Венец от трева (Част III: Омразата)

искаше на всяка цена да я накара да го погледне. Тя, разбира се, усещаше погледа му върху себе си, но упорито отказваше да надигне глава. На племенника й изведнъж му се струваше, че тя не е на четиридесет, а на шейсет години. Едва в края на мъчителната церемония, когато всички се струпаха около невръстния фламин и неговата още по-невръстна съпруга, Цезар успя да улови погледа на леля си. Искаше му се да не го бе сторил. Тя го целуна по устата, както го беше правила толкова години, и отпусна глава на рамото му, за да си поплаче.

— Толкова съжалявам, Цезаре — прошепна, без да я чуе никой друг. — По-зле не можеше да постъпи с теб. В желанието си да отмъсти на всички за всичко той дори не се усеща, че наранява най-близките си хора. Нали разбираш, той вече не е човекът, който беше!

— Виждам го много добре, лельо Юлия — увери я момчето също тъй тихо, да не би да ги подслушват. — Ти за мен не се тревожи. Каквото и да стане, ще се оправя.

И понеже слънцето вече залязваше, всички дошли на церемонията можеха спокойно да се разотидат. Новият жрец на Юпитер остана в компанията само на родителите си, на необичайно тържествените си сестри, на леля си Юлия, на братовчед си Гай Марий Младши и на неговата невеста. Носеше шлема си в ръка, но от дебелата лена, която всеки момент можеше да го задуши, и от особените обувки, които шляпаха по земята, не можеше да се отърве. Съпругата му Цинила, която също като него цял живот трябваше да носи вълна и да не се докосва до възел, си беше тръгнала заедно с родителите, брат си, сестра си Корнелия Цина и зет си Гней Ахенобарб.

— И така, Цинила ще остане да живее при родителите си, докато навърши осемнайсет — говореше Аврелия на Юлия, опитвайки се поне малко да я разведри, докато гостите се наместваха по кушетките, а слугите чакаха да внесат първото ястие. След толкова тържествен и отегчителен ден всички бяха огладнели. — Дотогава има единадесет години! На възрастта на младоженците това изглежда страшно дълго, но на мен ми се струва, че още утре ще я посрещнем у дома си.

— Да, така е — отвърна й с беззвучния си глас Юлия, разположена между снахите си Аврелия и Муция.

— Колко много сватби наведнъж! — реши да помогне на жена си Цезар, който също виждаше мъката в погледа на сестра си. Както подхождаше на един римски домакин, той се бе излегнал на централната кушетка, оставяйки почетното място до себе си на новия фламен Диалис, в чиято чест беше вечерята. За пръв път в живота си Цезар бе допуснат до тъй наречения Локус Консуларис, където по принцип заставаха най-високопоставените членове на компанията. Подобно на всички останали преживявания от деня и това му се струваше неуместно и дори неприятно.

— Защо Гай Марий не дойде? — попита, без да се усеща, Аврелия.

Юлия се изчерви и вдигна рамене.

— Много е зает.

На Аврелия й идеше да си отхапе езика от неудобство и за да не каже още някоя глупост, се сви безмълвна на столчето си. Надяваше се отново съпругът й да се притече на помощ, но той беше изпреварен. Сякаш за да налее масло в огъня, малкият Цезар шумно обяви:

— Зает ли? Глупости! Гай Марий не дойде, защото не посмя да дойде. — В следващия миг жрецът на Юпитер гневно се надигна и с един замах свали неудобната лена, за да я захвърли най-безцеремонно на земята при специалните обувки. — Така е по-добре. Проклето нещо! Ненавиждам го и него, и всичко останало!

И понеже това беше удобен момент да заличи нетактичността си, майка му веднага се нахвърли върху него.

— Не богохулствай пред хората!

— Богохулство ли е да говорим истината? — отвърна й предизвикателно малкият Цезар и се облегна като господар на левия си лакът.

В този момент вратата се отвори и робите донесоха хрупкав бял хляб, маслини, яйца, целина и няколко различни зелени салати.

Новият фламен Диалис беше навярно най-гладният от всички — ритуалите изискваха цял ден да не се докосне до храна — и почти несъзнателно посегна към хляба.

— Недей! — едва не изпищя Аврелия и пребледня от уплаха.

Момчето застина и я изгледа в недоумение.

— Какво има?

