Сула и Мамерк се обърнаха като един към обитателя на последната кушетка и той се изчерви чак до ушите.
— Дали така ми се счува или
— О, не, не съм казал такова нещо! Но мъжете нали сме за това, Луций Корнелий, да гледаме. Дъщеря ти е едно прекрасно създание.
— Ами тогава да я взема, преди да е станало късно — предаде се Мамерк и се спогледа усмихнат с Прасчо. — Винаги съм уважавал вкуса ти към жените, Квинт Цецилий. Така че нека ти благодаря, Луций Корнелий. Дъщеря ти вече е сгодена за мен.
— Трябва да изчакаме още седем месеца, защото е в траур — напомни му Сула. — Междувременно ще живее с Далматика. Иди да я видиш, Мамерк. Още утре ще й пиша.
Четири дни по-късно потегли за Брундизиум начело на три легиона, доволни, че напускат Капуа. Завариха Лукул на лагер пред града да чака края на зимата и да праща конете и мулетата да пасат тревата на италийците. Времето беше влажно и ветровито, а и занапред щеше да си остане такова, което не подтикваше човек да пътува по море. Войниците отдавна бяха започнали да скучаят и прекарваха повечето време в комар. С идването на Сула обаче се стреснаха и минаха към по-здравословен режим. Общо взето, не можеха да понасят Лукул, но със Сула беше различно. Лукул трудно се разбираше с простия легионер, а и не проявяваше желание да се разбере. За него човек, който не може да се нарече аристократ, просто не представляваше интерес.
През март Лукул отплава за Керкира. Двата легиона и конницата едва се побраха на корабите, отседнали в пристанището на Брундизиум, което означаваше, че Сула ще трябва да чака флотилията да се върне, за да пренесе и неговите три легиона. Едва в началото на май, когато в армейската хазна не бе останало почти нищо от двестате таланта злато, той успя да се прехвърли на свой ред през Адриатическо море, за да стъпи на гръцка земя заедно с осемнайсет хиляди войници и хиляда мулета.
Той спокойно се облегна на корабната кърма, за да се радва на белите дири, които корабът оставяше зад себе си, и на губещата се зад хоризонта Италия. Скоро и последният хълм се скри зад морето. Той беше свободен. На петдесет и три години Сула най-сетне отиваше на война, за каквато цял живот беше мечтал — война срещу чуждоземен владетел, от която може да се спечелят и слава, и почести, и много пари.
„Да си гледаш работата, Гай Марий! — мислеше си той победоносно. — Никога нямаше да позволя да ми откраднеш и тази война. Тя си е
10
Младият Марий и Луций Декумий успяха да измъкнат буквално в последния момент Гай Марий от неравното сражение пред храма на Телура и да го преведат през страничните улички. Тримата бегълци се скриха в подземието на храма на Юпитер Статор във Велия. Щом оставиха стареца на сигурно място, Марий Младши и Декумий хукнаха из града в търсене на Публий Сулпиций, Марк Леторий и другите нобили, които бяха предпочели да се бият с меч в ръка, но да не допуснат легионите на Сула в Рим; в крайна сметка успяха да догонят Сулпиций и още девет от неговите съмишленици и ги отведоха при стария Марий в храма на Юпитер.
— Това са всички, които успяхме да намерим, татко — оправда се синът и седна тежко на земята. — Чух, че Марк Леторий, Публий Цетег и Публий Албинован са се измъкнали преди час-два през Капенската порта. От братята Грании няма и следа. Да се надяваме, че са напуснали града, преди да стане твърде късно.
— Каква ирония — говореше сякаш сам на себе си Марий. — Да се скрием в светилището не на друг, а на бога, който спира войниците в отстъплението. Моите така и не пожелаха да се бият. Какво ли не им обещах — напразно…
— Това не бяха римски войници — напомни му синът му.
—
— До самия край не вярвах, че Сула ще стигне чак дотам — говореше на пресекулки Сулпиций, задъхал се, сякаш е бягал с часове.
— Аз пък бях сигурен, че ще го стори — обади се градският претор Марк Юний Брут — от мига, в който го срещнах на Латинския път, пред Тускулум.
— Е, Сула стана господар на Рим, сега обаче ние какво ще правим. Ти какво ще кажеш, татко? — попита младият Марий.
Вместо баща му отговори Сулпиций, който започваше да се дразни от отношението на всички към Гай Марий. Вярно, че Марий е бил шест пъти консул, вярно, че бе помогнал с всички сили на един народен трибун, който желаеше да събори Сената, но в крайна сметка си оставаше частно лице.
— Ще си вървим по домовете и ще се държим, все едно нищо не се е случило — заяви твърдо.
Марий извъртя глава към Сулпиций и го изгледа, сякаш не го е чул добре. Никога досега не се бе чувствал толкова уморен, а лявата му ръка, също както пръстите и устата му започваха да изтръпват и да го бодат като с иглички.
—
— Мисля, че и аз ще сторя като теб — кимна в съгласие Брут. Синкавите му устни бяха потъмнели повече от обикновено и гърдите му едва си поемаха дъх от напрежение. — Ако останем, ще ни убие. Казвам ви — видях лицето му при Тускулум.
— Не може да ни убие! — възрази им Сулпиций. Той беше доста по-млад от останалите и можеше да разсъждава дори уморен. — Сула добре разбира, че подобно деяние би го злепоставило. Скоро ще осъзнае какво точно е направил и ще гледа да отстъпи, преди да е станало късно. Аз на негово място бих се постарал занапред във всичко да следвам закона.
— Глупости! — изсумтя Марий. — Ти какво си мислиш? Че ще отпрати войската си обратно в Кампания, ей тъй, все едно нищо не се е случило. Разбира се, че няма! Ще окупира Рим и ще върши каквото си иска.
— Няма да посмее — не се съгласи Сулпиций. В следващия миг обаче осъзна, че подобно на много свои колеги от Сената изобщо не познава Сула.
Марий намери сили да се засмее.
— Да посмее ли? Думата „смея“ е неуместна, когато става дума за Луций Корнелий Сула. Той би посмял всичко, Публий Сулпиций! Винаги е бил такъв, няма сега да се променя, я? Лошото е, че дори да извърши някоя „смела“ постъпка, е обмислил последствията й. Не мисля, че ще ни извади пред някой всенароден съд, за да ни обвини в държавна измяна! О, не, това би го направил само някой глупак. Сула просто ще ни отвлече, ще ни убие, а след това ще обяви, че сме били убити по време на уличните сражения.
— И аз тъй мисля, Гай Марий — кимна в съгласие Луций Декумий. — Тоя човек би убил майка си, без да му мигне окото. — И потръпна от страх. Ръката му конвулсивно се сви на юмрук, само показалецът и малкият пръст останаха да стърчат в стария като света знак за предпазване от злото. — Той не е като нас, другите хора.
Деветимата им сподвижници стояха настрана и мълчаливо слушаха какво ще си кажат предводителите им. Макар всеки от тях да принадлежеше или на сенаторското, или на конническото съсловие, това бяха все млади мъже без влияние и самочувствие. Когато ставаше дума да се защити Рим от посегателствата на една развилняла се армия, всички се бяха хвърлили с готовност в борбата. Тогава каузата им се струваше благородна, но сега, когато ги бяха били толкова позорно, всеки от тях се убеждаваше в глупостта на деянието си. Още на другия ден смелостта им щеше да се върне и те отново биха жертвали с готовност