попълнен от жители на поземлените ми владения в Северен Пиценум и Южна Умбрия, от първия до последния всички са мои лични клиенти. Затова са свикнали с мисълта, че воюват заради своя патрон, а не за някакви си подаяния, които така и така Рим никога не би могъл да им изплати. До каквото успеят да се докопат през войната, то им се струва достатъчно.
Най-сетне Сула започна да го слуша с внимание.
— Продължавай — подкани го той с жест.
— Та така. — Помпей вече бе стигнал най-важния въпрос и си чешеше брадата с дебелите си пръсти. — Мен обаче положението напълно ме устройва. Това, което ме притеснява, е, че няма как нещата да си останат съвсем същите, щом повече не съм консул.
— И кои неща трябва да си останат същите, Гней Помпей?
— Най-напред се нуждая от проконсулски империум. И от това да се потвърди, че и занапред ще ръководя операциите на северния театър. — За да подкрепи думите си, направи широк кръг с дясната си ръка. — Ти запази всичко останало за себе си, Луций Корнелий. На мен повече не ми трябва. Държа само да се разпореждам, както си знам, в родния си край. Нека Рим ме остави да управлявам Пиценум и Умбрия.
— В замяна, на което няма да плащаш на римската хазна сметката с дължимите заплати на четири легиона римски войници, а ще намаляваш цифрите в сметките за останалите шест? — отгатна предложението му Сула.
— Винаги съм знаел, че ще ме разбереш правилно, Луций Корнелий.
Сула му подаде дружески ръка.
— Приемам сделката, Гней Помпей! Лично аз бих дал Пиценум и Умбрия на човек като Сатурнин, само и само да спестя на Рим заплатите на десет легиона войници.
— О, недей споменава Сатурнин, нищо че и на него родът му е от Пиценум! Аз ще се погрижа за областта много по-добре, отколкото би го сторил той.
— Сигурен съм, че ще ни го докажеш, Гней Помпей.
И така, когато дойде време Сенатът да разпредели командването на различните войскови части в римската армия и когато трябваше да се реши кому какъв дял от оставащите бойни операции да бъде възложен, Помпей Страбон получи всичко, което желаеше. Най-вече защото първият консул и носител на венеца от трева не направи нищо, за да му попречи. Сула си беше свършил добре работата и благодарение на енергичното му съдействие Помпей си спечели достатъчно привърженици сред назначените отци. Не че толкова се харесваше на Сула; по-скоро обратното, толкова необразован и недодялан човек трудно можеше да се понрави на аристократичния Корнелий. Помпей обаче можеше изведнъж да заприлича на мечка, чието малко се намира в опасност; човек винаги трябваше да се пази от него. Освен това беше свикнал да се разпорежда като господар и тежко му на онзи, който му се изправи на пътя. Затова консулът го остави на мира. И до неговите уши бяха стигнали легенди за подвизите му в Аскулум Пицентум, при това източникът им беше неочакван, следователно достоверен. Осемнайсетгодишният кадет Марк Тулий Цицерон бе написал покъртително писмо по този повод на един от двамата си живи учители и покровители — Квинт Муций Сцевола. Той от своя страна си беше замълчал, макар че ако разправяше за полученото писмо, то бе не за да обвинява Помпей Страбон в каквото и да било, а по-скоро да изтъкне писателската дарба на младия Цицерон.
— Прекрасно! — представяше всеки път полученото писмо Сцевола, след което добавяше с привидно безразличие: — Пък и какво може да се очаква от касапин като Гней Помпей?
Макар че Сула официално запази върховното командване в Южна и Централна Италия, фактически главнокомандващ стана Прасчо Метел Пий; по време на славния си поход Гай Косконий бе получил някаква безобидна рана, която обаче се инфектира и го принуди да се оттегли от армията. Пръв помощник на Прасчо Младши беше Мамерк Емилий Лепид, който от своя страна се бе добрал до поста на квестор. Понеже Публий Габиний загина, а по-малкият му брат Авъл още не беше на възраст да поеме командването на цяла армия, римските легиони в Лукания бяха прехвърлени на Гней Папирий Карбон, на когото всички в Рим имаха голямо доверие.
