Венец от трева (Част III: Омразата)

римски, аз бих могъл да изпълня дълга си към родината, как бих могъл да устоя на тази опасност, ако ти сам в своето незнание ми отнемаш правото да командвам римската армия, нищо че съм на върха на своята военна кариера, и го предаваш на човек, който отдавна е бил лишен от способностите си на голям пълководец?

Сула нито обичаше дългите речи, нито бе имал случай да се упражнява в ораторство. Умората започваше да взима своето, но когато той се спря отново да изчака глашатаите, успя да превъзмогне и жаждата, изгаряща гърлото му, и напрежението, което караше краката му да потреперват. Внушаваше си, че говори на образа си в огледалото, а не на петнайсет хиляди римляни, чиито реакции никой не можеше да предвиди.

— Но дори да се бях съгласил да се откажа от върховното командване, което ми се полага по закон, дори да бях връчил на Гай Марий честта да се сражава срещу Митридат, то нека знаеш, народе римски, че петте легиона, с които щях да воювам, нямаше да ми позволят. Ако аз сега говоря пред вас, то е от името на римските войници, чийто интерес трябва да защитавам не по-малко от този на останалите римски граждани. Именно войниците ми решиха да потеглят на поход срещу Рим — не за да го завладеят и не защото гледат на жителите на града като на свои врагове. Но за да покажат на римския народ как се отнасят към един неконституционен закон, изтръгнат от цивилните гласоподаватели благодарение на красноречивия език на човек, по-голям оратор от мен, и по искане на един болен старец, който се ползва със славата на народен герой. Преди да изляза да говоря пред вас обаче, войниците ми бяха принудени да се справят със съпротивата на някаква си банда от пияници и разбойници, които не искаха да ни пуснат в града. Банда от въоръжени типове, подбрани неслучайно от най-нисшите обществени прослойки в града, от прислугата и бедната клиентела на Гай Марий и Публий Сулпиций. Това, че никой от почтените жители на Рим не се изпречи на пътя на войниците ми, е показателно — почтените римски граждани са дошли днес да ме изслушат, да чуят с какво ще оправдая действията си, с какво ще оправдая дързостта на войниците си. И аз, и те искаме от вас едно: да ни бъде позволено да свършим онова, за което сме призвани; да изпълним задълженията си пред етиката и закона. С други думи, да воюваме срещу Митридат.

Сула си пое дълбоко въздух и когато заговори отново, от спокойния му тон не бе останала и следа. Вместо това консулът ревеше с пълно гърло и гласът му заглуши дори глашатаите, застанали в отдалечените краища на Форума.

— Заминавам на изток с пълното съзнание, че съм здрав човек, че не страдам от мозъчни увреждания, които да ми попречат при изпълнението на дълга. Отивам с ясната мисъл, че трябва да дам на Рим това, от което Рим се нуждае — категорична победа срещу един агресивен владетел, който се е зарекъл да се короняса за римски цар; срещу един зъл човек, който заповяда да убият осемдесет хиляди наши сънародници — мъже, жени и деца, — който нареди те да бъдат изтръгвани от олтарите на своите богове — покровители и да бъдат посичани пред самите врати на нашите храмове. По всички правила и закони върховното командване принадлежи на мен. С други думи, римските богове връчиха тази тежка задача на мен! Римските богове се довериха на мен!

Сула спечели. Още в мига, в който се отдръпна встрани, за да даде думата на големия оратор Квинт Муций Сцевола, той вътрешно знаеше, че е спечелил. Макар и лесно да се поддаваха на сладкия език и големите обещания на демагозите, римляни винаги щяха да си останат трезвомислещи хора. Стига човек да знаеше как да използва силата на оръжието и силата на логиката едновременно, той винаги можеше да убеди съгражданите си, че е прав.

— Иска ми се да беше избрал друг, по-подходящ начин да отстоиш правата си, Луций Корнелий — рече малко по-късно Катул Цезар, — но така или иначе не мога да не те подкрепя.

— Какъв друг начин? — обади се Антоний Оратор. — Хайде, Квинт Лутаций, посочи ми друг начин да се справим с положението!

Вместо Катул отговори брат му Луций Цезар:

— Другият начин беше просто Сула да остане в Кампания и да откаже да предаде командването на Марий.

