— Ние, римската беднотия, сме все разбойници по душа — беше обяснил веднъж Луций Декумий на Цезар. — Иначе няма как, ако искаме да се храним добре и да командваме трима-четирима роби, от които поне един да има здрав гъз за туй-онуй. Дори да разбирахме от търговия, а не съм чул някой от нас да разбира, няма откъде да се сдобием с капитал, нали така? Не, всеки си крои шапката според главата — винаги съм го твърдял и ще продължавам да го твърдя. — Тогава той бе сложил пръст на устните си и се бе усмихнал с грозните си зъби. — Но за това нито думичка, Гай Юлий! Нито думичка пред никого! Най-вече пред скъпата ти майчица.
Тайната наистина беше запазена и продължаваше да е пазена. Колкото и добре да познаваше сина си Аврелия, и тя не можеше да си представи колко неща знае той за живота.
Към полунощ каручката, теглена от четирите запотени мулета, достигна лагера на римската армия встрани от селцето Тибур. Без дори да му стане неудобно, Гай Марий веднага вдигна бившия претор Луций Корнелий Цина от леглото.
Двамата се познаваха съвсем бегло, за което обяснение бяха почти тридесетте години разлика във възрастта им. Иначе с речите си пред Сената Цина си бе спечелил името на Мариев почитател. Предната година се бе справил блестящо със задълженията си на градски претор; в отсъствието на двамата консули от Рим той заемаше най-високо място сред преторите и практически управляваше целия град. Уви, конфликтът срещу италийците го бе лишил от възможността да получи управлението на някоя богата провинция и да напълни семейния бюджет.
Ето, че на другата година Луций Корнелий Цина се оказваше в положение да не може да осигури зестра на двете си дъщери и дори нещо по-лошо: пред него изникваше съмнението дали ще успее да осигури финансово бъдещата политическа кариера за сина си, който нищо чудно да остане завинаги на последния ред в Сената. Когато след смъртта на Катон Консул Сенатът изпрати на Цина специално писмо, връчващо му върховното командване във войната срещу марсите, бившият претор ни най-малко не се развълнува от перспективата. Отваряше му се огромна работа по стабилизирането на едно положение, което предшественикът му бе направил всичко по силите си да разклати из основи. А Катон бе способен в това отношение — некомпетентен и арогантен, той за друго не ставаше. Къде беше мечтаната провинция, от която Цина да се обогати?
Бившият претор представляваше едър, набит мъж с обрулено лице и твърде прибрана долна челюст. Непривлекателният му вид не беше причина да не сключи подходящ брак — избраницата му беше богатата наследница Ания, потомка на стар плебейски род, който вече две столетия се водеше благороден. Цина и Ания се бяха сдобили с три деца: голямата им дъщеря беше на петнайсет, след нея идваше синът на седем и по-малката дъщеря — на пет. Ания съвсем не беше красавица, но винаги приковаваше погледите с червените си коси и зелените си очи; голямата й дъщеря бе наследила и двете от майка си, докато брат й и сестра й бяха тъмни като баща си. Всичко това се бе оказало без значение до момента, в който Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус не бе почукал на вратата на Цина и не бе поискал ръката на голямата му дъщеря за първородния си син Гней.
— Ние, Домиций Ахенобарбите, винаги сме търсели за синовете си червенокоси жени — обясни без никакви увъртания върховният понтифекс. — Дъщеря ти Корнелия Цина отговаря на всички условия, на които бих искал снаха ми да отговаря: да е на подходяща възраст, да е патрицианка и да е червенокоса. Първоначално си правех сметката да поискам дъщерята на Луций Сула. Но тя щяла да се омъжи за сина на Квинт Помпей Руф. Слава на боговете, и твоята дъщеря е червенокоса. Същата фамилия, а ако не се заблуждавам, и по-голяма зестра?
Тогава Цина просто беше преглътнал и след като прочете набързо по една мълчалива молитва до богините Юнона Соспита и Опс и се зарече на всяка цена да стане управител на богата провинция, бе отговорил:
— До времето, когато дъщеря ми стане мома за женене, Гней Домиций, тя ще получи своята зестра от петдесет таланта. Повече не мога да си позволя. Струва ли ти се достатъчно?
