Венец от трева (Част II: Разривът)

пръстта в краката му! Не ме интересува дали ще ме удушите, или ще ме блъснете от Тарпейската скала! Нека знаете само, че ако ми се случи пак да видя Луций Порций, ще му се случи същото, както миналия път!

Титиний се обърна към Сената и като издрънча с веригите, посочи към седналия Марий.

— Ето този там е истински римски пълководец! Служил съм при Гай Марий още като легионер в Нумидия, служил съм му и като центурион в Галия! Когато се оттеглих от войската, той ми отстъпи парче земя от собствените си владения в Етрурия. Трябва да знаете, членове на плебса, че никой римски войник не би посмял да замери Гай Марий с каквото и да било! Защото той обичаше войниците си и никога не би се държал с тях презрително, както това прави Луций Катон! А и Гай Марий не е човекът, който ще окове войника си във вериги и ще го прати на граждански съд в Рим само защото са го замерили с пръст! Пълководец като него просто би натрил собственоръчно носа на злосторника и с това случаят щеше да приключи! Казвам ти го право в очите: Луций Катон не е никакъв пълководец и под негово командване Рим никога няма да спечели победа! Истинският римски пълководец сам върши мръсната си работа, никога няма да я остави на плебейското събрание!

Кладенецът на комициите потъна в тягостно мълчание. Тит Титиний свърши със защитата си, но никой от множеството не пожела да вземе думата след него.

Пизон Фруги въздъхна.

— Гай Марий, ти как би постъпил с този човек? — попита той мъжа на стълбите.

— Той е центурион, Луций Калпурний Пизон Фруги. И както сам казва, аз наистина го познавам. Твърде е опитен, за да си позволим да го премахнем от армията. И все пак той сам не отрича, че е замерил началника си с пръст и че благодарение на него въпросният началник се е оказал зарит до коленете от войниците си. С или без провокация от страна на Луций Порций това е обида на чина. Тит Титиний не може да се върне повече при него. Иначе все едно ние сме обидили консула, който изрично е поискал да се освободи от услугите на центуриона, пращайки го при нас. Мисля, че е от интерес за цял Рим обвиняемият да бъде пратен под командването на друг началник. Дали няма да е най-добре да го върнете в Капуа, където да се заеме със старите си задължения?

— Какво ще кажат колегите ми трибуни? — обърна се към тях Пизон Фруги.

— Аз ще кажа: нека бъде, както Гай Марий предлага — отговори Силван.

— И аз така смятам — подкрепи го Карбон.

Останалите седем трибуни също дадоха съгласието си.

— Какво ще каже плебейското събрание? Трябва ли да прибягваме към формално гласуване или ще свършим работа с вдигане на ръце?

Всички вдигнаха ръце вместо отговор.

— Тит Титиний, плебейското събрание ти заповядва да се оставиш на разпореждане на Квинт Лутаций Катул в Капуа — заключи Пизон Фруги, без да даде израз на чувствата си. — Ликтори, свалете оковите му! Той е свободен човек.

Но Титиний отказа току-така да го отведат, преди да се е представил пред Гай Марий, преди да се е проснал в краката му и да се е разплакал от благодарност.

— Това, с което наистина ще ми се отблагодариш, Тит Титиний, е да си вършиш добре работата в Капуа — даде му знак да се вдигне Гай Марий и сам уморено се опита да стане. — Ако ме извините, мисля, че е време да си вървя у дома.

Иззад една от колоните на Сената изведнъж изскочи Луций Декумий. Усмихнат до уши, той протегна ръка към приятеля си Тит Титиний, но погледът му нито за миг не изпускаше лицето на Гай Марий.

— Носилката те чака, Гай Марий — предложи угоднически той.

— Щом краката ми са ме довели дотук, значи ще могат да ме върнат обратно! Момче, помогни ми!

Дясната му ръка се впи с всичка сила в крехкото рамо на малкия Цезар и под дрехата на момчето кожата почервеня от напрежение. Самият Цезар обаче дори не изпъшка, в погледа му се четеше единствено загриженост за чичо му. За околните изглеждаше, че да повдигне великия мъж на крака, не представлява никакво усилие за помощника му. Когато Марий се изправи, пое тояжката си с дясната ръка и позволи на Цезар да го подхване както на идване, отляво. Като два големи рака, заплели безпомощно щипки, чичо и племенник заслизаха по стълбите. По улицата към дома ги придружи насъбралото се множество, като надаваше възторжени възгласи при всяка крачка на болния.

