живота си заради родината; сега обаче стояха като бити кучета в ъгъла и тайно се надяваха Марий да убеди Сулпиций в безполезността от всякаква съпротива.
— Ако ти заминеш, Гай Марий, аз не мога да остана сам — примири се Сулпиций.
— Най-добре да бягаме, докато е време. Аз със сигурност не мога да остана — заяви Марий.
— Ами ти, Луций Декумий? — сети се да попита младият Марий.
Той поклати тъжно глава.
— Не, аз не мога да тръгна. Пък и за щастие не съм важна клечка. Трябва да се грижа за Аврелия и малкия Цезар — баща му се намира сега в Алба Фуценция заедно с Луций Цина. И Юлия ще наглеждам, Гай Марий, не се безпокой за нея.
— Всичко мое, което Сула докопа с алчните си ръце, ще бъде конфискувано — отбеляза Марий, но веднага се усмихна с парализираната си уста. — Истински късмет, че съм вложил парите си из цялото Средиземноморие…
При тези му думи Марк Юний Брут стана и се обърна делово към останалите:
— Аз ще бягам до нас да взема, каквото мога. — Погледът му отново се спря върху Марий, не върху Сулпиций. — Къде да бягаме обаче? Всеки сам ли да се спасява или всички заедно?
— Със сигурност трябва да напуснем Италия — каза Марий и като протегна една ръка към сина си, а другата към Луций Декумий, с тяхна помощ успя да се изправи на свой ред. — Най-добре ще е всеки от нас да напусне Рим поотделно и да не се събира с останалите, преди да сме се измъкнали достатъчно далеч. Оттам нататък ще е по-безопасно да се движим като дружина. Предлагам да си уговорим среща на остров Енария точно след един месец — на декемврийските иди. Мисля, че лесно ще се свържа с Гней и Квинт Граний, така че и те ще бъдат на уреченото място. Надявам се те да знаят повече за Цетег, Албинован и Леторий. Щом стигнем Енария, за всичко останало поемам грижата аз. Ще намеря кораб и ще отплаваме веднага за Сицилия. Така е най-добре. Управител на провинцията е Норбан, а той е мой клиент.
— Но защо точно Енария? — попита Сулпиций, нещастен, че му се налага да напусне Рим.
— Защото е остров, защото е далеч от главните пътища и няма да ни търсят там и най-вече защото е близо до Путеоли. А там аз имам и роднини, и пари — обясни набързо Марий, като нервно махаше с лявата си ръка, сякаш въпросите на Сулпиций го отегчаваха. — Вторият ми братовчед Марк Граний — Гней и Квинт също са му братовчеди, затова се надявам да минат през дома му, е банкер. Голяма част от парите си в наличност влагам при него. Докато ние си търсим заобиколни пътища да стигнем до Енария, Луций Декумий ще замине за Путеоли и ще занесе на Марк Граний писмо. Граний ще знае как да ни прати нужните средства на острова, а аз поемам грижата да ви изхраня всичките двайсет гърла за времето, докато сме далеч от Рим. — И за да успокои треперещата си ръка, я пъхна в колана си. — Луций Декумий ще потърси изостаналите. Напомням ви, че сме двайсет души, а да живееш в изгнание винаги излиза скъпо. Но за това да не се тревожите, аз имам достатъчно. Пък и Сула не може да стои вечно в Рим. Рано или късно ще трябва да потегли срещу Митридат. Проклет да е! Ще изчакаме да се накисне здраво и когато се уверим, че не може да мисли за Италия, ще се завърнем у дома. Догодина консул ще бъде клиентът ми Луций Цина, той ще се погрижи да ни посрещнат, както трябва.
Сулпиций го изгледа смаян.
— Цина е твой клиент?
— Моите клиенти са навсякъде, Публий Сулпиций, дори сред великите патрициански фамилии — изрече с видимо задоволство Марий. Започваше да се чувства по-добре — може би защото крайниците му се оросиха с кръв и вече не бяха изтръпнали. Той се запъти към изхода на храма и преди да стъпи на първото стъпало, се обърна към сподвижниците си: — Бъдете смели! Беше ми предречено, че ще бъда седем пъти консул, затова отсъствието ни може да е само временно. Когато стана отново консул, всеки от вас ще получи заслужено възнаграждение.
— Аз възнаграждение не търся, Гай Марий — отвърна му обидено Сулпиций. — Всичко, което правя, го правя заради Рим.
— Също както и всички останали, Публий Сулпиций. Но междувременно трябва да бързаме. Най-късно до залез-слънце Сула ще е затворил портите на града. Най-големи шансове за измъкване имаме през Капенската, но да си отваряме очите на четири.
