първи консул, аз спечелих войната срещу италийците, аз нося на главата си венеца от трева. В момента съм по-велик от всеки цар на земята.“

Двете шествия, водещи началото си от домовете на новите консули, се срещнаха в подножието на Палатинския хълм — там, където Кливус Палатинус минаваше между масивните останки на древната Порта Мугония. Мястото и досега напомняше за първите крепостни стени на града, издигнати от самия Ромул. Нататък шестте хиляди души, взели участие в процесията, тържествено пресякоха Велия и по Кливус Сацер излязоха в долната част на Форума. Повечето от присъстващите бяха членове на конническото съсловие и зрителите ги разпознаваха по тясната ивица — тъй наречения аугустус клавус — на рамото на туниките им. Зад двамата консули и ликторите вървеше наглед малка група от сенатори. Откъдето и да минеше шествието, зяпачите от двете страни на улицата шумно го аплодираха. Около Форума по- любопитните се бяха покатерили по покривите на съседните къщи, на дългите колонади на базиликите, дори на високите храмове, откъдето се виждаше най-добре; улиците на целия Палатин бяха задръстени от народ, на всяко стъпало, водещо към Форума, бяха застанали по двама-трима души, по площадките и стълбищата пред храмовете, както и по покривите на кръчмите от Вия Нова не можеше да се диша, а богаташите от Палатина или Капитолия, чиито луксозни домове гледаха към Форума, бяха поканили близки и познати на лоджиите си, за да гледат зрелището. Накъдето и да погледнеше Сула, виждаше само хора. И тези хора бяха дошли да поздравят човека с венец от трева.

Сула вървеше като владетел, сякаш за последните няколко часа бе излязъл от кожата си на римски гражданин и се превръщаше в легендарен цар. На поздравленията, които се сипеха от всички страни, той отвръщаше с едва забележимо кимване, очите му не издаваха с нищо ликуването на душата му. Консулът се бе оказал най-сетне в най-мечтания миг от живота си; беше попаднал в своя ден. Това, което най-много го учудваше, беше способността му да различава сред тълпите от зяпачи съвсем конкретни лица, лица на познати и непознати. Тук щеше да зърне красива жена, там — благовиден старец или пък детенце, качено на раменете на баща си, или екзотичен чужденец… или Метробий. Сула едва не се закова на едно място от изненада. С усилие продължи напред. Приятелят му се беше примирил с положението си да бъде просто човек от тълпата. Скромното му, дискретно присъствие както винаги издаваше голямата му преданост. По красивото му лице не се забелязваше нищо, с което да издаде, че героят на деня значи нещо повече за него самия. Или може би само в очите, но Сула единствен можеше да го разбере. За няколко секунди той се взря в тъжния поглед на Метробий. Сетне го задмина, оставяйки го далеч зад себе си; оставяйки го в миналото.

Когато обаче конниците, водачи на шествието, излязоха при Кладенеца на комициите и завиха надясно, за да поемат между храма на Сатурн и дългата колонада срещу него, приютяваща статуите на дванадесетте богове, всички изведнъж се спряха и като обърнаха глави по посока на Кливус Аргентариус избухнаха в нови аплодисменти, много по-сърцати и оглушителни от тези, с които бяха удостоили консула Сула. Самият Сула усети промяната в настроението, но сам не можеше да види какво точно се е случило. По гърба му изби ледена пот. Някой му открадваше тълпите, при това пред собствените му очи! Защото множеството, което се бе покатерило по съседните покриви, сякаш вече не забелязваше тържественото шествие, ами насочваше цялото си внимание някъде в далечината и радостно махаше с ръце към тайнствения си любимец.

Сякаш през целия си живот Сула не бе играл толкова трудна роля, колкото съдбата му възлагаше днес; при целия гняв, който го обземаше отвътре, той не биваше да промени ни най-малко тържественото си изражение, не трябваше да забрави за царствените си кимвания, дори за блясъка в очите си. Шествието скоро продължи пътя си към Капитолия. През цялото време, докато пресичаше просторния площад, Сула не ускори крачка от нетърпение, нито веднъж не понечи да извие врат, за да погледне над главите на ликторите. Нека чудовището, което го чакаше в долния край на Кливус Аргентариус, за да му отнеме ликуващите тълпи, нека хищникът, дошъл да го лиши от единствения ден от живота, който Сула бе счел за свой, почака! Той щеше да му даде да се разбере.

Най-накрая скритият враг се показа. Гай Марий! Придружен както винаги от момчето, облечен в тога претекста. Като консуларен сенатор видният римлянин чакаше да се присъедини към групата, следваща Сула и Помпей Руф.

