Венец от трева (Част III: Омразата)

дори да е вкусил от истинския живот? Разбира се, че обратното би било по-справедливо. Ако светът наистина беше правилно нареден, боговете щяха да се вслушват в мнението на патерфамилиас по въпроса.

Макар че Сула беше дарен с още двама синове-близнаци от краткотрайната си връзка с германката, той отдавна бе престанал да мисли за тях. Самата мисъл да замести с двамата варвари покойния им брат би му се сторила кощунство. Ако не друго, то поне Юлила беше римлянка, при това патрицианка. Както и да се опитваше да я запълни, празнотата, оставена след смъртта на малкия Сула, продължаваше да зее и да поглъща всичко друго. А ето, че дъщеря му продължаваше да живее щастлива, нищо че баща й би я разменил, без да се замисли, за покойния си син.

— Какви радостни мисли му навяват на човек подобни щастливи събития — бърбореше Елия, докато двамата със съпруга й се връщаха след вечерята у дома. Така и не бяха взели никого от прислугата да ги придружава.

Бедната Елия не знаеше, че тъкмо в това време Сула за сетен път преживява мъчителните спомени за смъртта на сина си, иначе едва ли би направила подобна нелепа забележка.

Мъжът й дори не я погледна, само я прониза с отровния си език:

— От този момент можеш да се считаш за разведена!

Елия се закова на място.

— О, Луций Корнелий, умолявам те да размислиш поне малко, преди да ми го кажеш отново! — възкликна тя.

— По-добре си потърси къде да спиш тази нощ. Вече нямаш място под покрива ми — сряза я той и си продължи пътя към Форума, оставяйки я сам-самичка насред улицата.

Когато се отърси донякъде от преживяния шок и си възвърна способността да разсъждава, Елия направи единственото, което й оставаше. Вместо да излезе на Форума, се обърна обратно по Кливус Виктория и се върна пред дома на Квинт Помпей Руф.

— Дали бих могла да разговарям с дъщеря си? — помоли тя вратаря, който я изгледа в недоумение. Преди няколко минути беше изпратил на улицата една добре нахранена и доволна от живота красива дама, за да я види повторно все едно на прага на смъртта, бледа и посивяла като старица.

Когато робът й предложи да я отведе при господаря си, Елия отново настоя да се види със снаха му. Имала да съобщи нещо много важно на Корнелия Сула, та по-добре да ги оставели насаме.

— Какво има, мамо? — попита донякъде небрежно Корнелия, щом Елия се показа на вратата й. Когато обаче забеляза бледото й лице, нещо се преобърна в стомаха й и тя веднага смени тона: — Какво се е случило? Нещо страшно ли?

— Той се разведе с мен — отговори й Елия. — Каза ми, че повече съм нямала място под покрива му, та да съм си търсела къде да спя. Според мен беше напълно искрен, затова дори ме е страх да се прибера.

— О, мамо! Защо? Кога? Къде?

— Току-що, на самата улица.

Корнелия се отпусна тежко на кушетката до мащеха си, по-скоро до майка си, защото друга майка, освен Елия тя не познаваше. Единственото, което си спомняше от Юлила, бе една вечно хленчеща жена, която предпочита да стои по цял ден над чашата, вместо да се грижи за децата си. Разбира се, след самоубийството на майка й Корнелия бе прекарала две години с баба си Марция, но на нея й беше омръзнало от деца и се отнасяше към семейните си задължения с досада, понякога дори със злоба. Затова когато Елия бе дошла да живее в къщата им, и малкият Сула, и Корнелия я бяха посрещнали с отворени обятия и веднага я приеха за своя родна майка.

Корнелия хвана студената ръка на Елия и се замисли за побъркания си баща. Само той беше способен на такива резки обрати, на такива неочаквани реплики и постъпки, на толкова непоследователност и в същото време злоба и омраза към всички наоколо. Все едно беше някакъв клокочещ вулкан, готов всеки миг да изригне и да удуши в огнена прегръдка не само любовта у другите, но и човешкото у самия себе си.

