Венец от трева (Част III: Омразата)

пелтечи. — Виждаш ли го къде е седнал срещу нас? Преди малко го чух да дава приятелски съвети на Марий, а старият лицемер се оправдаваше, че изобщо не го бил направил нарочно. Представяш ли си?

— Не съм чул — вдигна рамене Сула и погледна към Катул Цезар, който тъкмо обясняваше нещо с гневния си и високомерен тон на брат си цензора и Квинт Муций Сцевола. Последният не изглеждаше радостен от чутото. Сула се усмихна при мисълта за Катуловата нетактичност.

— Ако е решил да говори лоши неща за Гай Марий, Квинт Муций е възможно най-неподходящият му слушател.

— Защо? — попита чистосърдечно Прасчо, у когото любопитството лесно надделяваше над яда и възмущението.

— Защото вече се готви сватба. Квинт Муций дава дъщеря си на малкия Марий. И двете страни само чакат да порасне достатъчно.

— Богове! Квинт Муций заслужава много повече от това!

— Така ли мислиш, скъпи Прасчо? Какво повече може да заслужи един римски големец от купищата злато на Гай Марий?

Когато Сула се запъти към дома си, той отказа на познатите си да го придружат. Единствено Катул Цезар и Метел Пий го изпратиха до прага му, но и с тях той дружески се раздели, решил твърдо да остане сам. Къщата беше тиха и спокойна, а жена му не се показваше никъде. Последното можеше само да го радва. Като знаеше как в такива моменти Елия бърза да покаже добротата си, нищо чудно да я сграбчеше за вратлето. За да не се засече случайно с нея, Сула хукна към таблиния, където здраво се залости и спусна кепенците към двора. Тогата се изхлузи от гърба му и се свлече в краката му. Най-сетне можеше да си позволи да даде израз на обзелите го чувства. Първата му работа бе да отиде при дългата маса до стената, където стояха подредени шест от дървените храмове, съхраняващи семейните реликви. Пет от тях беше дал на майстори да ги постегнат, шестата съдържаше собствения му лик. Шестте кутии сега блестяха с лъскавата боя и тънкия златен пласт по краищата, излезли току-що изпод ръката на майстора Магий от Велабрум.

Зад антаблемента на статуите от предната фасада на храма се криеше малка ръчка. Щом я дръпнеше човек, пружините на механизма разделяха реда от колони в средата и те се отваряха като голяма врата, за да се покаже от вътрешността самият Сула. Маската включваше лицето и част от врата му, за да има на какво да се държи фалшивата челюст, и естествено ушите му. Зад ушите бяха захванати тънките каиши, с които маската се закрепваше на лицето на носещия я актьор; по принцип ги криеше перуката, затова и не се виждаха отстрани.

Тъй нареченото имаго беше направено от чист пчелен восък и беше много сполучливо. Майсторът бе успял да придаде на кожата истинския белезникав тен на консула; миглите и веждите — за тях бях използвани истински човешки косми — бяха оцветени в абсолютно същия оттенък на кафявото, с който ги рисуваше Сула преди появата си в Сената или на някоя светска вечеря из богаташките домове на Рим. Изящните устни бяха леко разтворени, защото той винаги дишаше през устата, а очите бяха пълно повторение на неговите; едва при повторно вглеждане Сула успя да различи, че зениците представляват мънички дупчици, през които да гледат актьорите. Благодарение на тези фалшиви зеници човекът, надянал маската, можеше да ходи свободно, ако някой му показва пътя. Големият Магий от Велабрум се бе изложил единствено по отношение на перуката. Така и не бе успял да намери коса с подходящия цвят. В Рим имаше, и то твърде много перукери, произвеждащи всевъзможни фалшиви коси за клиентите си, които по принцип предпочитаха русото и червеникавото; за целта се прибягваше до услугите на роби от галски и германски произход, които господарите им или пък техни събратя-търговци принуждаваха да се разделят с най-голямата си гордост. В крайна сметка в избора на Магий червеното надделяваше над русото, но блестящите къдрици и хубавата прическа спасяваха и този недостатък.

