Венец от трева (Част II: Разривът)

Юлия седна на една кушетка, Марий и Цезар я наобиколиха от двете страни, хванаха я за ръцете и нежно я потупаха.

— Сега започни — подкани я Марий.

— Станало е голямо сражение с Квинт Попедий Силон и неговите марси. Доколкото разбрах, близо до Алба Фуценция. Марсите са спечелили. Но нашите успели да отстъпят, без да дадат големи жертви…

— Е, аз намирам това по-скоро за добра новина — прекъсна я съпругът й. — Давай нататък, сигурно има още.

— Луций Катон Консул бил убит малко преди синът ни да даде заповед за отстъпление.

— Синът ни е дал заповед за отстъпление?

— Точно така — рече Юлия, която с мъка възпираше сълзите си да не рукнат отново.

— И откъде знаеш всичко това, Юлия?

— Квинт Лутаций мина да те види сутринта. Бил на нещо като официална инспекция на марсийския фронт, предполагам, за да се помогне на Луций Катон с непослушните му подчинени. Но всъщност може и да бъркам — издърпа Юлия ръката си измежду пръстите на Цезар и се хвана за главата.

— Няма защо да се косим какво е търсил Квинт Лутаций на марсийския фронт — отново се опита да я успокои Марий. — Навярно той е станал свидетел на поражението?

— Не, по това време се е намирал в Тибур. След сражението легионите ни се прибрали в лагера. Доколкото той самият е разбрал, поражението е било на крачка да се превърне в пълна катастрофа. Войниците ни се биели все едно без командир. Единственият офицер, който докрай е запазил самообладание, е бил синът ни. Затова и той се сетил да заповяда отстъплението. По пътя се опитал да внесе някакъв ред сред отстъпващите, но не успял. Цялата армия била изгубила ума и дума от страх.

— Но аз продължавам да не виждам нищо ужасно за сина ни.

— В Тибур чакал и един претор. Новият легат, който бил назначен към армията на Катон. Луций Корнелий Цина… Да, сигурен съм, че така каза Квинт Лутаций. Когато армията се прибрала в Тибур, Луций Цина поел командването от малкия Марий и всичко изглеждало наред. Луций Цина дори публично похвалил сина ни за хладнокръвието му.

Юлия изведнъж закри лице с ръце и се умълча.

— Но само е изглеждало наред. Какво друго е станало?

— Луций Цина свикал съвещание да разбере кои са били причините за поражението. От целия щаб останали само няколко военни трибуни и кадети — изглежда, всички легати са намерили смъртта си, щом никой не се бил върнал в Тибур. И когато Луций Цина се опитал да изясни обстоятелствата, при които е загинал Луций Катон, един от кадетите обвинил нашия син, че го е убил!

— Разбирам — кимна Марий, сякаш новината не му бе направила никакво впечатление. — Е, Юлия, ти си тази, която знае историята. Продължавай, още не си ми казала всичко.

— Въпросният кадет твърдял, че малкият Марий напразно се опитвал да убеди Луций Катон да заповяда отстъпление. Но Катон го наругал и го нарекъл син на италийски изменник. Твърдо отказал да свири отбой и се зарекъл по-скоро да погребе цялата си армия на бойното поле, отколкото да позволи на войниците си да носят позора на поражението. В знак на презрение дори му обърнал гръб. Тогава според другия кадет синът ни забил целия си меч до дръжката в гърба му! След което сам поел командването и заповядал отстъплението.

Юлия повече не издържа и горко заплака.

— Толкова ли не можа Квинт Лутаций да ме изчака и сам да ми разкаже всичко, че сега трябва теб да те разпитвам? — измърмори недоволно съпругът й.

— Наистина нямал време, Гай Марий — изтри сълзите си тя и отново се опита да се успокои. — Бил пратен спешно в Капуа, трябвало веднага да заминава. Дори не бивало да минава през Рим, но го направил специално заради нас, затова трябва да сме му по-скоро благодарни. Каза, че ти си знаел как да постъпиш. Когато Квинт Лутаций изговаряше тези думи, по тона му пролича, че той наистина смята сина ни за виновен за смъртта на Луций Катон! Ох, Гай Марий, какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Какво имаше предвид Квинт Лутаций, когато каза, че сам си знаел?

