— Предполагам, че нито Тит Титиний, нито който и да било от колегите му са могли да започнат работа преди паметната реч на главнокомандващия? — подметна Марий.
— Точно така. Заради което може би той решил да ги и включи и тях към останалите. Тъкмо тук започнали истинските му проблеми. Докато слушал как консулът сипе огън и жупел върху всеки, Тит Титиний така се ядосал, че изведнъж събрал шепа пръст от земята и я метнал право по Катон! В следващия миг
— Вместо да остроумничиш, по-добре продължавай нататък!
— Извинявай, Гай Марий.
— И така?
— Катон не бил ранен, но достойнството му било накърнено и авторитетът му на началник бил подкопан. Вместо да подмине инцидента все едно нищо не се е случило, той наредил Тит Титиний да бъде окован във вериги и го пратил в Рим с писмо до Сената, в което настоявал центурионът да бъде съден за подстрекателство към бунт. Довели са го тази сутрин и сега лежи затворен в Лаутумиите.
Марий се опита да се надигне от пейката.
— Е, млади Цезаре, ето, че вече имаме маршрут за утре сутринта! — рече той на племенника си, сякаш му беше паднал камък от сърцето.
— Ще отидем да видим какво става с Тит Титиний?
— Ако съдбата му се решава в Сената, аз отивам, пък за теб не знам. Ти ще чакаш в преддверието.
Цезар му помогна да се изправи и автоматично застана от лявата му страна, за да поеме товара на парализираната му половина.
— Няма да се стигне дотам, Гай Марий. Ще го съдят в плебейското събрание. Сенатът не иска да има нещо общо със случая.
— Ти си патриций, не можеш да стоиш в Кладенеца на комициите, когато заседава плебсът. Но в моето състояние и аз не бих могъл, дори да искам. Ще си намерим някое хубаво местенце на стълбите пред Сената и ще наблюдаваме оттам цирка. Отдавна имам нужда от подобно преживяване! На Форума човек може да види много по-интересни неща, отколкото на игрите, организирани от едилите!
Дори Гай Марий да се беше усъмнил в искреността на чувствата, които народът винаги бе изразявал към него, и последните съмнения бяха ответи с вятъра, когато на другата сутрин се показа навън. Маршрутът на първата му разходка беше кратък, затова пък доста труден за преодоляване в неговото състояние: с помощта на тояжката в дясната си ръка и на малкия Гай Юлий Цезар от лявата си страна Третият основател на Рим колебливо заслиза по стръмния склон на Кливус Аргентариус, който минаваше под Порта Фонтиналис и излизаше в долния край на Форум Романум. На парализирания Марий му трябваше да направи няколко крачки по улицата, за да прикове вниманието на всички мъже и жени около себе си. Някои радостно го поздравяваха, други плачеха от съчувствие; всеки път, когато пренесеше тежестта на здравия си десен крак и изкривявайки цялото си тяло, с усилия помръднеше неподвижния си ляв, тълпата бурно го окуражаваше да не се предава. От уста на уста започна да се предава името му и скоро целият град разбра, че Гай Марий е излязъл от дома си.
Когато излезе на самия Форум, възгласите на тълпата щяха да спукат тъпанчетата на старческите му уши. От челото на героя струеше обилно пот, цялата му лява половина се държеше върху малкия Цезар, който единствен знаеше колко много тежи великият мъж, но неустрашимо го понесе покрай ръба на Кладенеца. Много сенатори се втурнаха насреща му с мисълта да го повдигнат до площадката пред Курия Хостилия, но Марий ги отпъди с ръка и стъпало по стъпало успя да се изкатери сам догоре. Веднага му донесоха нечий куриатен стол и с помощта единствено на племенника си той се отпусна на него.
— Левият крак — нареди, докато се опитваше да се намести по-удобно.
Малкият Цезар веднага разбра за какво става дума, клекна до стола на чичо си и издърпа безчувствения му ляв крайник да застане пред десния в класическата сенаторска поза. След това подхвана лявата му ръка, сгъна я пред гърдите му и скри вдървените му пръсти под гънката на тогата.
