Венец от трева (Част II: Разривът)

му изпадаше в спомени за миналото и споделяше повечето от идеите си за идеалния пълководец.

— Повечето военачалници губят сраженията, преди още да са ги започнали — говореше веднъж Марий на Цезар, докато двамата, завити в ленени чаршафи, чакаха да изсъхнат.

— Как така, Гай Марий?

— Обикновено има два начина да го постигнат. Единият е, че до такава степен нямат понятие от смисъла на командването, че се задоволяват с това да покажат на легионите врага отсреща и да ги пратят да се бият, както рами знаят. Вместо да поемат нещата в свои ръце, подобни пълководци просто си стоят отзад и чакат да видят какво ще стане. Другите пък са тяхната пълна противоположност — хора, изучили доста наръчници по военно изкуство или пък запомнили и последния съвет на началниците, когато са служили като кадети. Да водиш стратегия, преписана дословно от книгите, е все едно сам да си търсиш разгром! Всеки противник, всеки поход, всяка битка, Гай Юлий, е нещо напълно уникално и неподлежащо на схематизиране. Разбира се, нощта преди сражението пълководецът е длъжен да състави някакъв общ план и да го обмисли сериозно. Но в никакъв случай да не се осланя единствено на него. Крайният план трябва да се оформи в съзнанието му едва когато слънцето озари бойното поле с всичките му подробности, когато врагът се покаже и проличат неговите слабости. Едва тогава трябва да вземеш решенията си. Да се уповаваш на стари сведения или предварително изградени представи, може да се окаже пагубно за цялата ти армия. А нещата ще продължат да се променят и по време на самата битка. Всеки миг е посвоему уникален! От началото на схватката до нейния край могат да се случат толкова много неща: духът на войниците ти да падне, земята в краката им да омекне по-бързо от очакваното, да се надигне прахоляк, който да закрие цялата гледка, враговете ти да поднесат някоя изненада или в последния момент да откриеш нови слаби места както в своите, така и в техните позиции — започна да изброява Марий.

— Никога ли не е възможно да спечелиш победа, спазвайки напълно предварителния си план? — искаше да знае Цезар, на когото очите святкаха от желание да научи нещо повече за войната.

— Е, случвали са се и такива неща! Но да ти кажа честно, колкото на кокошките им поникват зъби в клюновете. Винаги да помниш, че независимо от това, колко време си обмислял плана си, независимо от това, колко е сложен и подробен, трябва да си оставиш някаква вратичка, ако се наложи, за броени секунди да го обърнеш с главата надолу! Ето защо ще ти дам още един съвет, също толкова важен, колкото първия: гледай планът ти винаги да е възможно най-прост. Простите схеми винаги са работели по-успешно от главозамайващите комбинации. Ако не за друго, то, защото всеки пълководец зависи от това, колко бързо може да предаде заповедите на подчинените си. А колкото по-долу слизаш по офицерската йерархия, толкова по-трудно ще ти е да обясниш какво точно възнамеряваш да правиш.

— Изглежда, че за да успее, един пълководец трябва да разчита на безупречно обучени войници и офицери — замисли се Цезар.

— Точно така! — потвърди старият воин. — Ето защо добрият пълководец винаги се обръща със слово към войниците преди началото на сражението. Не за да повдига бойния дух, както обикновено се мисли, млади Цезаре. А за да разберат и последните легионери в армията какво точно смята да постигне началникът им. Ако войниците знаят какъв е общият план, то те по-лесно ще изпълняват заповедите, получени от преките им началници.

— Значи също така е важно пълководецът да познава войниците?

— Без това не може. Още по-важно е обаче войниците да познават добре своя пълководец. И да го харесват. Ако легионерът харесва своя началник, той ще работи по-усилено и ще поема по-големи рискове заради него. Никога не забравяй какво каза Тит Титиний от рострата. Можеш да наричаш войниците си, както ти хрумне, но те никога не трябва и да помислят, че ги презираш. Ако ти познаваш своите легионери и ако те те познават теб, то тогава и с двайсет хиляди души ще можеш да разбиеш стохилядна варварска сган.

— Ти сигурно си бил войник, преди да станеш пълководец.

