си поговорел с онзи актьор, дето игра главната роля? Трудно му е да устои на страстта си към театъра… И към цялата онази паплач в театралните трупи! Разбира се, тази му страст е стара, още от младежките му години, когато той самият живееше в средите на най-долни проститутки, готови да разтворят крака за всеки голтак, минал покрай храма на Венера Еруцина. Предполагам, че старите му приятели и днес не могат да повярват как така един от тях успя да се издигне толкова високо. На теб случвало ли ти се е да видиш петдесет проститутки на едно място? Е, Сула е виждал, и то неведнъж.
— Мери си думите, Глабрионе — предупреди го Катилина, който явно се чувстваше неловко в компанията му. — Току-виж и ти си се озовал в списъците…
Но той шумно се изсмя.
— Не и аз! Аз съм част от семейството, все пак съм зет на Далматика! Дори Сула няма да посмее да проскрибира свой роднина.
Гласовете се изгубиха, но Сула остана зад ъгъла, без да се показва. Беше застинал на мястото си, а в студените му като лед очи припламваха бледи пламъчета. Значи това се говореше за него… След толкова години. Разбира се, Глабрион знаеше клюки, за каквито повечето римляни дори не подозираха… Но също така беше ясно, че ако той решеше, цял Рим щеше да научи и истината, и собствените му измислици. Но колко от това, което Глабрион говореше, беше казано просто ей така? Дали не бе успял да се добере до документи? Самият Сула се беше заел да събира всякакви писмени свидетелства за близкото минало, понеже имаше намерение да напише собствени мемоари — по примера на Катул Цезар десет години по- рано. Къщата му беше пълна с подобни свитъци, лесно можеше да ги изрови човек. Глабрион! Как не се беше сетил досега за него! Та той можеше спокойно да влиза и излиза от дома му! Сред роднините на Сула не всички бяха дискретни като Корнелия Сула или Мамерк! Глабрион! Че кой друг?
Ядът от това, че ще трябва още дълго да чака срещата с Метробий, се превърна в изпепеляваща ярост. Цялото му същество се изпълва с гняв и омраза. „Значи — размишляваше той, докато се прибираше към дома си — не съм можел да проскрибирам роднините си, така ли? Е, наистина не мога, тук е прав. Но дали е необходимо чак да го проскрибирам? Дали няма и друг начин?“
И ето, че на самия ъгъл се сблъска с Помпей. Двамата инстинктивно се отдръпнаха крачка назад.
— А, Велики, нима си сам? — учуди се Сула.
— Понякога — отговори той, — самотата е удоволствие.
— Напълно съм съгласен. Но не ми разправяй, че ти е втръснало от Варон!
— Понякога Варон е доста досаден, особено като заговори за Катон Цензор и добрите стари времена и как тогава парите имали истинска стойност. А да не говорим за разсъжденията му за невидимите пръсти на съдбата — усмихна се Помпей.
— Така си е, забравих, че двамата са приятели с Апий Клавдий — съгласи се Сула. Радваше се, че в този неприятен момент се е сблъскал с Помпей. — Ти замислял ли си се, че Апий Клавдий всъщност е доста по-млад, отколкото изглежда.
Младежът се изхили.
— Ами да, разбира се, той просто се е родил старец! Но ти, Сула, май не следиш клюките! Напоследък Апий Клавдий се поизгуби от хоризонта. В града се появи нова звезда — някой си Публий Нигадий Фигул. Същински софист. Или може би питагореец, знам ли и аз… — Той вдигна рамене. — Така и не се научих да правя разлика между философските школи.
— Публий Нигидий Фигул! Фамилията е стара и почитана, но не съм чул някой истински Фигул да живее в Рим. Дали не е някой господин от провинцията?
— Не е от село, ако това имаш предвид. Голям специалист по етруско гадателство, от всичко разбира: гръмотевици, животински вътрешности, всичко… Познава по име всички гънки на черния дроб; аз толкова риторически фигури не знам, колкото той гънки на черния дроб.
— Колко много риторически фигури знаеш, Велики? — попита развеселен Сула.
— Две, мисля. Или може би три?
— Кажи ги.
— „Колор“ и „дескрипцио“.
— Значи две.
— Да, две.
Двамата продължиха да вървят, потънали в мислите си.
— И как се чувстваш като конник, откакто махнах запазените ви места в театъра? — попита Сула.
— Не се оплаквам — призна си Помпей. — Аз не ходя на театър.
— А, ами откъде идваш тогава?
— От Вия Ректа. Бях излязъл да се поразходя. Престоят в Рим започва да ми дотяга. Доста ми е скучно.
— Ти сам ли живееш?
— В известен смисъл. Оставих жена си в Пицен.
— Не ти ли харесва, Велики?
— О, ще свърши работа, докато си намеря нещо по-добро. Иначе ме обожава! Но не е достатъчно достойна за мен, това е.
— Хм, хм. В рода й са били само едили, това ли имаш предвид?
— Баща ми е бил консул, значи и жена ми трябва да е дъщеря на консул.
— Ами тогава се разведи и си хвани някоя консулска щерка.
— Много мразя да се разправям, и с жени, и с бащи.
Точно в този момент на Сула му хрумна нещо, и той се закова насред алеята.
— Богове! — възкликна. — Богове!
Помпей също се спря.
— Моля?
— Скъпи ми конниче, току-що ми хрумна страхотна идея!
— Чудесно.
— О, стига си се правил на важен! Опитвам се да мисля!
Сула протегна ръка и хвана Помпей за рамото.
— Велики, ела утре сутринта, около третия час, да ме видиш в дома ми — изрече и без да обяснява, се забърза към къщи.
Помпей остана на мястото си и сбърчи вежди в недоумение. Най-накрая и той продължи, но не към Палатинския хълм, а към Форума; домът му се намираше в Карина.
Сула се завтече към дома си, като че ли фуриите го бяха подгонили по улицата. Ето, че отново бе намерил с какво да се развлича.
— Хризогон, Хризогон! — изрева диктаторът от вратата, докато тогата му се изхлузваше насред преддверието.
На вратата се появи икономът, доста разтревожен, както често се случваше напоследък. Но Сула дори не забеляза.
— Хризогон, вземаш една носилка и веднага отиваш у Глабрион. Искам Емилия Скавра да ми се яви незабавно.
— Луций Корнелий, къде са ти ликторите?
— О, пуснах ги да си вървят още преди представлението. Понякога са много досадни — рече небрежно диктаторът. — А сега бягай да доведеш Емилия.
— Емилия? За какво ти е? — попита Далматика, дошла да го посрещне.
— Ще научиш — усмихна се той. Жена му внимателно го изгледа.
— Знаеш ли, Луций Корнелий, откакто Аврелия те навести, ти се промени.
— В какъв смисъл?
Далматика се поколеба, но накрая рече:
— Някак ти се промени настроението.
— За добро или за лошо, Далматика?
— О, за добро. Ти си…
—
