Венец от трева (Част III: Омразата)

бяха изчезнали. Дори кепенците на прозорците бяха отнесени от мръзнещи войници и огънят в огнището не можеше да стопли добре помещението. Консулът дълго време се опитваше да се стопли под завивките и не можеше да заспи. Слушаше как гризачите се гонят по пода и се чудеше какво ли става в Рим. Дори след като бе напуснал града, Помпей продължаваше да се убеждава, че Луций Корнелий е стигнал твърде далеч. Беше сторил недопустими неща. И някой ден това щеше да доведе до нови сътресения. След като поколения след поколения народни трибуни бяха омайвали с гласовете си Форума, трудно можеше да вярва човек, че плебсът отведнъж ще се примири с реформите на Сула, още повече че бяха въведени със сила. Народът щеше да изчака консулът да си замине и докато легионите му се сражават в Гърция, законите му щяха да отпадат един по един от таблиците. Най-лошото беше, че и хора като Квинт Помпей Руф щяха да носят отговорност за тези недопустими закони… И за тези недопустими присъди.

Събуди се призори разтреперан от студ. Без да губи време, се залови с облеклото си. Най-напред си нахлузи късите гащи с крачоли до коленете, след това — дебелата риза с дълги ръкави, върху която навлече две туники; за краката си пазеше гетри от груба, но топла вълна.

Когато обаче посегна към чорапите си и се отпусна на леглото, за да ги обуе, откри, че през нощта мишките са изяли най-миризливите им части — при пръстите и петите. Кожата му настръхна, този път не от студа и студени тръпки полазиха гърба му. Вдигна окъсаните си чорапи и ги огледа на сивкавата светлина, процеждаща се през отворения прозорец. Като суеверен пиценец той добре знаеше какво означава подобно предзнаменование и именно това го изпълваше с ужас. Мишките се смятаха за предвестници на смъртта и през нощта бяха изяли чорапите му. Помпей Руф щеше да изгуби властта. Щеше да умре. Това беше сигурно.

Личният му прислужник веднага донесе чисти чорапи и клекна да му ги обуе. Вкаменената физиономия на господаря му го плашеше. Робът също разбираше поличбата и вътрешно се молеше да не се окаже вярна.

— Домине, няма какво толкова да се плашиш — успокои той консула.

— Ще умра — отвърна му Помпей Руф.

— Глупости! — възрази робът и му помогна да се изправи. — Кой е грък от двама ни, ти или аз? Зная много повече за боговете на Подземния свят, отколкото всеки римлянин! Ето, Аполон е бог и на светлината, и на живота, и на лечението, а мишките се смятат за негови свещени животни! Не, ако това наистина е поличба, то тя означава, че ти ще излекуваш Севера от мъките му.

— Означава, че ще умра — повтори Помпей Руф, който твърдо отказа да бъде разубеден.

Три дни по-късно консулът, примирен с трагичната си съдба, пристигна в лагера на Помпей Страбон. Завари далечния си братовчед Страбон да си живее живота в голяма селска къща, където можеше да се отдаде на известен лукс.

— Ей на това му се вика изненада! — зарадва се той на гостенина си и му подаде ръка. — Заповядай, заповядай!

— Нося две писма със себе си — съобщи му Помпей Руф, щом се настани на предложения му стол и отпи от най-хубавото вино, поднесено му, след като напусна Рим. За да не губят време, веднага подаде свитъците на Страбон. — Луций Корнелий изрично ме помоли да ти дам най-напред неговото, другото е от името на Сената.

В мига, в който консулът спомена магическата дума „Сенат“, по лицето на Страбон като че ли премина сянка, но той така и не каза нищо. Помпей Руф дори се зачуди дали братовчед му наистина е реагирал, или само така му се е сторило. Страбон разчупи печата и започна да чете на глас:

„Крайно ми е неприятно, Гней Помпей, че Сенатът ме принуди при такива екстремни обстоятелства да пратя братовчед ти Руф при теб. Ако има човек, който да си дава пълна сметка за заслугите ти към Рим през последните години, то това със сигурност съм аз. Но ще ти бъда още по-признателен, ако и в тези трудни времена не откажеш на моя милост и на цял Рим това, за което те молим. Става дума за нещо, от което зависи кариерата и на двама ни с теб.