Минаха минути, а Сула продължаваше да се взира в собствения си лик, удивен от човека, който околните забелязваха у него. Дори и най-гладкото сребърно огледало на света не можеше да даде по-добра представа на притежателя си как изглежда в очите на другите. „Ще накарам Магий и помощниците му да ми изваят няколко каменни бюста и една скулптура в човешки ръст, облечена в доспехи на пълководец“ — обеща си Сула, доволен от това, с което поколенията щяха да го запомнят. Едва след това мисълта му отново се насочи към болния въпрос — гнусното предателство на Марий. Погледът му се замрежи и той сякаш престана да вижда пред себе си. Скоро обаче се сепна и с рязко движение дръпна малките дръжки, стърчащи зад отворените порти на храма. Дъното се изваждаше като чекмедже и главата на Луций Корнелий Сула бавно и величествено се показа цялата на светлината. Само чакаше някой да свали перуката и да я вдигне от глинената поставка, имитираща черепа на консула. Прикрепена към тази подходяща поставка, защитена от пораженията на светлината и праха в своя тъмен и задушен дом, маската щеше да устои на времето и да бъде показвана поколения след поколения Корнелии.

Сула свали венеца от трева от главата си и го постави върху перуката на маската. Още в деня, когато зелените стръкчета бяха извадени от земята край Нола, много от тях бяха изсъхнали, изцапани и изпокъсани. Те не идваха от някоя тучна ливада, а от бойното поле, където хиляди човешки крака ги бяха тъпкали и газили. Пък и пръстите, които ги бяха сплели на венец, не принадлежаха на млада девойка, опитваща се да ухажва любимия си; лично центурионът Марк Канулей беше изплел скромния венец, а той предпочиташе да размахва меча и да надига чашите с вино, отколкото да си губи времето с момичешки занимания. Седем месеца по-късно венецът от трева бе изсъхнал и тънките стръкчета се бяха превърнали в кафеникави жички, крехки и трошливи, губещи се сред далеч по-жилавите корени. „И все пак ти ще издържиш, моя царска короно — мислеше си Сула, докато наместваше венеца върху глинената глава. Искаше да я нагласи точно както се изисква — на челото, подобно на женска тиара. — Да, ще издържиш. Защото си излязла изпод пръстите на римски войник и съдържаш в себе си силата на италийската земя. Ще издържиш, а и аз покрай теб. Двамата заедно ще съсипем Гай Марий.“

Сенатът се събра отново на заседание още на следващия ден. Щом пое функциите на първи консул и получи фасциите, символизиращи върховната власт в града, Сула веднага събра събратята си на работа. По време на новогодишните церемонии назначените отци най-сетне назначиха и своя нов принцепс сенатус. Наричаше се Луций Валерий Флак — същата онази „сламена кукла“, служила за колега на Гай Марий по време на последния му шести консулски мандат. Именно на неговите плещи бе паднала непосилната задача да усмири развилнелия се Сатурнин, когато Марий се бореше с мозъчния удар. Именно заради тези си не особено успешни прояви в миналото Флак не можеше да се нарече особено добър избор, но пък и Сенатът трябваше да се примири с толкова различни ограничения, разпоредби и прецеденти, че Луций Валерий остана единственият възможен кандидат за поста. Беше патриций, стоеше начело на сенатска декурия, имаше зад себе си и консулски, и цензорски мандат, а в крайна сметка от всички сенатори на него му се събираше най-много време, прекарано в качеството на интеррекс (в случай, че някой от римските консули умре по време на служба и не бъде избран консул суфектус да го замести до края на мандата, Сенатът се разделя на групи от по десет души — декурии, — начело на които застава по един патриций. Всеки от представителите на въпросните декурии заема на свой ред поста на интеррекс в продължение на пет дни, през което време се ползва с всички пълномощия на консула и се обгражда с неговите символи на властта). Никой обаче не си правеше илюзиите, че Флак ще успее достойно да замести покойния Марк Емилий Скавър. Самият Флак не вярваше в това.

Още преди официалното откриване на заседанието принцепс сенатус се приближи към консула Сула и започна набързо да му изброява проблемите в Мала Азия. От притеснение обаче не можа да изрече нито едно смислено и граматически издържано изречение, пък и си личеше, че не е особено запознат с темата; затова Сула доста нелюбезно го отпрати на мястото му и нареди ауспициите да бъдат проведени. Понеже сам бе избран отскоро за авгур, консулът лично извършваше ритуала в компанията на Ахенобарб Понтифекс Максимус. „Още един, който не изглежда никак добре напоследък“ — помисли си с известна тъга Сула. Сенатът беше в доста окаяно положение.

Откакто се беше завърнал в Рим в началото на декември; той не си беше губил времето напразно. Като се изключат посещенията у приятели, пазарлъците с Магий от Велабрум, бъбренето с Гай Марий, както и досадните мигове с Елия, бъдещият консул бе вършил и полезна работа. Понеже не само той, но и всички останали знаеха, че ще спечели предстоящите избори, Сула отрано беше влязъл във връзка с най-видните