Първа наруши мълчанието Юлия, решила да помири дете и родители:
— Мисля, че си напълно прав, Гай. На тринайсет години и половина едно момче може само да спечели от добрата храна и физическите упражнения. В крайна сметка не знаем дали някой ден Рим няма да има нужда от твоите услуги, пък дори и в качеството ти на фламен Диалис. Вземи пример от бедния Луций Мерула. Сигурна съм, че никога през живота си не се е надявал да стане консул. Но когато обстоятелствата го принудиха да го стори, никой не го обвини нито в богохулство, нито в неспазване на жреческите обети.
Юлия беше най-възрастна сред присъстващите жени, затова можеше да си позволи подобни слова — ако не за друго, защото показваше пътя на двамата родители да се измъкнат от деликатното положение, без да се скарат със своенравния си син.
И така, малкият Цезар се нахвърли върху белия хляб и яйцата, върху маслините и пилетата и когато се нахрани, блажено се излегна на кушетката и се потупа доволно по корема. Никога не е бил злояд, но пък и никога не обръщаше особено внимание на храната. Много добре знаеше, че на този свят може да се кара и без бял хляб, че ако огладнее, и ръженият ще му се стори сладък. Но искаше в семейството му отрано да се примирят с факта, че той не желае кариерата на жрец и че не ще позволи другите да го поучават за каквото и да било. Ако с нещо бе засегнал леля си Юлия и братовчед си Марий, толкова по-зле за него. Можеше до смърт да му натякват, че от неговото поведение зависи доброто разположение на Юпитер, той пак щеше да повтаря, че не е избрал сам съдбата си. Освен това малкият Цезар бе достатъчно мъдър, за да знае, че боговете се занимават с неща, много по-важни от това, дали им е добре преметен храмът.
Но дори без спора за хляба, без шумните приказки на младия фламин вечерята пак би преминала тягостно. Имаше много въпроси, които семейството не обсъждаше и не желаеше да обсъжда, най-малкото, защото беше опасно. Дори можеше да се каже, че именно момчешкият инат на малкия Цезар вдъхна нещо празнично в това събиране; макар и за няколко минути присъстващите престанаха да мислят за преживените ужаси и за лудостта на Гай Марий.
— Радвам се, че днешният ден най-сетне свърши — сподели Аврелия, щом и последните гости бяха изпратени до вратата.
— Аз пък си пожелавам никога повече да не се повтаря — отвърна Цезар.
Преди да се съблече за сън, Аврелия седна на ръба на леглото си и продължително изгледа мъжа си. Изглеждаше й уморен, но пък и той винаги се връщаше уморен от безкрайните си походи. На колко години беше Цезар? Гонеше четиридесет и пет. На тази възраст римските аристократи или ставаха консули, или се оттегляха завинаги от политиката. Цезар не беше нито Марий, нито Сула, за да се надява на късен старт. И ако трябваше да се търси вина у околните, Аврелия беше най-виновна от всички. Ако не беше толкова упорита в своята независимост, ако не беше прогонила с капризите и ината си Цезар далеч от града, той щеше да прекара повече време на Форума, щеше да си създаде име и авторитет. Съпругът й не беше човек, готов със зъби и нокти да се бори за успеха. Още по-малко беше способен да отиде при един луд, за да го моли за помощ при наближаващите избори. Без парите на зет си Гай Юлий не можеше и да помисли за сериозна кампания и все пак не би помислил да поиска помощ. Не от страх, а от гордост. Парите на Марий бяха изцапани с кръв. Никой достоен римлянин не би посегнал към тях. А мъжът на Аврелия беше най- достойният човек, когото тя познаваше.
— Гай Юлий — рече тя, — мислиш ли, че можем да направим нещо за сина си? Той наистина няма да се примири със сегашното си положение!
— И това е съвсем разбираемо. Така или иначе — въздъхна Цезар, — сме сигурни в едно: аз няма да стана консул. А това от своя страна означава, че и на него няма да му е лесно да се добере до върха. Откакто избухна войната в Италия, доходите ни застрашително намаляха. Онези хиляда югера земя, които купих в Лукания, защото ми ти предложиха евтино, все едно са загубени. Твърде далеч са от градовете, няма кой да ги пази. Откакто Гай Норбан изгони луканските бунтовници от Сицилия, те са се върнали по родните си места и са се изпокрили. Моите земи са в техни ръце. Рим не разполага нито с време, нито със средства, за да разчисти окончателно района от тях. Мисля, че синът ми ще остарее, без да си е върнал бащиното наследство. Така че оставаме с това, с което започнах — онези шестстотин югера край Бовила, които баща ми купи с парите на Гай Марий навремето. С тях Гай ще може да влезе в Сената, но до края на живота си ще остане на задния ред. Пък и Гай Марий все едно си ги е взел обратно. Есента, когато войската му върлуваше из Лациум, моите земи също бяха опустошени.