Сред всички тези дебати, провели се за пръв път в спокойна и относително приятна обстановка, защото крайната победа на Рим вече не будеше съмнение, върховният понтифекс Гней Домиций Ахенобарб взе, че се спомина. Това донесе три големи неприятности за управниците: първите две бяха, че заседанията на Сената и трибутните комиции трябваше да се отложат за след траура, а третата — откъде да намери охарчената държава пари за погребението на човек, който беше няколко пъти по-богат от цялата държавна хазна. Изборите за нов върховен понтифекс и за нов член на жреческата колегия бяха ръководени лично от Сула, който започваше да се дразни от някои свои задължения. В крайна сметка на него държавата бе възложила между всичко останало и да пази финансите й, а сега той трябваше да харчи пари за погребението на човек, който си имаше предостатъчно. Освен това, когато навремето самият Ахенобарб си бе издействал избора за върховен жрец, изборите и всичко останало си бяха останали на негови лични разноски. Нали тогава в качеството си на народен трибун именно той прокара знаменателния лекс
Щом траурните церемонии приключиха, Сенатът и народното събрание се заловиха отново за работа. Помпей Страбон си поиска за легати старите помощници Попликола и Брут Дамазип. Единствено третият му легат Гней Октавий Рузон обяви, че предпочита да служи на Рим в границите на самия Рим и отказа да последва стария си началник. За всички стана ясно, че Октавий възнамерява да се кандидатира на следващите избори за консули. Цина и Корнут бяха оставени да продължават дейността си из земите на марсите, а Сервий Сулпиций Галба щеше да се разправя с маруцини, вестини и пелигни.
— Общо взето, добър екип — заключи Сула при дружески разговор с колегата си Квинт Помпей Руф.
Поводът беше вечерята в семеен кръг, която семейството на Помпей Руф даваше в чест на повторното забременяване на снаха си Корнелия Сула. Новината не накара Сула да скача до небето от радост, както бяха сторили преди него Елия и всички в дома на Помпеите. По-скоро го принуди най-сетне да навести сватовете си и да хвърли един поглед на неколкомесечната си внучка. Ако се вярваше на другия дядо, втория консул, малката Помпея била най-красивото бебе, раждало се някога на земята.
Вече на пет месеца, Помпея се оказа наистина хубаво дете. Колкото и да не го радваше фактът, Сула вътрешно трябваше да го признае. Малката вече се беше сдобила с гъсти черни къдрици, с дълги черни вежди и още по-черни мигли, същински сенници, сложени да пазят блатистозелените й очи от слънчевите лъчи. Кожата й беше като мляко, устните й — розово-червени и когато се усмихнеше, на едната й бузка се появяваше чаровна трапчинка. Сула естествено не се смяташе за познавач на бебета, но доколкото наблюдаваше реакциите на внучка си, тя му се струваше изключително глупава и склонна към глезотии. Погледът й заблестяваше едва когато й покажеха нещо златно или лъскаво. „Предзнаменованието е повече от ясно“ — мислеше си Сула и вътрешно се подхилкваше.
Едно беше сигурно: дъщеря му се чувстваше щастлива; това не засягаше особено баща й, но пък в крайна сметка бе за предпочитане пред противното. Той със сигурност не обичаше Корнелия, но когато тя се държеше добре и не му създаваше неприятности, беше склонен да се радва заедно с нея. Освен това често при някой свой жест или реплика, по начина, по който примигваше или извърташе главата си, Корнелия напомняше за покойния си брат и тогава баща й си спомняше колко бяха привързани двете му деца едно към друго. Но и се сещаше колко е несправедлив животът. Защо трябваше точно Корнелия, никому непотребната девойка да се радва на желязно здраве, а малкият Сула да си отиде толкова нелепо, преди
