като мухи без глави и са носели заповеди, които е било по-добре войниците да не знаят! Единствените офицери в щаба му, на които е можел да разчита, са били кадетите му. Стигнало се дотам, че синът ми трябвало да посъветва консула да отстъпи, преди да са ни изклали. Катон твърдо отказал и нарекъл малкия Марий „син на италийски изменник“. При което, ако се вярва на друг един кадет, синът ми забил меча си до дръжката в гърба му и наредил на войската да отстъпва.
— Че какво? Момчето много добре е сторило, Гай Марий.
— И
— Колко свидетели има, Гай Марий?
— Доколкото разбрах, само един. Но за да съм сигурен, трябва първо да говоря с Луций Корнелий Цина, който е поел върховното командване. Естествено малкият Марий трябва да се яви пред съда. Ако свидетелят потвърди показанията си, то сина ми го чака бой с камшик и обезглавяване. Убийството на консул не е обикновено. Това си е светотатство.
— Тц-тц — отново поклати глава Луций Декумий и повече нищо не каза.
Разбира се, той добре знаеше защо точно него са повикали. Положението беше много сложно, трябваше да се направи нещо. Това, което го изненадваше обаче, бе, че именно Гай Марий се е сетил за него. Гай Марий! Най-праволинейният, най-почтеният човек, за когото Декумий беше чувал. Както беше казал Луций Сула навремето? Че дори когато минава по обиколната пътека, Марий върви с права крачка. А тази вечер се оказваше, че и той е предпочел не само обиколната пътека, но и ситните стъпчици. Отказваше се от гордо вдигнатата глава. Все пак имаше и други начини; можеше и да се окажат безуспешни, но човек като Гай Марий трябваше поне да опита.
В следващия миг обаче Луций Декумий вдигна рамене. Гай Марий беше баща като всички останали. Имаше само един син, нормално бе да го цени повече от всичко друго. Пък и момчето си го биваше, нищо че се перчеше повече от необходимото. Сигурно не е лесна работа да имаш за баща велик човек. Особено ако не си се родил с неговата желязна воля. Смелчага беше малкият Марий, никой не му го отричаше, и пипето му сечеше. Но никога нямаше да се превърне в истински велик мъж. За това човек трябва още като дете да е минал през известни трудности. А Марийчо не бе познал капчица несгода през живота си. С такава мила майчица като неговата! Виж, да му се беше паднала майка като на малкия Цезар, нещата можеха да стоят другояче. Детството на Цезар наистина беше трудно. Майка му не му оставяше време за нищо. А и в семейството нямаха излишък от пари.
Досега теренът бе по-скоро равен, но изведнъж започна да се издига нагоре и изморените мулета понечиха да спрат. Луций Декумий ги погали с камшика си, нарече ги с няколко смразяващи кръвта им имена и без да му мисли, подкара каруцата напред.
Петнайсет години по-рано Луций Декумий бе предложил закрилата си на Цезаровата майка Аврелия. Почти по същото време той си бе намерил и един друг източник на доходи, който му осигуряваше приличен живот. По рождение Декумий беше римлянин, член на градската триба Палатина, според ценза принадлежеше на четвъртата имуществена класа, а по професия — пазител на колегията на кръстопътя със седалище инсулата на Аврелия. Той беше по-скоро нисък на ръст, косите и очите му имаха твърде неопределен цвят, лицето му трудно се помнеше, непринуденото му държане и ниската му грамотност прикриваха дълбоката му вяра в собствените възможности и силата на мисълта му; в средите, в които се движеше, Луций Декумий държеше ранг не по-нисък от този на градския претор.
