консула обикаляха редиците. — Останалите шест са по задачи. Правят се, че прочистват страната от бунтовници. Единият легион е в Камеринум, вторият — във Фанум Фортуна, третият — в Анкона, четвъртият — в Игувиум, петият — в Арециум, а последният — в Цингулум. Ще ти се наложи доста да обикаляш, за да ги разпуснеш всички. Мисля, че е по-добре, отколкото да ги свикаш всички тук, за да им връчиш само заповедта за уволнение.
— Нямам нищо против да попътувам — увери го Помпей Руф. Консулът започваше да се чувства по- добре. Може би личният му прислужник щеше да се окаже прав и поличбата не е значела задължително скорошна смърт.
Вечерта Помпей Страбон организира скромно пиршество в просторната и добре отоплена къща, където се бе настанил. Синът му, все тъй прелестен и чаровен както винаги, присъстваше заедно с останалите кадети, двамата легати Луций Юний Брут Дамазип и Луций Гелий Попликола, както и четирима назначени трибуни.
— Не можеш да си представиш колко ми е леко да не съм консул в тия времена — разправяше Страбон на братовчед си, имайки предвид военните трибуни, които бе избрало плебейското събрание и които се бяха опълчили на Сула. — Не ми се мисли какво щях да направя с тия говеда. Да откажат на началника си да го придружат до Рим. Типично. Всички са един дол дренки — тъпи и самоуверени. Голяма работа, че ги е избрал народът…
— Ти да не би
— Разбира се, че одобрявам. Кажи ми какво друго можеше да стори Луций Корнелий.
— Ами просто да се примири с решението на народа.
— С кое решение? С това, което пренебрегва основния конституционен принцип в Рим? Принципа за неприкосновения консулски империум? Недей така, Квинт Помпей! Не Луций Корнелий действа против закона, а плебейското събрание начело с онзи изменник Сулпиций. И Гай Марий. Алчен за власт дъртак. Вече за нищо не го бива, не може ли да го проумее? Или е толкова оглупял, че и такива елементарни неща му се губят? Откъде накъде ще му позволяват да нарушава конституцията, а бедният Луций Корнелий, който единствен застана открито в нейна защита, ще бъде охулван?
— Народът никога не е таял голяма любов към Луций Корнелий, сега обаче можем да сме сигурни, че го мрази.
— Това дали изобщо го тревожи? — попита Помпей Страбон.
— Не мисля, че го тревожи, макар че според мен би трябвало.
— Това са празни приказки! Я горе главата, братовчеде! Пък и така или иначе това вече теб не те засяга. Когато спипат Марий, Сулпиций и останалите и им отрежат гърлата, никой няма да обвинява теб. По-добре си налей вино.
На другата сутрин консулът реши да обиколи сам лагера, за да се запознае с новото си положение. Всъщност предложението дойде от страна на Помпей Страбон, който умишлено отказа да го придружи.
— По-добре хората да свикнат отрано с новия си началник — каза той.
Помпей Руф още не можеше да се нарадва на топлото посрещане и безгрижно се разхождаше из лагера. Откъдето и да минеше, центуриони и войници го поздравяваха най-дружелюбно. Задаваха му въпроси за какво ли не, чудеха се как само да му се подмажат и да му направят добро впечатление. Все пак Помпей Руф бе достатъчно предпазлив да не стига до нежелани крайности и каквито неприятни наблюдения имаше от инспекцията си, щеше да ги премълчи, поне до мига, в който Помпей Страбон окончателно му предадеше командването и си заминеше от лагера. Това, което най-много го разочарова, дори засегна като офицер, беше пълната липса на хигиенни навици у легионерите. Нужниците и съответстващите им помийни ями бяха занемарени и се намираха в опасна близост с кладенеца, от който армията черпеше вода. „Типично за селяни, расли в провинцията — мислеше си с горчивина Помпей Руф. — Щом решат, че ямата е запълнена, просто си вземат клозетите и ги пренасят на друго място.“
По едно време към консула се приближи голяма група войници. Всички бяха усмихнати и видимо разговорливи, затова бъдещият им началник дори не помисли, че срещата може да се окаже опасна за него. Нещо повече, в пристъп на добро настроение си каза, че може още отсега да засегне с легионерите въпроса за хигиената. Войниците го наобиколиха от всички страни и както Помпей Руф им се усмихваше и се готвеше да ги заговори, някой заби меча си в кожената му броня. Консулът дори не разбра какво точно се е случило, преди да последват още удари от всички страни едновременно. Толкова бързо и точно удряха войниците, че той дори не извика, дори не можа да си спомни за нахапаните от мишките чорапи. Преди да падне на земята, вече беше мъртъв. Убийците му веднага се разпръснаха и изчезнаха зад околните палатки.
