Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

— Актьорът от пиесата, Метробий, той приятел ли ти е?

Нещо в погледа й изведнъж накара Сула да застане нащрек; веселото му настроение изчезна и пред очите му се появи образът на Юлила, пробола се с меча му. Не, нямаше да позволи и друга жена да се самоубие от ревност! А тя как беше познала? Как можеше да усети? Нима жените усещаха любовта на мъжете си?

— Познавам Метробий от времето, когато беше младо момче — сухо изрече той.

— Тогава защо се правеше, че не го познаваш, преди да слезе от сцената при теб?

— Защото до края на пиесата носеше маска! — тросна й се Сула. — Доста години са изминали, не можех да съм сигурен.

Фатална грешка! Жена му го беше принудила да се оправдава, а той мразеше това.

— Да, разбира се — промълви тя. — Да, разбира се.

— Върви си в стаята, Далматика! Доста време изгубих през последните няколко дни, имам работа да върша.

Далматика се обърна да си върви.

— Още нещо — подвикна мъжът й.

— Какво?

— Щом дъщеря ти дойде, ще имам нужда от теб. Затова няма да излизаш и няма да се захващаш със сериозни дела.

Колко странно се държеше Сула напоследък, разсъждаваше Далматика, докато вървеше към стаята си през просторния атрий и вътрешната градина. В един момент изглеждаше самоуверен както винаги, в следващия изглеждаше объркан. Държеше се, сякаш е взел някакво решение, което не може да изпълни веднага — той, който мразеше протакането. А и този хубавец, актьорът… Какво ли място заемаше в плановете му? Изглежда, беше важна фигура, но Далматика нямаше представа кой е. Беше го наблюдавала внимателно и ако беше открила и най-малка прилика, би заключила, че му е незаконен син: толкова силно привързан изглеждаше мъжът й към него. А Далматика усещаше и най-малката промяна в настроението на Сула, познаваше го от толкова време…

Унесена в мислите си за непознатия актьор, тя си спомни за Емилия Скавра едва когато Хризогон й извести, че дъщеря й е пристигнала. А тя дори не се бе запитала какво ли ще иска Сула от нея.

Емилия Скавра беше в четвъртия месец, но се чувстваше добре. Колко жалко, че приличаше повече на баща си — дребна на ръст и доста закръглена, нищо че лицето й носеше от хубостта на майка й. А от баща си беше взела и красивите, наситенозелени очи.

Не можеше да се похвали с особена интелигентност, а и така не се беше примирила с мисълта, че майка й толкова скоро след смъртта на баща й се беше омъжила за Сула — човек, когото не харесваше и от когото се страхуваше. Дори в детството си Емилия не се чувстваше уютно с него, тогава, когато доведеният й баща поне на вид беше привлекателен и тя можеше донякъде да оправдае чувствата на майка си към него. Но след като болестта го беше обезобразила, не можеше да разбере защо майка й продължава да е така привързана към него. Как една жена можеше да продължи да изпитва любов към този грозен, дори противен старец? Разбира се, Емилия, пазеше спомен за собствения си баща, който също беше стар и грозен. Но поне не притежаваше онази вродена злост, която усещаше у Сула.

Сега доведеният й баща я беше привикал спешно при себе си, а тя дори не бе успяла да се обади на мъжа си Глабрион. Сула я посрещна наглед дружелюбно и дори я потупа по ръката, докато я водеше към най-удобния стол — подобни непривични жестове я плашеха още повече. Какво беше намислил? В очите му забелязваше лукави искрици, сякаш се готвеше за поредната си зловеща шега.

Когато майка й се появи на вратата, Сула и нея посрещна с потупвания по ръката и пресилени усмивки. Младата Емилия все повече се убеждаваше, че им предстои да участват в някаква грозна комедия, в която доведеният й баща държеше всичко да бъде според неговите желания. Нищо не беше случайно, всичко беше част от предварителен план.

— Как е малкият Глабрион? — попита я все така любезен той.

— Благодаря, добре, Луций Корнелий.

— За кога се очаква щастливото събитие?

— В края на годината, Луций Корнелий.

— Хъм! Не очаквах да е толкова далеч.

— Така е, Луций Корнелий, още е далеч.

Сула на свой ред седна и започна да барабани с пръсти по страничната облегалка на стола си. Беше свил устни и гледаше в пространството. Най-накрая погледът му се спря върху Емилия Скавра и тя неволно потръпна.

— Щастлива ли си с Глабрион? — ненадейно я попита старецът.

Тя подскочи от изненада.

— Да, Луций Корнелий.

— Истината, момиче! Искам да чуя истината!

— Щастлива съм, Луций Корнелий, наистина съм щастлива.

— Не искаш ли да го смениш с друг?

Емилия се изчерви от смущение и сведе поглед.

— Не съм завързвала друга връзка, Луций Корнелий, ако това имаш предвид. Мании Ацилий ми се струва напълно приемлив съпруг?

— Но дали ще продължава да е приемлив и занапред?

— Да, да! — Емилия бе готова да се разплаче. — Защо така ме разпитваш? Щастлива съм! Щастлива!

— Каква е тази история, съпруже? — попита властно Далматика. — Накъде биеш с всички тези въпроси?

— Искам да ви внуша, че аз не съм доволен от Мании Ацилий Глабрион. Той си мисли, че може да ме критикува безнаказано, защото бил член на моето семейство — обясни накратко положението. — За мене това е достатъчна причина той да престане да бъде част от семейството. Затова ви развеждам, при това незабавно!

И двете зяпнаха от удивление. Очите на Емилия Скавра се изпълниха със сълзи.

— Луций Корнелий, аз чакам дете от него! Не мога да се разведа! — възкликна ужасено тя.

— Много добре знаеш, че можеш — отвърна й невъзмутимо. — Можеш да направиш абсолютно всичко, което поискам от теб. А аз искам ти да се разведеш незабавно с Глабрион. — Сула плесна с ръце и в кабинета се появи личният му секретар Флоскул, който носеше някакъв документ. Той го взе и му кимна да си ходи. — Ела при мен, момиче. Подпиши.

Емилия Скавра скочи на крака.

— Няма!

Далматика също се надигна.

— Сула, ти си несправедлив! Дъщеря ми не желае да ся развежда със съпруга си.

Но Сула повече нямаше намерение да крие звяра у себе си.

— Не ме интересува какво иска или не иска дъщеря ти. Ела тук, момиче! И подписвай.

— Не! Няма, няма!

Сула скочи от стола си. Сграбчи Емилия през врата и буквално я повлече по пода.

— Престани, престани! — крещеше Далматика и започна, да се бори, за да освободи дъщеря си. — Моля те, умолявам те! Остави я на мира! Тя е бременна, не бива да я удряш!

Но той стискаше все по-силно и по-силно.

— Подписвай — заповяда й отново.

Емилия се задушаваше, а майка й загуби дар слово от уплаха.

— Подпиши — каза за сетен път Сула, този път с наглед спокоен глас. — Подпиши или ще те убия. Няма да ми мигне окото, както не ми мигна и когато убивах легатите на Карбон. Какво ми пука, че носиш някакво си Глабрионово изчадие в утробата си? По-скоро бих желал и то да умре не мислиш ли? Подписвай, Емилия!

Тя подписа, но продължаваше да пищи от ужас и уплаха. Сула презрително я отблъсна.

— Така е по-добре — каза той. — И никога повече не се опитвай да ме ядосваш, Емилия. Не е разумно.