но не и в присъствието на Третия основател на Рим. Марий застана начело на групата редом с Цина, зад тях яздеха легатът на Цина Марк Цецилий Корнут и малкият Цезар, а нататък следваше целият кадетски състав. След като се убеди, че никой, освен него не познава околността, Луций Декумий пое водачеството на малката дружина.
— На километър-два оттук има едно място, откъдето се вижда цял Рим — предложи той на участниците в малката експедиция. — Тъкмо разстояние за Гай Марий.
— Че ти откъде познаваш района около Тибур? — попита го недоверчиво Марий.
— Бащата на майка ми е родом оттук — отвърна му Декумий и поведе ездачите нагоре по тясна пътека, която стръмно се изкачваше към неизвестното.
— Никога не съм предполагал, че в кръчмарското ти тяло има и един селски кокал, Луций Декумий.
— И съвсем правилно, Гай Марий — не се обиди ни най-малко водачът на групата. — Но нали знаеш какви са жените? Навремето майка ни ни водеше цялото семейство насила в Тибур.
Времето беше ясно, слънцето печеше, неприятен вятър галеше лицата на ездачите и довяваше шума от водите на Анио в близкото дефиле. Луций Декумий нарочно наложи съвсем бавна крачка и никой не усети колко бързо мина времето. Ако не беше радостта на Марий от все новите изминати триста метра, останалите навярно биха умрели от скука. Публий Клавдий Пулхер бе предполагал, че срещата му с бащата на малкия Марий ще се окаже буреносна, но сега трябваше да се увери, че напразно се е тревожил. Лека-полека душата му се поотпускаше и той се заговори с двамата други кадети, докато Цина постоянно наглеждаше Марий в подозрение няма ли всеки момент да потърси контакт с обвинителя на сина си. Иначе не можеше да си обясни тази безсмислена езда из пущинака. И понеже сам беше баща, много добре си представяше как би реагирал, ако синът му попадне в подобно положение.
— Ето! — заяви с нескрита гордост Луций Декумий, като дръпна юздите на коня си и остави ездачите зад себе си да го подминат. — Гледката си струва разходката, нали?
И тя наистина си струваше. Групата се бе озовала на малка, равна поляна насред планинския склон. Точно пред тях някакъв земен катаклизъм беше отцепил огромен къс от планинската маса и в краката им се спускаше напълно отвесно няколко десетки метра пропаст. Виждаше се почти цялата синьо-бяла змия, представляваща Анио, която идваше някъде от север и се вливаше пред очите на групичката във водите на Тибър. А малко след точката, където двете реки се пресичаха, се разкриваше самият Рим — пъстра мозайка от червени керемидени покриви й боядисани в ярки цветове каменни стени, между които тук и там издигаше по някоя статуя или храмов фронтон. Ясното небе позволяваше да се видят чак отблясъците на Тосканско море в далечината, които създаваха впечатлението за някакво сребристо острие, разрязващо хоризонта.
— Намираме се на неколкостотин метра над Тибур — съобщи Декумий и скочи от коня си, за да почине.
— Колко малък изглежда градът ни оттук! — учуди се Цина, без да може да откъсне поглед от панорамата.
Всички без Луций Декумий се придвижваха напред да видят по-добре вечния град и лека-полека ездачите се омесиха. Решен за нищо на света да не остави Марий да разговаря с Публий Клавдий, Цина умишлено поведе и своя, и неговия кон далеч от тези на кадетите.
— О, погледнете! — посочи Цезар някъде пред себе си и срита коня си да стои на едно място. — Акведуктът над Анио! Като някаква играчка! Не е ли красиво?
Думите му бяха отправени най-вече към Публий Клавдий, който изглеждаше не по-малко от Цезар очарован от гледката.
Двамата се приближиха, колкото им позволиха животните, до ръба и хем се загледаха Рим, хем се споглеждаха помежду си и се усмихваха.