— Гай Марий, с тебе тръгваме за Капенската порта — предложи мъничкият човечец от Субура. — Малкият Марий ще изтича до дома, за да събере каквито пари има в наличност. Той е най-млад от всички ни, няма да се умори. Ако на излизане завари постове пред Капенската порта, все ще намери откъде другаде да излезе. Ако трябва, ще скочи и от стената. Писмото до братовчед ти може да го напише и той, а милата ти съпруга ще добави няколко думи за по-убедително.
— Юлия! — сети се Марий и за малко да се задави от скръб.
— Ще я видиш пак, нали сам го каза преди малко? Спомни си за предсказанието. Седем пъти консул. Ще се върнеш. А тя ще бъде много по-спокойна, ако знае, че вече си в безопасност извън града. Млади Марий, с баща ти ще се скрием сред гробниците от другата страна на крепостната стена. Ще хвърляме по някое око на пътя, но ако не те видим, ти ще ни потърсиш.
Докато младият Марий бързаше към къщи, баща му и Луций Декумий поеха по Кливус Палатинус. Щом излязоха на площада при Порта Мугония, свърнаха в тясната уличка, водеща до старите колкото Рим къщи, където преди векове се бяха събирали куриите. Оттам започваше стълба, водеща до самото подножие на Палатина. По шума в далечината можеше да се разбере, че Сула и войниците му се изнасят от Есквилина и слизат към блатото Церолия, но щом двамата бегълци се оказаха пред Капенската порта, не се виждаше и следа от войници. Двамата продължиха няколко десетки метра нататък по пътя, след което се спотаиха зад една голяма гробница. Оттам можеха спокойно да наблюдават изхода от града, без да ги забележат. За двата часа, които прекараха в чакане, много хора напуснаха града. Имаше римляни, които предпочитаха да напуснат домовете си, но да стоят далеч от армията.
Най-накрая се появи и младият Марий. Водеше за поводите едро магаре — от онези, които търговците от пазара използваха за най-тежката си стока, или пък дърварите — за да карат дърва от хълма Яникулум. Заедно с него крачеше и някаква жена, скрила лицето си под тъмен шал.
— Юлия! — извика Марий и без да се тревожи, че врагът може да го наблюдава, изскочи от скривалището си.
Тя ускори крачка, приближи се до него и се сгуши в прегръдките му. Очите й се затвориха и промълви щастливо:
— О, Гай Марий, сигурна бях, че съм те изпуснала!
Успокоена, Юлия надигна глава и двамата с Марий се целунаха. Веднъж, втори път, навярно още сто.
Толкова години бяха прекарали вече заедно, а продължаваха да изпитват истинска сладост от целувките си — дори в такъв напрегнат и тревожен момент, когато всичко можеше да им се случи.
— Ще ми липсваш! — каза накрая тя, опитвайки се да не плаче.
— Няма да отсъствам дълго, Юлия.
— Не мога да повярвам, че Луций Корнелий го е направил!
— Ако аз бях на негово място, Юлия, и аз бих постъпил като него.
— Ти никога не би повел армията си срещу Рим!
— Не бъди толкова сигурна. Ако трябва да се поставя в неговото положение, то предизвикателството беше твърде голямо, за да го подмине с лека ръка. Ако не беше повел войската срещу Рим, с него беше свършено. Хора като Луций Корнелий или като мен никога не биха се примирили с подобна съдба. За негов късмет той е римският консул, негови са легионите от Капуа. В момента аз съм никой. Но ако местата ни бяха разменени, мисля, че бих постъпил по абсолютно същия начин. Тактиката му се оказа блестяща. Досега в историята на Рим са се раждали само двама души, които биха предприели подобен риск — Луций Корнелий и аз. — Марий целуна Юлия и се отдръпна. — Върви у дома и ме чакай. Ако Луций Корнелий ни отнеме къщата, ще отидеш при майка си в Кума. Спестяванията ми при Марк Граний са такива, че и като изтегля сумата, за която съм го помолил, пак ще останат достатъчно за теб. Ако ти потрябва нещо, не се колебай да се обърнеш към него. А иначе в Рим на твоите услуги ще бъде Тит Помпоний. — След което й даде знак да си тръгва. — Хайде, Юлия, не се бави!
Тя тръгна обратно към града и му хвърли последен поглед. Но Марий вече бе потънал в разговор с Луций Декумий и дори не я забеляза. Сърцето й се изпълни с гордост. Така трябваше да се държат великите
