Венец от трева (Част III: Омразата)

най-затънтените кътчета на огромния град. Хора, с които никога не се беше срещал, сега го поздравяваха като роден брат, жените му се усмихваха и с крайчеца на окото си го приканваха към приятни мигове в тяхната компания, а тълпата го приветстваше, където и да минеше. Нещо повече, след смъртта на Азелион бе избран за авгур ин абсенцио. Всички в Рим твърдо вярваха, че именно той, Луций Корнелий Сула, е спечелил войната срещу италийците. А не Гай Марий, нито Гней Помпей Страбон. Сула, Сула и само Сула!

Откакто Катон Консул бе напуснал земното си обиталище, никой в Сената не бе посмял да назначи официално Сула за нов главнокомандващ; всичко, което той бе постигнал през изминалите месеци, се пишеше формално на покойника, чийто легат продължаваше да бъде. И все пак, съвсем скоро щеше да получи консулски мандат и тогава Сенатът щеше да му връчи командването на армията, която той сам си избере. Неколцина от видните фигури в политиката, като например Луций Марций Филип, вече се притесняваха от допуснатия непростим пропуск. За огромно удоволствие на Сула противниците му вече разбираха колко са се лъгали в представата си за него; невзрачният легат, когото никой не взимаше на сериозно, се оказа способен на чудеса. За цял Рим той се бе превърнал в герой.

Едно от първите неща, които стори след завръщането си в Рим, бе да навести стария си приятел Гай Марий. Завари го в толкова добро здравословно състояние, че чак се смая. Възрастният човек си прекарваше времето в компанията на единадесетгодишния Гай Юлий Цезар, висок почти колкото чичо си Сула, макар и все още повече дете, отколкото юноша. Иначе в погледа и в думите му личеше все същата вродена интелигентност и схватливост, с която синът на Аврелия винаги бе удивявал всички роднини и познати. В продължение на цяла година момчето се беше грижило за болния Марий и жадно бе поглъщало всеки спомен или съвет, които старият воин споделяше с него.

От Марий научи за провала, който за малко не бе постигнал синът му още в началото на кариерата си. Младият Марий бе запазил службата си в армията на Цина и Корнут и продължаваше да воюва срещу марсите, но със сигурност бе станал по-скромен и по-отговорен. Сула научи също така и за подвига на малкия Цезар, който едва не паднал в пропастта, но сега само срамежливо се усмихваше при спомена за инцидента. Присъствието на Луций Декумий при злощастния случай веднага бе подсказало на Сула истинския развой на събитията… И го беше изненадало съвсем. Подобни ходове не бяха в стила на Гай Марий! Накъде ли вървеше светът, щом дори Марий прибягваше до услугите на професионални убийци? В крайна сметка Публий Клавдий Пулхер бе намерил за нужно да загине точно в подходящия момент, а подобни случайности човек като Сула добре знаеше, че никога не са случайни. Как ли бяха успели? Как е могъл и малкият Цезар да се замеси в цялата история? Беше ли възможно това… това дете да рискува собствения си живот, само и само да блъсне някой си Клавдий Пулхер в пропастта? Не! Дори Сула не би бил способен на подобно хладнокръвие, още повече пред други хора.

Докато Марий продължаваше да разправя семейните приключения (личеше си, че според него намесата на Луций Декумий се оказала ненужна), Сула не сваляше очи от момчето и всячески се опитваше да му вдъхне нужния страх. Но Цезар, макар и да усещаше, че в погледа на чичо му няма и следа от дружелюбност, нито за миг не отмести своя встрани. Нито за миг дори не помисли да се уплаши. Единственото, което излъчваха наглед безразличните му очи, бе огромното любопитство, което личност като Сула естествено щеше да предизвика у него. „Той просто разбира що за човек съм! — каза си. — Но, млади Цезаре, нека не си правиш илюзиите, че аз не знам що за човек си ти! И нека Юпитер успее да опази Рим от двама ни.“

Марий беше щедър по душа и искрено се радваше на успеха на Сула. Дори връчването на венеца от трева — единственото военно отличие, което така и не бе успял да получи през дългата си кариера — не стана причина да завиди на гостенина си.

— Е, какво ще кажеш сега за онези пълководци, които е трябвало все да се учат от другите? — попита провокативно Сула.

