължения, без да се безпокои през цялото време за приятеля си.
— Великолепно преживяване! — радваше се Помпей същата вечер, докато лъскаше меча си в палатката. — Изклахме ги като прасета! Когато поискаха да ни се предадат, баща ми направо им се изсмя в лицето. Колкото оцеляха, бяха отблъснати нагоре към върховете, оставяйки ни целия си обоз, ако изобщо може да се говори за такъв. Ако не от студ, ще измрат от глад.
И насочи меча си към светлината, за да се увери, че блести от чистота.
— Толкова ли не можехме да ги вземем в плен? — попита Цицерон.
— Ти би ли се дал в плен на враг, командван от баща ми? — засмя се Помпей. — Не съм чувал досега да е помилвал живота на пленниците си.
Цицерон обаче не се обезкуражаваше толкова лесно да се спори.
— И все пак това са италийци, не са чуждоземци. Един ден, когато войната свърши, ние отново ще имаме нужда от тях в легионите си.
Този път Помпей се замисли.
— Съгласен съм с теб, Марк Тулий, би могло и да ни дотрябват. Но вече е твърде късно да се занимаваме точно с тези! Баща ми беше доста неприятно изненадан, а когато е изненадан, изпада в лошо настроение и забравя какво е това мисъл. — Сините му очи се впиха в Цицероновите. — И аз ще бъда като него, когато порасна.
Трябваше да минат месеци, преди Цицерон да престане да мисли за тези нещастни пиценски земеделци, подгонени през бури и виелици, ровещи отчаяно под снега в търсене на жълъди и всичко друго, което планината може да им предложи; още една от ужасяващите страни на войната за човек, който е установил, че я мрази.
Когато Помпей Страбон най-сетне излезе на Адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна, Цицерон вече се бе научил с какво да бъде полезен на останалите; нещо повече, беше свикнал с бойната ризница и дори можеше да използва как да е меча си. Беше поел грижата за палатката на кадетите, където готвеше и миеше, а в щаба на пълководеца, където канцеларските задължения бяха връчени на недотам грамотните пиценски клиенти на Помпей Страбон, скоро се научиха да ценят забележителните му способности на литератор; лека-полека всички доклади и донесения до Сената започнаха да излизат изпод неговата ръка, както и подробните описания на всяко едно сражение, голямо или малко, в което влизаха Помпеевите