Щом Марий се прибра вкъщи, робите едва не се сбиха помежду си кой ще има честта да изпрати сивокосия си господар до спалнята му; никой не обърна внимание на малкия Цезар, който приклекна до стената в мрачния коридор и затвори уморено очи. Малко по-късно го намери Юлия, която уплашено се наведе над него, без да смее да повика за помощ.

— Гай Юлий, Гай Юлий! Какво ти е?

Когато леля му го пое в ръце, Цезар безпомощно се отпусна на скута й. Беше пребледнял, гърдите му едва помръдваха. Юлия хвана една от китките му, за да му премери пулса, и видя болезнената синина, която пръстите на Марий бяха оставили под рамото на момчето.

— Гай Юлий, Гай Юлий!

Очите на племенника й бавно се отвориха, той въздъхна и се усмихна. Лицето му придоби донякъде естествения си цвят.

— Успях ли да го доведа до къщи?

— И още как, Гай Юлий! Беше чудесен — похвали го тя и й се доплака от умиление. — Но ти си се уморил много повече от него самия! Тези разходки из града май няма да са по силите ти.

— Нищо подобно, лельо Юлия. Ще успея, не се съмнявай. Пък и той не би излязъл с друг — вдигна се на крака Цезар.

— Да, за жалост си напълно прав. Благодаря ти, Гай Юлий! Не знам как да изразя цялата си признателност към теб. — Юлия разгледа синината. — Но той те е наранил. Чакай да ти сложа нещо да ти мине.

Очите на момчето заблестяха в радостно предчувствие, а устата му се изви в усмивка, от която на Юлия се стопли сърцето.

— Знам едно нещо, от което всичко ще ми мине, лельо Юлия.

— Кое е то?

— Една целувка. Една от твоите целувки, ако обичаш.

Целувки Цезар получи всякакви, както и вкусен обяд, книжка за четене и отделна кушетка в стаята на леля му, където да подремне; трябваше Луций Декумий да дойде да го вземе, иначе изобщо нямаше да го пуснат да си върви.

Със смяната на сезоните и напредването на една година, в която римската армия взимаше превес над враговете, Гай Марий и Гай Юлий Цезар се превърнаха в неотделна част от уличния пейзаж в Рим. Момчето помагаше на мъжа, а мъжът се опитваше всеки път да си помага сам. На другия път след кратката им разходка до Форума двамата се насочиха към Марсово поле, където срещаха по-малко минувачи и хората обръщаха по-малко внимание на бавното им придвижване. Колкото по-укрепнал се чувстваше Марий, толкова по-далеч стигаха двамата с племенника му, докато един ден не се озоваха на самия бряг на Тибър — в края на Вия Ректа. След като си почина, Гай Марий дори влезе в реката да поплува.

Щом се захвана редовно да плува, и формата му бързо започна да се възвръща. Другото, което го подтикваше по-бързо да оздравява, бяха множеството римски юноши, които се упражняваха в езда и ръкопашен бой по ливадите на Марсово поле; Марий си рече, че е крайно време и малкият Цезар да започне с военното си обучение. Това беше паметен миг в живота на Гай Юлий Цезар, чиято най-голяма мечта най-сетне се сбъдваше. Още в мига, в който го хвърлиха на гърба на едно доста буйно жребче, момчето доказа, че е роден ездач, а когато двамата с чичо му хващаха дървените мечове да се дуелират, дори взискателният Марий не можеше да му открие грешка. Постепенно Цезар стигна до най-трудната част от войнишкото изкуство — да хвърля пилума, късото римско копие. Както и останалите елементи на обучението, и този не затрудни момчето, което неизменно улучваше целта. Когато Марий стана достатъчно уверен в силите си, той започна да го води със себе си в реката, където скоро го научи да плува. Часовете, прекарани на брега на Тибър, бяха най-приятните за малкия Цезар. Тогава чичо