— Каква
— Но кой го е сторил? — попита един от кадетите, след като малкият Помпей не каза нищо.
— Легионери, кой друг? — вдигна рамене проконсулът. — Изглежда, хората ми никак не са се зарадвали на смяната в командването. Дамазип ми намекна нещо по въпроса, но за жалост не го взех насериозно.
— Сега какво ще правиш, татко? — попита младият Помпей.
— Ще пратя трупа в Рим.
— Няма ли да е противозаконно? Беше казано, че убитите във война трябва да бъдат погребвани на място.
— Да, но войната свърши, а това е все пак римски консул — рече Помпей Страбон. — Мисля, че Сенатът трябва да види мъртвеца с очите си. Гней, сине, на теб оставям всички формалности по пренасянето. Нека Дамазип придружи тялото до Рим.
Всичко бе свършено със завидна експедитивност. Помпей Страбон веднага прати куриер с нареждане да бъде свикано заседание на Сената и в уречения ден трупът на Квинт Помпей Руф бе доставен пред Курия Хостилия. Единственото обяснение, което легатът Дамазип, донесе, при това устно, бе, че армията на Помпей Страбон не иска друг началник. Сенатът добре разбра смисъла на посланието. Назначените отци отправиха питане до Гней Помпей Страбон, дали ще има нещо против — сега, след като наследникът му бе загинал при тъй трагични обстоятелства — да поеме отново командването на северната армия.
Единствено Сула получи писмо от проконсула, което прочете у дома си.
„Е, Луций Корнелий, ако на това не му се вика лошо стечение на обстоятелствата… Страхувам се, че армията ми няма намерение да издаде виновниците, а пък не виждам как ще накажа четири легиона за деяние, извършено от трийсет-четирийсет души най-много. Центурионите ми са буквално в недоумение. Дори синът ми, който открай време е бил в прекрасни отношения с редовите войници и научава за всичко случило се в лагера, не може да хвърли повече светлина по въпроса. Всъщност всичко стана по моя вина. Никога не съм си давал сметка колко много ме обичат войниците и колко малко са настроени да служат при друг. Все пак Квинт Помпей също е родом от Помпей и мислех, че ще приемат по-благосклонно един земляк. Но съм се заблуждавал.
Така или иначе, разчитам Сенатът да не създаде излишни затруднения по въпроса за командването в Северна Италия. Ако хората ми не можаха да се спогодят с един пиценец, как ли биха се отнесли към човек, родом от Рим? Ние, северняците, не си поплюваме.
Бих искал да ти пожелая успех във всички начинания, с които си се захванал, Луций Корнелий. Ти си истински защитник на традицията, но това не ти пречи да използваш крайно нетрадиционни методи. Човек, може много да научи от теб. Иска ми се да те уверя в пълната си подкрепа. Ако има нещо друго, с което мога да ти бъда полезен, не се колебай да се обърнеш към мен.“
Сула се засмя от удоволствие и бързо изгори писмото. Това бе една от малкото успокоителни новини, които го настигаха през последните дни. Вече нямаше съмнение, че цял Рим е настръхнал срещу промените, които бе внесъл в конституцията. Плебейското събрание се бе събрало и избрало десетте нови народни трибуни. Сред тях нямаше и един, който да не е отявлен противник на неговите реформи и поддръжник на Сулпициевите. Особено личаха имената на Гай Милоний, Гай Папирий Карбон Арвина, Публий Магий, Марк Вергилий, Марк Марий Гратидиан (осиновеният син на Гай-Мариевия брат) и не на последно място — Квинт Серторий. Когато Сула научи, че Серторий смята да се кандидатира, веднага му прати предупреждение, че