Именно градският претор официално санкционираше неговата публична дейност. Задълженията на колегията включваха различни общественополезни дела като например чистенето на улиците в квартала, поддръжката на малкото светилище на ларите на кръстопътя и прилежащата й градска чешма, от която черпеше вода почти целият район, както и организирането на ежегодните празненства, познати като Компиталии. Членове на колегията на кръстопътя бяха хора, представители на всички обществени класи в Субура, като се почне от втората класа и се свърши с пролетариата — тази класация важеше само за римските граждани — и се мине през всевъзможните евреи, сирийци, гърци-роби, гърци-освобожденци и останалите чужденци, с каквито Субура беше пълна. Все пак представителите на втората и третата класа гледаха да си нямат работа с колегията и откупуваха задълженията си към нея чрез солидни парични дарения. Хората, за които работеше учудващо чистата и проветрива кръчмичка на ъгъла, бяха все работници, които прекарваха свободните си дни около масите с чаша в ръка. Всеки работник в Рим — независимо дали е роб или наемна ръка — получаваше на седем работни дни един свободен. По принцип всеки си имаше свой собствен ден за мързелуване и по тази причина в Рим не измерваха времето на седмици, а само по интервалите между два пазарни дни; сиреч на по осем дни. Обикновено почивният ден на работника се измерваше от деня, в който е постъпил на работа. По този начин всеки ден компанията в кръчмата на кръстопътя се сменяше, вечен беше само Луций Декумий, когото всички имаха за свой пряк началник. Решеше ли Декумий, че някоя работа трябва да се свърши, всички в кръчмата оставяха виното и се спускаха да му помагат.
Под ръководството на Луций Декумий братството на кръстопътя водеше и доста дейности, нямащи нищо общо с официалния му статут. Когато чичото на Аврелия Марк Аврелия Кота — неин втори баща — бе закупил от нейно име инсулата вместо семейна зестра, красивата, но строга и безкомпромисна хазяйка скоро се убеди, че хората, които подслонява под покрива си, са дребни изнудвачи, изкарващи пари от тормоза над местните търговци и занаятчии. На това си деяние те самите викаха „закрила от уличен вандализъм и злонамерена конкуренция“. Аврелия бързо сложи точка на дейността на колегията, но само на локално равнище: Луций Декумий и приятелчетата му преместиха интересите на дружеството към други квартали на Субура, където Аврелия нямаше познати.
Та почти по същото време, когато Аврелия се нанесе в инсулата си, Луций Декумий си бе открил и друго поприще, което хем отговаряше на нрава му, хем пълнеше кесията му: за добро или за лошо той стана наемен убиец. Макар че повечето му подвизи си оставаха плод на хорското въображение, повечето му познати го смятаха за виновник в поне няколко политически и делови убийства, свързани с местни и чуждестранни интереси. Това, че никой не го безпокоеше — още по-малко не мислеше да го извика пред съда, — се дължеше на таланта и дързостта му. Никога не се бяха намирали улики срещу него. И все пак Луций Декумий не само не се отричаше от дейността си, но дори умишлено поддържаше реномето си на убиец; иначе според собствените му думи никой повече нямало да потърси услугите му. Някои от най- нашумелите убийства в града той публично отричаше да са негово дело и хората пак му вярваха. Такъв беше случаят със заколението на Азелион. Декумий често повтаряше, че преторът е бил убит от празноглав аматьор, който имал наглостта да заплаши живота на всички свои съграждани, убивайки римски авгур в жречески одежди, при това в момент на възлияние към боговете. Също така отричаше да има пръст в преждевременната смърт на Квинт Цецилий Метел Нумидик; колкото и сам да разправяше, че Прасчо е
Декумий се беше влюбил в Аврелия от пръв поглед; не ставаше дума нито за плътска страст — както усилено твърдеше, — нито дори за някакви платонически чувства, а по-скоро за вродена симпатия към сродна душа; освен това тя беше смела, интелигентна и решителна — все качества, които той приписваше и на себе си. Затова предложи на хазяйката си своята пълна подкрепа. Когато децата й пораснаха достатъчно, за да излизат сами на улицата, пак Луций Декумий беше зоркият страж, който не ги изпускаше от погледа си. За него малкият Цезар се бе превърнал в кумир и макар да не го признаваше, го обичаше много повече от двамата си родни синове, които рече бяха на възраст да научат занаята на баща си. В продължение на години пазителят на кръстопътя пазеше и красивото си съседче, прекарваше цели часове да разговаря с него, учеше го как да уважава събратята си от висшите слоеве на обществото и в същото време го просветяваше в тайните на охранителните дружества и наемните убийци. Малкият Цезар се оказваше възприемчив ученик и за едното, и за другото, и за третото. Той знаеше, че един римски патриций не може да си позволи маниерите на необразования човек от четвъртата класа, особено ако е по призвание уличен кръчмар. Всяка жаба да си знае гьола, напомняше на приятеля си Декумий. Но това не беше причина двамата да не дружат. Още по-малко да не се обичат.