Гледката наистина си струваше и докато цялата група се опитваше да различи тази или онази сграда в Рим, Луций Декумий се зае с някакви си свои работи. На колана си той носеше окачена кожена кесийка; незабелязано бръкна в тази кесийка и извади малко дървено чаталче. Двата края на чаталчето бяха свързани с някакво меко и еластично ремъче, което Луций Декумий подхвана с мъничка металическа скобка, извадена също тъй от кесийката му. Съвсем непринудено, все едно се прозяваше или се чешеше по главата, той опъна ремъчето със скобката, надигна го на височината на очите си и като се прицели за секунда-две, го пусна по посока на един конете.
Животното под Публий Клавдий изцвили от болка, изправи се на задните си крака и копитата му надвиснаха над нищото; Публий Клавдий се хвана инстинктивно за гривата му да не падне и с това съвсем изгуби контрол над него. Сякаш без да съзнава опасността за самия себе си, Цезар се наведе над главата на коня си и посегна към юздите на Клавдий. Всичко се развиваше с такава бързина, че после никой не би могъл да възпроизведе точно събитията; едно бе сигурно — че малкият Цезар действа с хладнокръвие, на което никой негов връстник не би бил способен. В следващия миг неговият кон също се подплаши и надигна предница, блъскайки с цялата си маса Публий Клавдий. И двете животни литнаха към бездната, понасяйки ездачите си. По някаква щастлива случайност Цезар успя да запази вертикално положение, разпери ръце и в последния момент се отлепи от седлото си, за да скочи обратно на скалата. Падна назад, вместо напред и с котешка пъргавина пропълзя две-три крачки, за да избяга в пълна безопасност.
Всички останали се скупчиха край ръба на скалата и с пребледнели лица се увериха, че на малкия наистина нищо му няма. Едва след това последваха примера му (между другото Цезар през цялото време запазваше по-голямо самообладание от тях) и се надвесиха над пропастта да видят разкъсаните трупове на двата коня. До тях лежеше и Публий Клавдий Пулхер. Всички се умълчаха с надеждата отдолу да се чуят викове за помощ. Но им отговори само шепотът на вятъра. Нищо не помръдваше в краката им.
— Хей, ти, я ела при мен! — чу се гласът на Луций Декумий, който подхвана Цезар за рамото и властнически го издърпа далеч от ръба. Клекна на земята и трескаво заопипва тялото на момчето от страх да не си е счупил нещо. — Защо го направи? — прошепна му той на ухото, така че само Цезар да го чуе.
— Трябваше да изглежда по-убедително — отговори му също тъй безмълвно Цезар. — За миг дори ми се стори, че конят ще се задържи на скалата. Трябваше да бъдем сигурни. Знаех, че няма да ми стане нищо.
— А откъде изобщо знаеше какво смятам да правя? Та ти дори не гледаше в моята посока!
Малкият Цезар въздъхна отчаяно.
— Ех, Луций Декумий! Добре те познавам! И много добре знам защо Марий се сети тъкмо за теб, преди да тръгнем. Да си призная, не ме интересува какво ще стане с братовчед ми, но не мога да позволя на Гай Марий да се опозори пред цял Рим. Ще се опозорим и ние, Юлиите. Едно е само да се носят слухове, друго е да има жив свидетел.
Луций Декумий притисна лице о златните къдрици на момчето и затвори очи в още по-голямо отчаяние от неговото.
— Но ти рискува
— Ти за живота ми не се тревожи! Знам как да си го пазя. Когато го оставя да ме напусне, значи не съм знаел повече за какво да го използвам.
Цезар се отскубна от прегръдката на Луций Декумий и отиде да види как се чувства Гай Марий.
Объркан и смутен, Луций Корнелий Цина наля две чаши вино веднага щом двамата с Гай Марий се прибраха в палатката на командващия в лагера. Луций Декумий бе отвел малкия Цезар да ловят риба във водите на Анио, а останалите от групата си търсеха помощници да съберат останките на Публий Клавдий Пулхер и да му устроят погребение.
— Не крия, че инцидентът се оказа крайно навременен, що се отнася до мен и до сина ми — отбеляза със завидно безочие Марий, докато отпиваше от виното си. — Без Публий Клавдий като свидетел делото просто отпада.
— Това беше нещастен случай — сякаш се опитваше сам да се убеди Цина. —
— Със сигурност не би могло да бъде
— Не мислех, че има надежда момчето да се спаси.