Гай Марий застана като цар над площада и с кимане на глава отвръщаше на поздравите на многолюдната тълпа, която не спираше да го приветства от Кладенеца на комициите. Потта не преставаше да тече по лицето му, а уморените му гърди дълго време не можеха да си поемат въздух след тези титанични усилия. Плебейското събрание вече бе започнало дневното си заседание, но никой от присъстващите не се и сещаше за предстоящата работа; вместо това всички гледаха човека на стълбите пред Сената, а десетте народни трибуни на три пъти дадоха тон за приветствие.
Момчето стоеше плътно до стола на чичо си и с любопитство оглеждаше множеството в краката си. За пръв път в живота си откриваше каква еуфория може да се създаде от толкова хора едновременно и как се чувства в подобни мигове човекът, който я е причинил. Застанал до Първия сред римляните, Цезар усещаше и себе си едва ли не обект на това всенародно възхищение, а и когато тълпата най-сетне се умори да вика, до ушите му ясно достигнаха думите: „Кое е това хубаво дете?“.
Той добре съзнаваше, че се е родил красавец, и отдавна се бе убедил какво въздействие притежава това му качество над околните; и понеже обичаше да го харесват, гордееше се с красотата си. И все пак, ако сега забравеше защо е дошъл на площада, майка му много щеше да се разсърди, а това би било особено неприятно преживяване след величественото посрещане. От левия крайчец на Мариевата уста вече се подаваше слюнка, която трябваше да се махне, преди да са я забелязали. Цезар извади специалната кърпа от синуса на момчешката си тога — с пурпурен ръб като на баща му, претора — и докато нежните души в публиката трогнати въздишаха, попи потта от цялото лице на Марий, избърсвайки незабелязано и насъбралата се слюнка.
— Вършете работата си, трибуни! — извика високо Марий, когато най-сетне започна да диша спокойно.
— Доведете затворника Тит Титиний! — нареди Пизон Фруги, председател на колегията. — Членове на плебса, застанали днес всеки в своята триба, нека всички знаете защо сме се събрали! Случаят с този човек — Тит Титиний,
Пизон Фруги замълча и изчака на рострата да бъде изведен обвиняемият — едър мъж, скоро прехвърлил петдесетте, облечен само с туника и окован с вериги за китките и глезените. Тит Титиний беше поставен най-отпред на рострата, в съседство с Пизон Фруги.
— Членове на плебса, Луций Порций Катон Лициниан е изпратил специално писмо до Сената, в което съобщава за свикания от него в рамките на римските закони общ сбор на армията; докато консулът се обръщал с реч към войниците си, обвиняемият Тит Титиний, когото всички виждате до мен, го замерил с някакъв предмет и впоследствие подтикнал всички около себе си да сторят същото. Писмото носи консулския печат.
Пизон Фруги се обърна към арестувания:
— Тит Титиний, какво ще кажеш в своя защита?
— Прочетеното отговаря на самата истина, трибуне. Наистина замерих консула с някакъв предмет — отговори центурионът, сетне добави: — Буца пръст от земята, това беше предметът, с който го замерих, трибуне. Когато го сторих, всички покрай мен последваха примера ми.
— Буца пръст от земята — повтори бавно Пизон Фруги. — Кое те подтикна да постъпиш така с главнокомандващия си?
— Това, че той ни наричаше селяндури, гадни червеи, тъпоглави провинциалисти, жалка сбирщина и така нататък! — Тит Титиний, който като римски центурион знаеше да вика, сега ревеше с пълно гърло, за да го чуят и по последните редове. — Виж сега, трибуне, когато офицерите ни наричат курове и задници, от това никой не се обижда, напротив, в римската армия подобни изрази са общоприети в общуването между началник и подчинен. — Той пое дълбоко дъх и заканително поклати глава. — Ако имах под ръка развалени яйца, щях да го замеря с тях! Но когато човек е в армията, най-подходящото средство за замерване е