— Точно така, бях. Това е едно предимство, което човек като теб, Цезаре, никога няма да получи. Ти си се родил римски патриций и ти е съдено да станеш направо офицер. Но от мен да знаеш, че ако не се постараеш да бъдеш войник, преди да стигнеш до командването, никога няма да станеш истински пълководец. — Марий се наведе напред и се вгледа в някаква точка далеч отвъд Тригариума и зелените ливади на Ватиканското поле. — Най-добрите пълководци са почвали като прости войници. Вземи например Катон Цензор. Когато ти дойде времето да се запишеш за кадет, никога не стой най-отзад да си предлагаш услугите на началника. Заставай в предните редици и се бий! Забрави, че си благородник! Всеки път, когато армията ти влиза в сражение, ще се превръщаш в редови легионер. Ако началникът ти възрази и пожелае да яхнеш кон и да му носиш заповедите наляво и надясно, ти ще му кажеш, че предпочиташ да се биеш. Той ще те остави, защото подобни думи трудно ще чуе от устата на събратята ти. Винаги трябва да се биеш като останалите войници, Цезаре. Как иначе, когато ти дойде времето сам да командваш, ще знаеш какво изтърпяват войниците от предните редици? Как ще познаеш кое ще ги изплаши, кое ще ги обезкуражи или напротив, кое ще им вдъхне повече сила и решителност? Но се сещам и друго, момче!

— Какво? — попита го нетърпеливо Цезар, който със затаен дъх попиваше всяка дума, излязла от устата на Марий.

— Че е време да си вървим вкъщи! — засмя се Марий. Когато обаче видя леденото изражение на Цезар, се сепна. — Хайде сега, да не се сърдиш, малкият? — сопна се той на племенника си, който не само не бе приел шегичката му, но се беше ядосал.

— Да не си посмял да се подиграваш с мен, когато говорим за толкова важни неща! — закани му се момчето със същия благ и спокоен глас, с който Сула караше враговете си да треперят от страх. — Казвам ти го напълно сериозно, Гай Марий! Не съм дошъл да се забавлявам с приказките ти! Искам да знам всичко, на което можеш да ме научиш, преди да съм се записал кадет в армията. Ако зная всичко, което ти знаеш за войната, то ще мога веднага да го приложа в действие и да науча други неща. Аз никога няма да престана да се уча! Затова престани с глупавите си шеги и свикни да гледаш на мен като на голям мъж!

— Но ти не си голям мъж — опита се да го успокои Марий, който усещаше, че се е изпуснал, но нямаше представа как да постъпи.

— Когато става дума за учене, аз съм много повече мъж от всички, които познавам! Включително и от теб!

Малкият Цезар беше повишил тон и неколцина други плувци се обърнаха към тях. Колкото и да се беше ядосал обаче, той си оставаше син на майка си и бързо се овладя; хвърли бърз поглед на съседите и скочи на крака.

— Когато леля Юлия ме третира като малко дете, нямам нищо против — продължи той с по-спокоен тон. — Но когато ти, Гай Марий, се държиш с мен като с малко дете, тогава го приемам за смъртна обида! Казвам ти го откровено, никак не одобрявам подобни шегички! — Цезар му подаде ръка и му помогна да се изправи. — Да вървим. Днес много ми дойде от теб.

Марий го последва и без думичка да обели, се запъти към дома си.

Което се оказа добра идея, защото когато почукаха на вратата, вътре вече ги чакаше Юлия, видимо разтревожена и със следи от сълзи по лицето.

— О, Гай Марий, случило се е нещо ужасно! — посрещна тя мъжа си, забравяйки, че болният не бива да бъде плашен излишно; дори и инвалид Марий оставаше единствената здрава опора, на която разчиташе Юлия.

— Какво по-точно, меум мел?

— Малкият Марий! — възкликна Юлия, но като видя очите му, бързо добави: — Не, не е мъртъв, любов моя! Нито е ранен! Съжалявам, съжалявам! Не трябваше така да те посрещам, кой знае какво си си помислил. Не зная как да ти обясня!

— Тогава седни и се опитай малко да се успокоиш. Аз ще се разположа от едната ти страна, Гай Юлий — от другата, а ти ще ни разправиш дума по дума, без да бързаш и без да нервничиш и без да плюеш като фонтана в градината.