Крас Цензор обаче презрително изсумтя.

— Нали? А в това време Сулпиций и Марий събират под знамената останалите легиони и какво щеше да стане! Никоя от двете страни нямаше да отстъпи и щеше да избухне истинска гражданска война. Да, Луций Юлий, ако досега сме воювали срещу италийците, то всеки момент ни предстоеше да се хванем едни други за гушите. Превземайки Рим, Луций Корнелий стори единственото, което му оставаше, за да избегне кръвопролитието. Всъщност най-голямата гаранция за неговия успех бе, че в Рим никога не са били разполагани легиони.

— Прав си, Публий Лициний — подкрепи го Антоний Оратор.

Повече нямаше какво да се каже; никой не одобряваше тактиката на Сула, но и никой не се сещаше за друга.

В продължение на десет дни Сула и останалите видни сенатори неуморно държаха речи от рострата пред няколкото хиляди римляни, които неуморно идваха да ги слушат. Без капка свян силните на деня произнасяха какви ли не клевети по адрес на злощастния Сулпиций и с привидно снизхождение прощаваха греховете на Марий. Великият мъж беше представен като неизлечимо болен старец, който най-добре да живее на старите си лаври и да не мисли за нови.

Откакто Сула бе наредил екзекуциите на неколцината уличени в кражба войници, легионите не смееха да нарушат и една негова заповед. Лека-полека гражданите свикнаха с присъствието им и дори започнаха да гледат на тях като на приятели в неволя. Войниците получаваха храна от живеещите наблизо, а ден след ден славата им се разнасяше из най-затънтените кътчета на града. Когато римляните разбраха, че това са легионите от Нола — спечелилите войната срещу италийците, — войниците станаха всенародни любимци. Все пак Сула гледаше да осигури прехраната на армията с директни доставки от провинцията, да не би да се окаже един ден, че петте легиона са лежали на гърба на градското население. Така или иначе мнозина от жителите на Рим останаха докрай скептично настроени; все пак Сула бе имал неблагоразумието да набеди войниците си, че са поискали да завземат града. Излизаше, че ако войниците останат недоволни от гостоприемството или се почувстват с нещо засегнати, спокойно биха могли да изколят половината Рим. Пълководецът им можеше да говори, каквото си ще на Форума, факт беше, че армията нямаше намерение да си върви в Кампания. Напротив, Сула държеше легионите да останат в Рим. А това означаваше, че ако ситуацията се измени, той ще се опре на войската.

— Не мога да вярвам на народа — оправдаваше се пред сенаторите. Откакто законите на Сулпиций бяха влезли в сила, вече не можеше да се говори за Сенат, а само за сенатори. — В момента, в който прехвърля войските си в Гърция, ще изникне някой нов Сулпиций. Затова смятам най-напред да прокарам нужните закони, с които това ще стане невъзможно.

Беше дошъл в Рим през ноемврийските иди, което означаваше, че почти не му оставаше време да проведе толкова мащабна законодателна кампания. В приетия преди няколко години лекс Цецилия Дидия беше записано, че между предварителното обсъждане на даден законопроект и неговото окончателно приемане трябва да изминат най-малко двайсет и пет дни. Излизаше, че ако сега се заеме да изготвя законовите текстове, той едва ли би могъл да ги прокара през народното събрание, преди да е изтекъл мандатът му. А това можеше завинаги да го лиши от възможността да успее. Нещо по-лошо, другият лекс Цецилия Дидия забраняваше в един и същи закон да става дума за различни проблеми, които да не са пряко свързани. За да свърши навреме със смелото си начинание, Сула трябваше да прибегне до възможно най-опасния метод: да представи всички свои законопроекти на едно- единствено заседание.

Дилемата, пред която бе изправен, бе разрешена по възможно най-добрия начин от Цезар Страбон.

— Нищо по-лесно — успокои го кривогледият адвокат, който беше навярно най-големият експерт в законодателната материя. — Преди да предложиш всички останали законопроекти, започни с най- елементарния. Ще прокараш закон, според който лекс Цецилия Дидия няма да има сила спрямо програмата ти.

— Но народното събрание никога няма да го приеме — изгледа го с недоверие Сула.

— О, напротив, стига да им покажеш малко повече войници на Форума! — успокои го Цезар Страбон, за