Венец от трева (Част II: Разривът)

акта на сина ти. Луций Катон не е бил обичан в собствения му щаб, какво ли остава сред армията…

— И все пак, тъкмо Публий Клавдий е обвинил сина ми?

— Чувствал го е за свой дълг.

— Нали?

Но Цина отново му възрази:

— Не си прав да го съдиш, Гай Марий! Ако обичаш, престани да разсъждаваш за миг като баща и се постави на мястото на главнокомандващия! Младият Пулхер е достоен пример как трябва да постъпи истинският римски благородник: да бъде предан на името и дълга си. Може и да не му се е харесвало, но е смятал, че е длъжен да докладва за убийството. Това е простата истина.

Едва когато Марий се опита да се надигне, се видя колко е уморен от пътуването; личеше си, че се е научил да става и сяда съвсем сам, но след дългото друсане по пътищата през нощта не би се справил без помощта на малкия Цезар. Тайнственият Луций Декумий се отдръпна, застана от дясната страна на Марий и шумно се изкашля. В погледа му Цина прочете някакво мълчаливо послание, което не успя веднага да проумее.

— Нещо ли искаш да кажеш? — попита той.

— Луций Корнелий, извинявай за въпроса, но задължително ли е утре да се разглежда делото срещу младия Гай Марий?

Цина примигна в недоумение.

— Не е задължително. Може и вдругиден.

— Тогава, ако нямаш нищо против, нека бъде вдругиден. Когато Гай Марий се събуди утре сутринта, а това няма да е много рано, той ще трябва първо да направи физическите си упражнения. Иначе положението му пак ще се влоши. Не знам дали ще разбереш, но всички тези часове на обездвижване в каруцата… — Декумий говореше изключително бавно, понеже изпитваше сериозни съмнения в граматичността на изреченията си. — Утре му се пада да поязди — три часа най-малко. Няма как, такъв му е режимът. Освен това ще е добре да му се даде случай да опознае лично този кадет Публий Клавдий. Младият Гай Марий е обвинен в углавно престъпление, а все пак баща му е човек с по-особено положение в обществото, не мислиш ли? Смятам, че би било много добра идея, ако Гай Марий се срещне с Публий Клавдий на, да речем, не толкова официално място, каквото е палатката ти. Никой от нас не искаме… не иска нещата да бъдат по-ужасни, отколкото може… могат да бъдат. Затова мисля, че ще бъде много добра идея, ако утре следобед ти събереш кадетския състав и излезем всички заедно на разходка с коне. Заедно с Публий Клавдий.

Цина го изгледа навъсен. Някакъв вътрешен глас му подсказваше, че го подтикват към действия, за които след това ще съжалява. Момчето до Марий го погледна с омайващата си усмивка и приятелски му намигна.

— Моля те, да не се сърдиш на Луций Декумий — изрече на свой ред то. — Той е най-преданият клиент на чичо ми и понякога не знае мярка в приказките си! Единственият начин да го държиш в добро настроение е да му угаждаш.

— Не мога да позволя на Гай Марий да се срещне насаме с Публий Клавдий преди началото на процеса — отказа Цина с тон на дълбоко съжаление.

Докато разговаряха, Марий не бе помръднал, а само стрелкаше с гневен поглед ту единия, ту другия, ту третия. Най-накрая така му причерня пред очите, че Цезар и Цина чак се уплашиха да не го сполети нов удар, ако не престане да ругае Луций Декумий.

— Какви са тези глупости? — нахвърли се той върху „клиента“ си. — За какво изобщо ми е притрябвало да разговарям с този стълб на воинската чест Публий Клавдий Пулхер? Ако искам да говоря с някого, това е синът ми!

— Спокойно, спокойно, Гай Марий, няма защо да се гневиш — опита се да го укроти Декумий. — Като излезем утре на разходка, ще си в много по-добра форма за процеса.

— Абе, какво ли ме прихвана да ги взимам тия двамата със себе си! — махна с ръка Марий и без ничия помощ напусна палатката. — Къде е синът ми?

Докато Луций Декумий тичаше подир побеснелия Марий, Цезар остана да прави компания на Цина.