Най-сетне се беше наканил да се върне към обществения живот. Щеше да присъства на тържествената церемония пред храма на Юпитер, за да вземе след това лично участие в първото годишно заседание на Сената на върха на Капитолия. Гай Марий. Гай Марий, военният гений. Гай Марий, героят на Рим.

Когато Сула се изравни с него, Гай Марий почтително му се поклони. Колкото и да му се искаше да го убие, Сула се обърна към него и на свой ред му се поклони. Никой, дори Гай Марий, не биваше да прозре какво кипи в душата му. Докато двамата бивши приятели се поздравяваха, наобиколилата ги тълпа започна с нови сили да крещи от радост, да поздравява великите мъже и да бърше сълзи от умиление при тази сърдечна среща между двамата. Когато Сула на свой ред зави наляво и мина покрай храма на Сатурн, за да изкачи Капитолия, Гай Марий мирно и тихо зае мястото си сред останалите сенатори, без да се разделя с малкия си придружител. Дотолкова се беше възстановил, че повечето хора около него дори не забелязваха лекото му накуцване с левия крак. Нещо повече, Марий нарочно размахваше тежките гънки на тогата си, за да се убедят всички, че лявата му ръка също се движи свободно. Колкото до лицето му, човек като Марий не биваше вече да се притеснява, ако околните се плашеха от замръзналата му усмивка.

„Ще те съсипя за това, Гай Марий — мислеше мрачно Сула. — Ти знаеше, че това е моят ден! Но не успя да устоиш на изкушението да ми докажеш, че Рим все още ти принадлежи. Че аз, патрицият Корнелий, все още трябва да ти дишам праха, на теб, италийския селянин без думичка гръцки. Че още не съм си спечелил и никога няма да си спечеля на народа. Че никога няма да достигна висотите, на които ти си се издигал през живота си. Е, Гай Марий, всичко това може и да е така, но аз пак ще те съсипя. Не трябваше да ми се изпречваш тъкмо на моя ден. Никой не ти пречеше да се върнеш към политическия живот утре или вдругиден, или когато пожелаеш… Ако го беше сторил, щеше да прекараш щастливи старини и нямаше да вкусиш от болезнената агония, която тепърва ще започне за теб. Защото аз наистина ще те съсипя. Не с отрова, не с оръжие. Ще направя така, че наследниците ти никога да не посмеят да извадят восъчната ти маска на семейните погребения, ще сложа такова петно върху репутацията ти на велик човек, че бъдните поколения ще те споменават единствено с презрение?“

Все някак и този ужасен ден стигна своя завършек. Все тъй доволен и надменен както в началото, новият първи консул стоеше в единия край на просторния храм на Юпитер и със същата безгрижна и леко тъповата усмивка, с която Великият бог бе посрещал поколения след поколения в дома си, наблюдаваше как сенаторите се надпреварват да поднасят почитанията си на Гай Марий — нищо че повечето едва го понасяха. В крайна сметка Сула се увери, че в постъпката на бившия му покровител няма зла умисъл. Застаряващият политик просто си беше казал, че Нова година и празничният пир в храма на Юпитер са чудесен случай да заеме отново мястото си в Сената. Но и това откритие с нищо не успокои болната му душа, нито го накара да се отрече от мълчаливото си заричане преди часове. Ужасният старец щеше да си го получи. Нещо повече, невинността на Марий вбесяваше още повече консула; излизаше, че Сула означава толкова малко за някогашния си съюзник, че Марий дори не се сеща да прояви елементарен такт към него. Твърде много място заемаше образът на Третия основател на Рим в собственото му огледало, за да се покаже зад него дребната фигурка на някакъв си Луций Корнелий Сула. И тъкмо затова великият Марий щеше да плаща.

— К-к-как п-посмя! — задъхваше се от злоба Метел Пий, щом заседанието на Сената приключи и държавните роби започнаха да подготвят празничния пир за сенаторите. — Т-той г-го нап-прави нарочно!

— О, да, разбира се, че го е направил нарочно — излъга Сула.

— И т-ти ще г-го оставиш ей така, без п-последствия? — на Метел чак му се плачеше заради унижението на покровителя му.

— Успокой се, Прасчо, пак започваш да заекваш. — Макар че го нарече с този омразен прякор, Сула знаеше как да го произнесе, без да засегне приятеля си. — Най-много от всичко държа никой от присъстващите да не разбере какво наистина мисля по въпроса. Нека всички, включително и той самият, смятат, че появяването му ме е зарадвало. Все пак, Прасчо, аз съм консулът, не той. Той е просто един болен старец, опитващ се да се улови за последните сламки, които биха го извели отново на гребена на политическата вълна.

— На Квинт Лутаций чак му прилоша, като го видя — рече Метел Пий и този път внимаваше да не

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату