това няма да се отрази добре на по-нататъшната му кариера. Но той се направи, че не е чул и дори демонстративно заяви, че тъй и тъй според новите закони плебсът е лишен от всякакви права, какво значение имало кой ще бъде трибун.
Пълният провал на Сула пред плебейското събрание беше много тревожен сигнал. За да въдвори известен баланс, той трябваше да уреди куриатните магистратури за консервативно мислещи хора. Ако
Разбира се, сред кандидатите за консулския пост трябваше да бъде и племенникът на Сула Луций Ноний, добрал се до преторство две години по-рано. Ако случайно станеше и консул, едва ли би посмял да разваля отношенията си с могъщия си вуйчо. Проблемът обаче се състоеше в липсата, на каквито и да е държавнически качества у Ноний, който досега не бе сторил нищо, за да се отличи над останалите, и съответно трудно би спечелил гласоподавателите. Единственият смисъл от поставянето му в кандидатските списъци бе да се зарадва сестрата на Сула, за чието съществуване консулът почти бе забравил — до такава степен бе изгубил чувството си за семейна принадлежност. Колкото пъти идваше сестра му в Рим — а това тя правеше сравнително често, — брат й нито веднъж не благоволи да й се обади. Тази грешка обаче щеше да бъде поправена! За щастие Далматика се оказа достатъчно отзивчива и направи всичко по силите си да стопли сърцата на зълвата и ужасния Луций Ноний, който ако не станеше консул, едва ли би бил, от каквато и да е полза за рода.
Сред кандидатите на изборите имаше още две предпочитани от Сула имена. Най-напред някогашният легат на Помпей Страбон Гней Октавий Рузон, който твърдо го подкрепяше и се обявяваше в полза на традицията; нищо чудно да се подчиняваше и на нареждания от страна на някогашния си началник Помпей. Вторият многообещаващ кандидат беше Публий Сервилий Вация — вярно не от патрицианската фамилия на Сервилиите, но все пак знатен сенатор, с голямо име сред първата класа. Допълнително предимство за него беше успешната му военна кариера; за римляните това винаги е било от значение.
И все пак имаше един четвърти кандидат, който силно тревожеше Сула, най-вече защото имаше големи шансове да се хареса на събратята си от богатите обществени слоеве. Въпросният човек имаше всички качества за консул, а освен това никой не можеше да го подозира в заговорничене срещу сенаторите или в пренебрежително отношение спрямо конниците. В крайна сметка Луций Корнелий Цина беше патриций, принадлежеше не по-малко от Сула на славната фамилия на Корнелиите, беше женен за една от богатите дъщери на Аниите, радваше се на голям авторитет и като пълководец, и като адвокат и оратор. Сула обаче знаеше, че по някакъв начин Цина е влязъл в близки отношения с Гай Марий — най-вероятно, защото Марий го е купил. Подобно на много други сенатори и той бе познал финансови затруднения, свързани с войната, но когато дойде бреме да се броят длъжниците в Сената, се оказа същински богаташ. „Да, купен — разсъждаваше мрачно Сула. — Какъв хитрец е този Гай Марий! Естествено, че го е подкупил. Та нали Цина трябваше да съди младия Марий за убийството на Катон Консул.“ При нормални обстоятелства Цина едва ли можеше да се подкупи — още една причина гражданите от първата класа да гласуват за него. Но времената бяха лоши, а един разоряващ се сенатор мисли най-вече да осигури бъдещето на синовете си, както и собствената си кариера. Дори да се е гордеел с принципите си, такъв човек лесно би се продал. Още повече, че сделката не го задължава да промени политическото си мислене.
Сякаш наближаващите избори не бяха достатъчна грижа за Сула, той все повече се убеждаваше, че армията не желае да стои в Рим. Войниците изгаряха от нетърпение да се отправят на изток, за да победят Митридат. Малцина можеха да проумеят истинските мотиви на пълководеца си да ги държи толкова време в града, където не ставаше нищо интересно за тях. А и на римляните започваше да им идва до гуша от легионите; не че войниците не бяха повече канени на безплатни вечери, безплатни квартири и безплатен разврат. По-скоро се засилваше съпротивата на онези, които от самото начало бяха против нахлуването им в града. Нелюбезните римляни ставаха все по-дръзки и често се случваше минаващите патрули да отнесат съдържанието на нечие нощно гърне.
Ако Сула бе подкупил, когото трябва, той би си осигурил категоричен успех в изборите за консули и претори. Едва ли в историята на Рим бе имало друга такава година, в която всички да искат да бъдат подкупвани. Но той беше човек, който за нищо на света не би се разделил със златото си. Нека Помпей Страбон издържа сам легионите си, ако иска; нека и Марий твърди, че би сторил същото със своите. Луций Корнелий Сула винаги е гледал на армията като на задължение на държавата. Ако Помпей Руф бе сред живите, Сула като нищо би оскубал богатия си сват, но за свое голямо съжаление не се беше сетил навреме. Със смъртта си пиценският земевладелец отнасяше и състоянието си.
„Плановете ми са добри, успехите ми — нетрайни — мислеше с горчивина Сула. — Тоя проклет град е пълен с хора, които имат
И така, към края на декември той изпрати войската си обратно в Капуа под командването на предания и послушен Лукул, назначен официално за квестор в армията му. След като се освободи от това бреме, Сула се хвърли с жар в предизборната кампания, разчитайки и този път най-вече на късмета си.
Той винаги се беше убеждавал, че има ясна представа за настроенията на народа и че е запознат със силата на политическата опозиция. Колкото и да се обявяваше сам за черната овца обаче, той можеше и да подозира до каква степен всички слоеве на обществото са настроени против него. Никой не казваше дума, никой дори не го поглеждаше накриво; но колкото и да мълчаха, римляните никога нямаше да му простят, че доведе войска в Рим, никога нямаше да забравят, че пет римски легиона се бяха клели във вярност първо на пълководеца си, а чак след това — на родината.
Опозицията се опираше еднакво на всички класи и прослойки. Дори хора като братята Цезари или братята Назика, които бяха и лично обвързани със Сула и докрай предани на Сената, продължаваха да твърдят как консулът е могъл да разреши конфликта и без помощта на армията. И ако хората от първата класа се замисляха най-вече над методите на Сула, то хората от средните класи се плашеха от две други събития, не по-малко страшни от похода срещу Рим. Първо, Сула си беше позволил да осъди на смърт един действащ народен трибун; второ, беше прогонил от дома му стария и болен Гай Марий, беше го разделил и със семейство, и с обществено положение, най-накрая го беше осъдил на смърт.
Още при провеждането на изборите стана ясно, че опозицията в Рим надига глава. Вярно, Гней Октавий Рузон се добра без проблеми пръв до консулството, но за негов колега бе посочен Луций Корнелий Цина. Преторите бяха все независими личности, сред които нямаше човек, задължен с каквото и да било на Сула.
Най-тревожни се оказаха обаче изборите за военни трибуни, проведени в трибутните комиции. Гласоподавателите се спряха все на хора, които консулът не можеше да понася и на които за нищо на света не би се доверил. Гай Флавий Фимбрия, Публий Аний, Гай Марций Цензорин, все младоци, които не биха дали пукната пара за началника си, още по-малко ако той има навика да превзема Рим с войска! Всеки от тях би му отрязал гърлото със същото хладнокръвие, с което младият Марий бе заклал консула Катон. „Мога само да се радвам, че мандатът ми свърши и че не съм длъжен да ги вземам в
Въпреки разочароващите изборни резултати Сула нямаше причина да се смята за нещастен. През последните дни на годината се случиха и някои приятни събития. След като беше изгубил толкова време в чакане, поне можеше да се запознае по-подробно с положението в Римска Азия, Витиния и Гърция. Шпионите му не си бяха губили времето и го бяха осведомили за всичко по-важно. Така той вече разполагаше с известен стратегически план. Щеше да е далеч по-мъдро, ако прехвърли легионите си най- напред в Гърция, оставяйки Мала Азия за по-нататък. Армията му беше твърде малобройна, за да напада понтийците в гръб; първо трябваше да очисти Гърция и Македония от вражите войски, чак след това да настъпва на свой ред. Освен това понтийското нападение срещу Македония не бе протекло съвсем, както смяташе Митридат. Гай Сенций и Квинт Брутий Сура бяха доказали за сетен път, че численото