— О, да, разбира се! — плесна доволно с ръце Ахенобарб. — Гней ще получи голямата част от бащиното си наследство, затова момичето не бива да се плаши от бъдещето. Доколкото знам, ние, Ахенобарбите сме една от петте или шестте най-богати фамилии в Рим, а клиентите ни се броят с хиляди. Дали да не преминем направо към официалния годеж?
Този разговор бе протекъл в годината преди избирането на Цина за претор. Тогава грижовният баща все още можеше да се оправдае, че е гледал толкова оптимистично на бъдещето си и че така самонадеяно е обещал петдесет таланта зестра за Гней Домиций Ахенобарб Младши. Ако личното състояние на жена му Ания не беше обвързано с толкова досадни условия, Цина би отдъхнал за известно време, но тъстът му зорко контролираше семейното богатство и се знаеше, че след смъртта на дъщеря му децата й няма да получат нищо от дядо си.
Луната вече залязваше на запад, Гай Марий го будеше по никое време, а Цина още не предполагаше какъв смисъл ще придобие за него тази неочаквана среща; вместо това с нескрито неудоволствие навлече туниката и обувките си, приготвяйки се да говори пред един баща неприятни неща за сина му, който при това беше добро момче.
Първата изненада, която великият мъж носеше със себе си, бяха двамата му спътници — някакъв невзрачен човечец, гонещ петдесетте, и малко, доста хубавичко момченце с него. Всъщност точно момченцето вършеше най-многото работа от тримата, без да показва умора или досада. Цина би го сметнал като нищо за роб, ако не беше
— Луций Корнелий, нека ти представя племенника си Гай Юлий Цезар и приятеля си Луций Декумий. Можем да говорим напълно свободно в присъствието и на двамата.
Марий хвана с пръстите на дясната си ръка китката на лявата си и я положи в скута си. На Цина му се струваше, че един парализиран човек би трябвало да изглежда по-уморен след толкова часове пътуване, още повече че новините, идващи в лагера от Рим, продължаваха да говорят за един силно обездвижен Гай Марий; докато на този тук все едно нищо му нямаше. Личеше си, че не се отказва от борбата. „Дано не ми се случи да си имам работа с него“ — помисли си неволно Цина.
— Цялата история е много тъжна, Гай Марий.
Посетителят му обходи със зорък поглед цялата палатка, сякаш търсеше някой скрит подслушвач, и като не го намери, недвусмислено попита:
— Сами ли сме, Луций Корнелий?
— Напълно.
— Добре — зарадва се той и се намести по-удобно на стола. — Източниците ми на информации бяха косвени. Квинт Лутаций минал да ме види, но не ме намерил у дома и разказал всичко, което знае, на жена ми, та аз го чух от нейната уста. Доколкото разбирам, синът ми е обвинен в убийството на консула Луций Катон по време на сражение, за което има един или няколко свидетели. Така ли е?
— Страхувам се, че е точно така.
— И колко са свидетелите?
— Само един.
— Кой е той? Може ли да му се има пълно доверие?
— Момчето е напълно почтено, Гай Марий. Публий Клавдий Пулхер, контуберналис в щаба на Луций Катон.
Марий нервно изсумтя.
— Знам ги аз тези Клавдии! Всички се славят с едно: че мразят себеподобните си и са по-твърдоглави от магарета. А също, че са по-бедни от апулийски овчари. Откъде можеш да си толкова сигурен, че свидетелят е почтен човек.
— Защото точно този Клавдий не отговаря на семейната характеристика — възрази му Цина, явно решен отрано да угаси всякакви надежди у Марий. — Всички в палатката на кадетите се изказват изключително положително за него, както и трибуните в щаба на Луций Катон. Ти сам ще се убедиш, когато го видиш. Момчето таи дълбока лоялност към всичките си колеги, нищо че е най-възрастният от тях. Говорят, че бил изключително привързан към сина ти. Доколкото разбирам, вътрешно напълно подкрепя