— Знам — кимна тъжно Аврелия. — Излиза, че синът ни не може да разчита на нещо повече от фламината си…
— Страхувам се, че е точно така.
— А той е толкова убеден, че Гай Марий го е направил нарочно!
— О, и аз мисля, че е така — заяви Цезар. — Нали бях на Форума… Марий беше
— Няма що, добра отплата за това, което синът ни стори за него през последните години.
— Гай Марий отдавна е забравил какво е благодарност. Но това, което най-много ме уплаши, бе страхът в очите на Луций Цина. Знаеш ли какво ми каза? Че никой, дори Юлия и младият Марий, не може да се чувства в безопасност. След като сам се срещнах с Гай Марий, мога да му вярвам напълно.
Той се беше съблякъл и Аврелия забеляза с известна тревога колко е отслабнал.
— Гай Юлий, добре ли си със здравето? — попита тя.
Изгледа я изненадано.
— Мисля, че съм добре! Може да съм уморен, но болен не съм. Всичко е заради Ариминум. След като в продължение на три години войската на Помпей Страбон е шетала там, в цяла Умбрия и Пиценум трудно се намираше храна за цял легион. Двамата с Марк Гратидиан трябваше силно да ограничим дажбите, а ако пълководецът не може да нахрани войниците си, и той няма право да се храни. През последните месеци прекарвах повечето време в обиколки из селата, за да търся нещо за ядене.
— Тогава ще трябва доста да се постарая с храната — заяви Аврелия и за пръв път от много време лицето й се озари от плаха усмивка. — А навремето си казвах, че нещата ще се променят за добро! Не знам защо, но имам ужасното предчувствие, че всичко тепърва започва.
Тя стана от леглото и започна на свой ред да се съблича.
— И аз споделям тези предчувствия, скъпа — отпусна се на леглото съпругът й. Въздъхна доволно и като пъхна ръце под възглавницата си, се усмихна на жена си: — Но докато сме живи, някои неща никой не може да ни ги отнеме.
Тя легна и се сгуши до него. Цезар я обгърна с ръка и тя промълви:
— А тези неща си струват. Обичам те, Гай Юлий.
Когато слънцето изгря и започна шестият ден от седмото консулство на Гай Марий, Великият мъж накара народния трибун Публий Попилий Ленат да вика за пореден път плебейското събрание. В Кладенеца на комициите отново се явиха единствено верните на консула бардиеи. В продължение на почти две денонощия личната армия на Марий бе изоставила политиката и се беше отдала на по-прозаични дела, като например да мие улиците на града и да се крие по бардаците възможно най-далеч от Форума. Днес обаче Гай Марий Младши беше заминал обратно за Етрурия и отсечените глави на бащините му врагове отново украсиха рострата. Самият Гай Марий стоеше на трибуната и в присъствието на Попилий Ленат и непознат пленник, окован във вериги, държеше своята поредна реч пред „народа“.
— Този човек — ревеше той, та дано го чуят из съседните на Форума домове — беше поръчал убийството ми! Когато аз, болният старец, бягах от Рим, за да си спася живота, град Минтурна ме посрещна като герой и дари с утеха изтерзаната ми душа. Но един ден се появи банда наемни убийци, които принудиха управителите на града да заповядат екзекуцията ми. Виждате ли моя добър приятел Бургунд? Именно той получи тежката задача да ме удуши в килията под храма на Юпитер, където аз стоях и чаках смъртта си, покрит с кал като някое прасе от кочината. Гол! Аз, Гай Марий, стоях гол и кален в едно мрачно подземие! Най-великият човек в историята на Рим! Човек, чиято слава никой не ще може да достигне, защото е надминал дори Александър Македонски! Велик, велик, велик! — Изведнъж се спря и се огледа в недоумение, сякаш губеше представа къде се намира. Щом се съвзе, продължи в същия дух: — Бургунд отказа да ме удуши. И като взеха пример от своя германски роб, жителите на Минтурна на свой ред се зарекоха да не позволят екзекуцията ми. Преди обаче онази банда самозванци — та те дори не посмяха да ме убият със