— Не им обръщай внимание, Луций Корнелий — отново се усмихна той чаровно на объркания пълководец. — Постоянно се карат помежду си, но Луций Декумий е прав: Гай Марий се нуждае от повече сън и от малко раздвижване на чист въздух. Цялата тази работа ужасно го е разтревожила. А ние всички се надяваме той отново да се върне в строя, нали?

— Уви, това го разбирам пределно ясно — съгласи се Цина и потупа момчето по рамото; Цезар вече беше доста висок и нямаше как да го потупа по главата. — Най-добре да отведа Гай Марий при сина му. — Той взе една от главните в палатката си и последва масивния силует на Марий в тъмното. — Синът ти е ей там, Гай Марий. Заради условностите съм го настанил в самостоятелна палатка, където да го държат под надзор. До деня на процеса не му е позволено да разговаря с никого.

— Предполагам, сам разбираш, че решението на съда ти няма окончателна сила — подметна старият воин, докато вървяха между палатките. — Ако обявите сина ми за виновен, ще настоявам той да бъде съден повторно в Рим от сенатори.

— Разбирам — отвърна му Цина с безизразен глас.

Когато баща и син кръстосаха погледите си, малкият Марий, като че ли по-скоро се уплаши, но успя да се овладее. Когато обаче на входа на палатката се появиха Луций Декумий и Цезар, той не се сдържа и тревожно попита:

— За какво си ги домъкнал тия със себе си?

— За да ми правят компания по пътя — отговори рязко баща му и също тъй рязко даде знак на Цина да го остави насаме със сина му. Щом той се отдалечи, с помощта на Цезар Марий се отпусна на единствения стол в палатката. — Е, синко, бурният ти нрав най-сетне успя да те завре в казана с врялата вода, а? — По тона му личеше, че отговорът на сина му изобщо не го интересува.

Малкият Марий го зяпна в пълно недоумение, сякаш се надяваше нещо да му подскаже какво точно има предвид баща му. Най-накрая тъжно въздъхна и поклати глава.

— Не съм го направил!

— Радвам се да го чуя — окуражи го Марий. — Стига сам да не се откажеш от думите си, всичко ще се нареди.

— Мислиш ли? Как така ще се нареди? Публий Клавдий ще се закълне, че съм го сторил.

Марий скочи от стола си в израз на дълбоко разочарование.

— Ако докрай се кълнеш в невинността си, обещавам ти, че нищо няма да ти се случи. Абсолютно нищо.

Чак сега по лицето на малкия Марий се изписа известно облекчение; най-сетне му се стори, че е доловил намека в гласа на баща си.

— Ще наредиш нещата, нали?

— Аз мога да наредя много неща, Гай Марий Младши, но пред военен съд, ръководен от почтен човек като Луций Цина, нищо не мога да сторя — отвърна с отегчение баща му. — Каквото ще се уреди, ще стане чак в Рим. Сега най-добре последвай примера ми и легни да поспиш. Ще се видим утре следобед.

— Чак тогава? Но делото няма ли да се разглежда утре?

— Няма. Делото се отлага с един ден, защото трябва да си направя физическите упражнения… Иначе няма да оздравея и никой няма да ме избере консул за седми път. — Марий се обърна на входа на палатката и се усмихна подигравателно на сина си. — Ей тия тук твърдят, че ако точно утре не отида да яздя, спукана ми е работата. Освен това ще се срещна лично с обвинителя ти. Но не мисли, че ще започна да го убеждавам да мълчи, синко. Забранени са ми всякакви лични разговори с него преди процеса. — Той си пое въздух и даде пълна воля на възмущението си. — Представяш ли си, аз, Гай Марий, трябва да се съобразявам с нарежданията на някакъв си претор! Че си убил един малоумен консул, за да спасиш армията от унищожение, това мога да ти го простя, Гай Марий Младши! Но че ме караш да се чувствам закононарушител, това няма да забравя скоро!

Когато на другия ден ездачите се събраха за разходката, Гай Марий се държа изключително коректно с Публий Клавдий Пулхер — мургав младеж с доста гузен вид; личеше си, че му се иска да е всякъде другаде,