— Имал е предвид, че двамата с моя приятел Гай Юлий ще отидем да видим какво става в Тибур — отговори й без капка колебание той.

— Но ти не можеш да пътуваш чак дотам! — ужаси се Юлия.

— Мога и още как! Сега се успокой, жено, и кажи на Строфант да прати вест на Аврелия, че ми трябва Луций Декумий. Той ще се грижи за мен при пътуването, а момчето ще си почива.

Докато говореше, Марий не свали ръка от рамото на Цезар — не толкова в жест на приятелството, колкото в знак да мълчи.

— Нека тогава Луций Декумий те придружи сам, Гай Марий — помоли го Юлия. — Гай Юлий трябва да се върне вкъщи при майка си.

— Да, напълно си права — съгласи се Марий. — Хайде, млади Цезаре, бягай у дома!

Но той му възрази:

— Майка ми ме е предала изцяло на твое разположение, Гай Марий. Ако сега те напусна без никакво оправдание, тя много ще ми се разсърди.

В подобна ситуация Марий винаги би настоявал, но този път тъкмо Юлия, която добре познаваше нрава на Аврелия, първа отстъпи:

— Момчето е право, Гай Марий, вземи го и него!

Час по-късно слугите впрегнаха четири мулета в една каруца и Гай Марий, малкият Цезар и Луций Декумий напуснаха Рим през Есквилинската порта. Луций Декумий разбираше от работата на каруцаря и поддържаше такова темпо, че животните да издържат без смяна цялото разстояние до Тибур.

Притиснат между Марий и Декумий, малкият Цезар наблюдаваше с вълнение как мракът се спуска над пътя. Досега не му се беше случвало да пътува през нощта, но пък и бързината, с която каруцата се движеше към целта, му се струваше доста възбуждаща.

Между Цезар и братовчед му имаше девет години разлика, но понеже помнеше много неща от годините, които за другите деца оставаха напълно несъзнателни, той от личен опит знаеше, че малкият Марий не заслужава кой знае какво съчувствие и загриженост. Не че някога Марий си бе позволявал да го малтретира или дори да му говори лоши работи. Не, малкият Цезар се бе настроил срещу него заради отношението към околните. Така например през дългите години съперничество между братовчедите Марий и Сула Цезар винаги мислено бе заставал на страната на по-малкия, който и винаги оставаше онеправданият. Освен това Марий се бе отнасял изключително лицемерно към Корнелия Сула: в нейно присъствие се разсипваше да я ухажва, а обърнеше ли му тя гръб, веднага почваше да говори по неин адрес; позволяваше си да й се подиграва дори не само в кръга на братовчедите си, но и пред приятели. Това беше причината, заради която Цезар никак не се вълнуваше дали братовчед му Гай Марий ще стане обект на публичния позор или не. Като човек той му беше крайно безразличен. Но тъй като случаят засягаше пряко великия Гай Марий, а и скъпата му леля Юлия, той нямаше как да не се тревожи заедно с тях.

Когато нощта се спусна напълно, Луций Декумий предвидливо подкара мулетата в бавен ход, нищо че пълната луна осветяваше пътя далеч напред. От равномерното друсане на каруцата момчето се унесе в сладка дрямка и с глава, склонена в скута на Марий, дълбоко заспа, без да му пречи изкривеното положение на тялото му.

— Е, Луций Декумий, време е май да си поговорим за това-онова — подхвана Марий.

— Добра идея — съгласи се охотно той.

— Синът ми е изпаднал в ужасно затруднение.

— Тц-тц! — отбеляза Луций Декумий като някоя квартална клюкарка. — Не можем да си позволим подобно нещо, нали, Гай Марий?

— Обвинен е в убийството на Катон Консул.

— Ако всичко, което съм чувал по адрес на консула, е вярно, то на момчето трябва да му дадат награда за добре свършена работа.

Марий чак се затресе от смях при тези думи на спътника си.

— Да си кажа правичката, напълно съм съгласен с теб. Ако се вярва на жена ми, обстоятелствата просто са налагали подобно решение. Тоя глупак Катон е направил всичко възможно да изгуби сражението! Предполагам, че двамата му легати са загинали преди него на бойното поле, а трибуните са се размотавали