— Какво чудовище! — процеди през зъби родната дъщеря на Сула.

— Недей — опита се да го защити Елия. — Според мен баща ти е човек, който никога не е бил щастлив. Той нито знае кой е, нито знае какво иска. А може би знае, но не смее да си го признае. Винаги съм знаела, че връзката ни ще свърши с развод. И все пак се надявах, че поне ще ме предупреди… И аз не знам как. Като промени поведението си, като… каквото и да било! Разбираш ли, в съзнанието му ние бяхме разделени, преди още да сме се сближили. Затова с годините, прекарани заедно, започвах да се надявам… Но това няма значение. В крайна сметка прекарахме много повече, отколкото бях очаквала в началото.

— Поплачи, мамо! Така ще ти олекне.

Но вместо да заплаче, Елия само сухо се изсмя.

— О, не, вече твърде много плаках по изгубеното ни момче. Тогава умря и той.

— Той дори няма да ти даде нищо в замяна, мамо. Познавам го! Освен всичко друго е стиснат, та една стотинка не би благоволил да ти остави.

— Да, знам.

— Но ти си пазиш зестрата, нали?

— Не, дадох му я преди много време.

Тогава Корнелия Сула изпъчи гърди и гордо заяви:

— Щом е така, мамо, ще живееш с мен. Няма и аз да те изоставя. Квинт Помпей ще ме разбере и ще даде съгласието си.

— Не, Корнелия. В една къща и две жени са много, а ти така и така трябва да се спогаждаш със свекърва си. Тя е изключително мила жена и много те обича; но няма да се зарадва, ако я принудиш да приеме трета жена в дома си.

— Тогава какво ти остава? — възкликна отчаяно заварената й дъщеря.

— Ще остана за през нощта в дневната ти и ще се опитам да измисля нещо — отговори й спокойно Елия. — И все пак, ако обичаш, не споменавай още нищо пред свекъра си. Разбираш, че ще го поставиш в много неудобно положение. Ако трябва, говори само с мъжа си. Аз ще напиша бележка на Луций Корнелий, колкото да го уведомя къде съм. Дали ще намериш някого да му я занесе?

— Разбира се.

Ако не ставаше дума за Сула и за неговата дъщеря, Корнелия дори би добавила, че още на сутринта баща й ще си промени решението си и всичко ще се върне, както си е било. Но тя го познаваше твърде добре, за да говори подобни празни приказки.

Когато на другата сутрин дойде отговорът на Сула, Елия разчупи печата на писмото с ледено спокойствие.

— Какво пише? — попита нетърпеливо Корнелия Сула.

— Развеждам се с теб заради доказана неплодовитост.

— О, мамо, та това си е крещяща несправедливост! Та той се ожени за теб, защото беше неплодовита.

— Какво да се прави, Корнелия, баща ти е хитър човек — въздъхна Елия не без известно възхищение към мъчителя си. — Ако наистина е решил да се разведе с мен по тези причини, аз дори не мога да се обърна към съда. Нито мога да си поискам зестрата обратно, нито мога да го накарам да ме издържа. Били сме женени в продължение на дванайсет години. Когато беше сватбата ни, аз още бях на възраст да родя дете. Но нито първият ми съпруг, нито баща ти успяха да ми го направят. За съда това е достатъчно.

— Тогава ти трябва да останеш при мен — решително заяви Корнелия. — Снощи говорих за случилото се с Квинт Помпей. Той лично смята, няма нищо лошо в това да останеш при нас. Може би ако не беше толкова любезна със семейството му, нямаше да е толкова съгласен. Но аз съм сигурна, че всичко ще се нареди!

— Горкият ти съпруг! — усмихна се Елия. — Ти на негово място щеше ли да кажеш друго? Какво би могъл да рече и бедният му баща, щом научи? И двамата са добри люде, щедри и състрадателни. Но аз знам как да постъпя, Корнелия. Има едно-единствено решение.

— О, мамо, не…

Елия дори успя да се разсмее.

— Не, не, Корнелия, разбира се, че не бих сторила подобно нещо! Та нали ще те накарам да страдаш