— Забранено ти е да ядеш пшеница и подквасен хляб. Има отделен хляб за теб.

При което един от прислугата постави малка чиния пред фламина. В нея имаше няколко тънко нарязани филийки от някаква сивкава и доста непривлекателна на вид субстанция.

— Какво е това? — попита малкият Цезар, без да крие отвращението си. — Мола салса!

— Мола салса се прави от лимец, което си е пшеница — осведоми го Аврелия, нищо че той и сам правеше добре разлика. — Това е ръжен хляб.

— Неквасен ръжен хляб — рече мрачно Цезар. — Дори и египетските селяни се хранят по-добре! Мисля, че ще е най-добре да ям бял хляб като хората. От това ми се гади само като го гледам.

— Цезар Младши, днес е денят на твоето въвеждане в сан — напомни му баща му. — Гадателите прочетоха добри предзнаменования, така че ти си нашият фламен Диалис. В този тържествен ден би трябвало да следваш всички предписания, отнасящи се до новото ти положение. Не забравяй, че ти си пряката връзка между целия римски народ и Юпитер. Всичко, което сториш отсега нататък, ще се отрази върху отношенията ни с Великия бог. Знам, че си гладен и че хлябът, който ти се предлага, е доста безвкусен. Но от днес ти се забранява да поставяш себе си над обществото. Ще ядеш този хляб и това е.

Момчето огледа всички сътрапезници. Пое си въздух и изрече наведнъж всичко, което тежеше на душата му. Подобни думи не отиваха на възрастен човек; възрастните се научават да се страхуват и примиряват, докато един тринайсетгодишен младеж можеше да си позволи всичко.

— Живеем във времена, където никой не ни пита кое е право и кое — криво. Може ли някой от нас да се чувства добре? Мога ли и аз да се чувствам добре? — Посегна към пресния хляб и демонстративно си отчупи, потопи го в зехтин и го напъха в устата си. — Никой не благоволи да ме попита какво мисля за новото си положение — продължи с пълна уста. — Е, да, признавам, Гай Марий ми зададе три пъти подобен въпрос, но какъв друг избор имах, освен да се съглася? Никой нищо не можеше да направи на мое място. Гай Марий е луд. Всички добре го знаем, нищо че от чувство за такт не го казваме. Това, което той стори с мен, беше съвсем умишлено и никой не може да ме убеди, че е станало вследствие на религиозно проникновение. Гай Марий пукната пара не дава за благоденствието на Рим, още по-малко за отношенията му с боговете. — Цезар млъкна, колкото да преглътне едрия залък, и пак заговори: — Аз обаче съм още дете. Докато стана мъж, ще ходя облечен, както ми харесва. Мисля, че няма нищо неуместно в това да нося тога и под нея да се стягам с колан. Ще ям това, което ми е вкусно. Ще ходя на Марсово поле да вдигам тежести и да се упражнявам по фехтовка. Ще яздя кон, ще хвърлям копие, изобщо ще върша всичко онова, което подхожда на момче на моята възраст. Когато стана мъж и жена ми стане жена, тогава ще видим. Но дотогава никой не може да ме накара да се държа като фламен Диалис вкъщи или в компанията на приятелите си.

Никой не отговори на тази декларация на личната независимост. По-възрастните членове на фамилията се замислиха не могат ли с нещо да възразят на току-що казаното, но се сблъскваха със същата безпомощност, с която се беше сблъскал преди няколко години болният Гай Марий. Малкият Цезар беше надарен с желязна воля. „Какво можем да направим?“ — питаше се бащата и бързо отхвърли мисълта да заключи непокорния си син в спалнята му. Аврелия, която отдавна беше свикнала да наказва самоуверения си син, не би се отказала от подобна мярка, но сама разбираше, че ползата би била нищожна. Юлия и Марий Младши — жената и синът на човека, който бе станал причина за нещастията на племенника си — знаеха добре, че момчето е право и не можеха в нищо да го обвиняват. Никой от тях двамата нямаше нужната власт, за да върне времето назад и нареди нещата, както трябва. Муция Терция, смаяна още от сутринта заради красивия си и мъжествен съпруг, за пръв път в живота си попадаше в среда, където се говореше прямо, и съвсем естествено гледаше все в краката си. Колкото до двете сестри на малкия Цезар, те отдавна бяха свикнали с фасоните на брат си и се споглеждаха съучастнически.