Сула не срещна никаква опозиция нито сред по-близките си приятели, нито от страна на видните сенатори. Имаше едно-единствено изключение, и то за жалост беше колегата му Квинт Помпей Руф. Сватът му униваше все повече и повече и когато дойде време за последния законопроект на Сула, открито му заяви, че не може да поиска смъртна присъда за хора като Гай Марий и Публий Сулпиций.
Сула отдавна се беше примирил с факта, че Гай Марий е неприкосновена личност — това обаче в никакъв случай не важеше за Сулпиций, — затова за последен път се опита да утеши Помпей Руф. Когато не успя да го убеди с благи думи, смени тона и му напомни, че именно въоръжените поддръжници на Сулпиций бяха убили младия Квинт. Ала колкото повече защитаваше политиката си Сула, толкова по-упорит ставаше Помпей. За първия консул беше от жизнена важност никой сред римските управляващи, никой от представителите на богатите римски слоеве да не научи за неразбирателството между двамата сватове. Щом като консулите с лека ръка бяха лишили плебейското събрание от всякаква власт, редно бе да покажат, че с твърдостта и единомислието си заслужават да го заместят. Единственото решение на проблема беше Помпей Руф да напусне Рим; така поне нямаше да се дразни всеки ден от присъствието на легионите в града.
Самият Сула се променяше с всеки ден и за това със сигурност бе виновно непрестанното усилване на властта му. Той самият добре осъзнаваше метаморфозите, през които минаваше, и вместо да се плаши от тях, ги посрещаше със задоволство. Скоро се увери, че да издава закони, с които да съсипва живота на другите, му помага много повече да избяга от вечните си терзания, отколкото да прибягва до грозни убийства, както правеше навремето. Да дърпа конците на държавното управление и да разрушава всичко, което Гай Марий бе успял да постигне през живота си, бе занимание много по-приятно от това да се чуди каква точно отрова да сипе във виното му. Дори ако Марий бе умрял пред очите му, дори ако му бе протегнал ръка, преди да си отиде, Сула не би се чувствал толкова удовлетворен, отколкото сега. Усещането, че стои на върха на държавната пирамида, промени и житейския светоглед на Сула. Той се бе оказал толкова високо над всички смъртни, че можеше спокойно да се смята за нещо различно от тях и да се смее от сърце на лутанията и търсенията им. Колкото повече управляваше консулът, толкова повече се вживяваше в ролята на ново божество, което не е длъжно повече да се съобразява с моралните ограничения на човеците.
Това, последното трябва да се има предвид, ако някой иска да си обясни как така изведнъж първият консул реши да се освободи от втория, при това по елегантен и оригинален начин. Докато обмисляше как да постъпи със свата си, Сула едновременно се спасяваше от собствените си тревоги и колебания и упражняваше мозъка си в новата му роля на стълб, около който се върти цялото общество. Скоро достигна до гениалното откритие, че не е нужно сам да си цапа ръцете с убийството на Помпей Руф, след като сравнително лесно би намерил желаещи да го заместят.
— Скъпи Квинт Помпей, според мен това, от което най-много се нуждаеш в момента, е да подишаш свежия въздух на провинцията — рече веднъж той на другия консул, при това с най-голяма искреност и топлота. — Откакто момчето ти бе убито, нито за миг не съм те видял да се отпуснеш, да избягаш от притесненията и тревогите си, да погледнеш с по-голям оптимизъм на бъдещето. Все повече се затваряш в собствените си грижи, губиш връзка с това, което вършим в държавните работи, като че ли не си способен да усетиш цялото величие на започнатото дело. Някакви си дреболии са способни да те извадят от нерви, да те разстроят за целия ден! Не разбирай, че ти предлагам да отидеш на почивка. Напротив, искам да те натоваря с тежка и отговорна работа.
Помпей вдигна състарените си от мъка очи и изгледа приятеля си с цялата нежност, на която беше способен. Ако не друго, то поне се бе оказал късметлия да има за съратник във властта един от най- великите мъже в римската история. Можеше ли дори да го предполага при онази среща, когато двамата със Сула се бяха наговорили да бъдат съюзници?
— Ти си абсолютно прав, Луций Корнелий — отговори Помпей. — Прав във всичко, което каза. Но знаеш, че не ми е лесно да свикна с това, което се случи. И което продължава да се случва. Ако наистина мислиш, че мога да свърша някоя работа, ще се радвам да ми я възложиш.
— Мисля, че има една много отговорна задача, с чието разрешаване може да се справи само консул — увери го Сула.
— И коя е тя?
— Да заместиш Помпей Страбон.
Вторият консул чак потръпна от безпокойство и в погледа му се прочете нещо повече от изненада.
— Но доколкото знам, Помпей Страбон е също толкова привързан към легионите си, колкото и ти към твоите!
— Напротив, скъпи Квинт Помпей, напротив. Само преди няколко дни получих писмо от него. Пита ме дали не би могло някой да поеме командването вместо него. Нещо повече, изрично предлага този някой да бъдеш ти. Нали разбираш, и двамата сте от Пиценум, а пък легионите му са свикнали да ги командват техни хора, иначе рискуваме да се разбунтуват. — Докато Сула обясняваше, по лицето на Помпей се изписа едва ли не детинска радост. — Всъщност ти няма и да командваш. По-скоро ще се заемеш с разпускането на легионите. Всякаква въстаническа съпротива на север е смазана, Рим повече не се нуждае от тази си армия, а пък и хазната няма с какво да покрие по-нататъшните й разходи. Това, което ти предлагам, далеч не е някоя безобидна служба в провинцията, Квинт Помпей. Добре си давам сметка защо така изненадващо Помпей Страбон поиска да го сменят. Ще му бъде тежко, след като толкова време войниците му са се раздавали заради него, той изведнъж да ги отпрати по домовете! Нека някой друг Помпей го стори вместо него!
— Напълно разбирам, Луций Корнелий. Не само че нямам нищо против, но дори се радвам да бъда полезен.
Още на другия ден Сенатът издаде
— Не е нужен куриер, ти сам ще занесеш назначението си — предаде на колегата си сенатския указ Сула. — Искам да те помоля за една услуга, Квинт Помпей — преди да връчиш на Помпей Страбон официалния документ, предай му това писмо от мен. Нека прочете най-напред него.
По това време Помпей Страбон шеташе из Умбрия и легионите му бяха на лагер под стените на Ариминиум. Затова консулът пое по Вия Фламиния, големия път към северните провинции, който прехвърляше билото на Апенините някъде между Асизиум и Калес. Зимата още не бе настъпила съвсем, но времето из планините беше достатъчно студено, за да пътува Помпей облечен в най-дебелите си дрехи и за да влачи след себе си тежко натоварено муле с багаж. Понеже го пращаха на военна служба, консулът бе придружен единствено от ликторите си и от няколко роби. Понеже Фламиниевият път водеше до родните му места и той бе пътувал неведнъж по него, не му беше нужно да търси гостилници и странноприемници; Помпей Руф познаваше всички по-богати люде из страната, а те нямаше да му откажат гостоприемство.
В Асизиум бе посрещнат от един стар познат, който веднага започна да му се извинява, че домът му не бил толкова уютен, колкото преди.
— Времената са други, Квинт Помпей! — въздъхваше човекът. — Много неща трябваше да разпродам, за да живея! И като че ли не ми стигаха неприятностите, ами ме сполетя миша напаст!
Помпей Руф беше настанен както преди в стаята за гости, но веднага установи колко от вещите в нея