— Признавам си, Луций Корнелий, че съм грешил. Не, не искам да кажа, че добър пълководец може да бъде и човек, който не е роден войник. Грешката ми е, че толкова години не съм прозрял войника у теб, Луций Корнелий. И ти като мен си бил роден да воюваш, само дето едва сега се уверявам в това. Да изпратиш Гай Косконий в Апулия, това е само доказателство, че и ти можеш да воюваш с вдъхновение. Целият ти план щеше да се провали, ако не беше изпълнен от човек, комуто занаятът на пълководеца е заложен в кръвта. Не отричам, че дължиш много и на наученото от мен, но подобни успехи всеки не може да постигне.

Подобен прям отговор би трябвало да направи Луций Корнелий ако не щастлив, то поне възнаграден за робския му труд. И все пак той не се зарадва. Личеше си, че Марий продължава да смята себе си за най- големия стратег в историята на човечеството, че смята войната в Южна Италия за лесна. „Какво трябва да направя, за да убедя това упорито магаре, че съм по-добър от него?“ — питаше се Сула, макар и да не даваше външен израз на недоволството си. Когато обаче отново погледна към Цезар, усети как кожата му настръхва — момчето сякаш бе усетило смущението му и знаеше на какво се дължи то.

— Ти как мислиш, Цезаре? — попита племенника си.

— Мога само да се възхищавам от успеха ти, Луций Корнелий.

— Не ми отговаряш много ясно.

— Затова пък напълно откровено.

— Хайде, младежо, нека те изпратя до вас.

Известно време двамата вървяха в пълно мълчание. Сула беше облечен в ослепително бялата тога на кандидат консул, а Цезар — в детските си дрехи с пурпурен ръб, за да се знае, че баща му е сенатор и бивш претор. Момчето още носеше окачен на врата си традиционния талисман — була, който трябваше да го предпази от всякакво зло. Дълго време Сула си мислеше, че усмивките и дружеските кимвания, с които ги посрещаха всички минувачи на улицата, се отнасят до него — нали беше станал известна личност, — докато изведнъж не забеляза, че мнозина се обръщат по-скоро към спътника му.

— Как става така, че всички в Рим те познават, млади Цезаре?

— Славата не е моя, Луций Корнелий, а чужда. Нали разбираш, където и да отиде Гай Марий, аз винаги го придружавам.

— И никой не те познава като Гай Юлий?

— Поне около Форума аз си оставам просто момчето на Гай Марий. В Субура обаче ме знаят и като Гай Юлий.

— Баща ти вкъщи ли е?

— Не. Още воюва с Публий Сулпиций и Гай Бебий пред Аскулум Пицентум.

— Значи скоро ще се върне. Армията на Публий Сулпиций вече е поела към дома.

— Предполагам, че си прав.

— Не го ли чакаш с нетърпение?

— Разбира се, че го чакам — отвърна му леко изненадан Цезар.

— Спомняш ли си братовчед си… Моя син?

Лицето на момчето грейна. Този път Сула бе засегнал наистина интересна тема.

— Как бих могъл да го забравя? Той беше чудесен! Когато умря, написах поема в негова чест.

— И какво гласеше поемата? Можеш ли да ми я изрецитираш?

Но Цезар поклати глава.

— Тогава още не бях на висота, затова ако нямаш нищо против, предпочитам да замълча. Някой ден ще напиша много по-хубава и тогава ще ти подаря специално копие от нея.

Беше доста глупаво Сула сам да човърка незарасналата си рана само защото не се сеща на каква тема да подхване разговор с едно единадесетгодишно дете! Чичото отново млъкна и дълго време се бореше със сълзите си.

Както обикновено Аврелия работеше на писалището в кабинета. Щом обаче Евтих й съобщи за неочаквания гост, тя веднага скочи от мястото си и се завтече да го посрещне. Когато се наместиха удобно в приемната, Цезар остана да им прави компания и нито за минута не отдели очи от лицето на майка си. „Сега пък какво го е прихванало?“ — чудеше се Сула, недоволен, че в присъствието на сина й не може да заговори Аврелия на желаните теми. За щастие домакинята усети неудобството му и отпрати сина си. Цезар си тръгна с видимо нежелание.