първи консул, аз спечелих войната срещу италийците, аз нося на главата си венеца от трева. В момента съм по-велик от всеки цар на земята.“
Двете шествия, водещи началото си от домовете на новите консули, се срещнаха в подножието на Палатинския хълм — там, където Кливус Палатинус минаваше между масивните останки на древната Порта Мугония. Мястото и досега напомняше за първите крепостни стени на града, издигнати от самия Ромул. Нататък шестте хиляди души, взели участие в процесията, тържествено пресякоха Велия и по Кливус Сацер излязоха в долната част на Форума. Повечето от присъстващите бяха членове на конническото съсловие и зрителите ги разпознаваха по тясната ивица — тъй наречения
Сула вървеше като владетел, сякаш за последните няколко часа бе излязъл от кожата си на римски гражданин и се превръщаше в легендарен цар. На поздравленията, които се сипеха от всички страни, той отвръщаше с едва забележимо кимване, очите му не издаваха с нищо ликуването на душата му. Консулът се бе оказал най-сетне в най-мечтания миг от живота си; беше попаднал в
Когато обаче конниците, водачи на шествието, излязоха при Кладенеца на комициите и завиха надясно, за да поемат между храма на Сатурн и дългата колонада срещу него, приютяваща статуите на дванадесетте богове, всички изведнъж се спряха и като обърнаха глави по посока на Кливус Аргентариус избухнаха в нови аплодисменти, много по-сърцати и оглушителни от тези, с които бяха удостоили консула Сула. Самият Сула усети промяната в настроението, но сам не можеше да види какво точно се е случило. По гърба му изби ледена пот. Някой му открадваше тълпите, при това пред собствените му очи! Защото множеството, което се бе покатерило по съседните покриви, сякаш вече не забелязваше тържественото шествие, ами насочваше цялото си внимание някъде в далечината и радостно махаше с ръце към тайнствения си любимец.
Сякаш през целия си живот Сула не бе играл толкова трудна роля, колкото съдбата му възлагаше днес; при целия гняв, който го обземаше отвътре, той не биваше да промени ни най-малко тържественото си изражение, не трябваше да забрави за царствените си кимвания, дори за блясъка в очите си. Шествието скоро продължи пътя си към Капитолия. През цялото време, докато пресичаше просторния площад, Сула не ускори крачка от нетърпение, нито веднъж не понечи да извие врат, за да погледне над главите на ликторите. Нека чудовището, което го чакаше в долния край на Кливус Аргентариус, за да му отнеме ликуващите тълпи, нека хищникът, дошъл да го лиши от единствения ден от живота, който Сула бе счел за
Най-накрая скритият враг се показа. Гай Марий! Придружен както винаги от момчето, облечен в
Най-сетне се беше наканил да се върне към обществения живот. Щеше да присъства на тържествената церемония пред храма на Юпитер, за да вземе след това лично участие в първото годишно заседание на Сената на върха на Капитолия. Гай Марий. Гай Марий, военният гений. Гай Марий, героят на Рим.
Когато Сула се изравни с него, Гай Марий почтително му се поклони. Колкото и да му се искаше да го убие, Сула се обърна към него и на свой ред му се поклони. Никой, дори Гай Марий, не биваше да прозре какво кипи в душата му. Докато двамата бивши приятели се поздравяваха, наобиколилата ги тълпа започна с нови сили да крещи от радост, да поздравява великите мъже и да бърше сълзи от умиление при тази сърдечна среща между двамата. Когато Сула на свой ред зави наляво и мина покрай храма на Сатурн, за да изкачи Капитолия, Гай Марий мирно и тихо зае мястото си сред останалите сенатори, без да се разделя с малкия си придружител. Дотолкова се беше възстановил, че повечето хора около него дори не забелязваха лекото му накуцване с левия крак. Нещо повече, Марий нарочно размахваше тежките гънки на тогата си, за да се убедят всички, че лявата му ръка също се движи свободно. Колкото до лицето му, човек като Марий не биваше вече да се притеснява, ако околните се плашеха от замръзналата му усмивка.
„Ще те съсипя за това, Гай Марий — мислеше мрачно Сула. —
Все някак и този ужасен ден стигна своя завършек. Все тъй доволен и надменен както в началото, новият първи консул стоеше в единия край на просторния храм на Юпитер и със същата безгрижна и леко тъповата усмивка, с която Великият бог бе посрещал поколения след поколения в дома си, наблюдаваше как сенаторите се надпреварват да поднасят почитанията си на Гай Марий — нищо че повечето едва го понасяха. В крайна сметка Сула се увери, че в постъпката на бившия му покровител няма зла умисъл. Застаряващият политик просто си беше казал, че Нова година и празничният пир в храма на Юпитер са чудесен случай да заеме отново мястото си в Сената. Но и това откритие с нищо не успокои болната му душа, нито го накара да се отрече от мълчаливото си заричане преди часове. Ужасният старец щеше да си го получи. Нещо повече, невинността на Марий вбесяваше още повече консула; излизаше, че Сула означава толкова малко за някогашния си съюзник, че Марий дори не се сеща да прояви елементарен такт към него. Твърде много място заемаше образът на Третия основател на Рим в собственото му огледало, за да се покаже зад него дребната фигурка на някакъв си Луций Корнелий Сула. И тъкмо затова великият Марий щеше да плаща.
— К-к-как
— О, да, разбира се, че го е направил нарочно — излъга Сула.
— И т-ти ще г-го оставиш ей така, без п-последствия? — на Метел чак му се плачеше заради унижението на покровителя му.
— Успокой се, Прасчо, пак започваш да заекваш. — Макар че го нарече с този омразен прякор, Сула знаеше как да го произнесе, без да засегне приятеля си. — Най-много от всичко държа никой от присъстващите да не разбере какво наистина мисля по въпроса. Нека всички, включително и той самият, смятат, че появяването му ме е зарадвало. Все пак, Прасчо, аз съм консулът, не той. Той е просто един болен старец, опитващ се да се улови за последните сламки, които биха го извели отново на гребена на политическата вълна.
— На Квинт Лутаций чак му прилоша, като го видя — рече Метел Пий и този път внимаваше да не