Нашият колега Квинт Помпей напоследък никак не прилича на себе си. Той е един сломен човек, Помпей. В мига, в който загуби сина си — мой зет и баща на двамата ми внуци, — нашият скъп приятел стана жертва на житейска катастрофа, от чиито фатални последици и до ден-днешен не може да се освободи. И понеже висшият държавен пост, който той заема, създава все повече и повече трудности за провежданата от мен политика, реших, че ще е най-добре да го отдалеча от Рим. Казано накратко, Квинт Помпей не желае да одобри мерките, които аз бях принуден — повтарям, принуден — да предприема, за да възстановя римските мос майорум.

Вече имах случай да се уверя, че ти самият, Гней Помпей, напълно поддържаш моята политика. През цялото време съм те държал добре осведомен за всички внесени от мен промени в римската държавна уредба и ти винаги си ми засвидетелствал своето съдействие. Мое дълбоко убеждение е, че добрият Квинт Помпей много се нуждае от продължителна почивка. Надявам се, че тази почивка той може да намери при теб в Умбрия.

Надявам се, няма да ми се сърдиш, задето предварително споделих с Квинт Помпей как си бързал да се отървеш от командването, преди да разпуснеш армията си. С тази дребна лъжа успях да успокоя много от страховете му, а пък съм сигурен, че той ще може да се радва на заслужено гостоприемство.“

Помпей Страбон остави писмото настрана и разгъна свитъка със сенатския указ. Докато го четеше, по лицето му не се изписа и най-бегла реакция какво мисли по въпроса. След като прочете документа — подобно на много други римляни и той имаше навика да чете на глас, но го правеше толкова тихо, че гостенинът му нямаше как да го чуе, — той го остави спокойно на писалището си и погледна приветливо консула срещу себе си.

— Е, Квинт Помпей, какво да ти кажа. Ти си наистина добре дошъл при армията ми! Ще бъде удоволствие да имам с кого да разделя задълженията си.

Дори и след уверенията на Сула Помпей Руф очакваше от братовчед си съвсем различна реакция. Очакваше Страбон да се ядосва, да се гневи на Сената, да сипе хули и ругатни. Вместо това Гней Помпей го посрещаше с разтворени обятия. Консулът не знаеше какво да каже от радост.

— Значи Луций Корнелий е бил прав? Нямаш нищо против да те заместя? Наистина?

— Да имам нещо против ли? Че защо? Напротив, много се радвам. — И за да не излезе, че прекалява с добрите си чувства, веднага добави: — Все пак кесията ми не е бездънна.

— Кесията ти?

— Аз имам грижата за десет легиона, Квинт Помпей. На повече от половината си армия плащам от собствения си джоб.

— Така ли?

— Какво да се прави, Рим не може вече да си позволи подобен лукс. — Стана от мястото си. — Време е всички онези, които не са на моя издръжка, да се върнат по родните си места. А с подобна задача аз бих искал да не се заемам. Нали разбираш, аз съм създаден, за да водя войни, а не да разписвам книжа. Да речем, че е от очите, ха-ха! Навремето имах един кадет при себе си, който се справяше чудесно. Общо взето, това му беше мечтата в живота! Разни хора, разни идеали… — И Помпей Страбон прегърна Помпей Руф през рамото. — А сега да ти представя легатите и трибуните. Всички са служили дълго време с мен, затова ще бъдат навярно неприятно изненадани, но това да не те тревожи. Още не съм им казал нищо за намеренията си.

Помпей Страбон се оказа прав. Когато съобщи новината за назначаването на Помпей Руф на верните си помощници Брут Дамазип и Гелий Попликола, и двамата го изгледаха с изненада и недоволство.

— Но, момчета, това е прекрасна новина! — преструваше се на изненадан от мрачните им физиономии проконсулът. — А и синът ми само ще спечели, като се научи да служи и при други началници, не само при баща си. Липсата на промени ни кара да бъдем все по-самодоволни, а следователно — безотговорни. С новия началник армията ще се поосвежи.

Същия следобед Помпей Страбон строи цялата армия и остави консула Помпей Руф лично да се запознае с личния състав.

— Тук са само четири легиона, тези, за които аз се грижа — обясняваше Страбон, докато двамата с