че владее всички земи на изток от Ефрат — от Томиза на север до Европа на юг; големите градове Амида, Едеса и Низиб бяха вече част от Армения, а това означаваше, че всички мита, които търговците плащаха по протежението на голямата река, отиваха за арменския цар. Но вместо да повери такъв печеливш занаят като събирането на мита на своите арменски сънародници, Тигран спечели на своя страна арабите-скинити, които контролираха неплодородните земи по средното течение на Тигър и Ефрат — на юг от Осроена. В замяна на митата, които те събираха за него, те му плащаха дан и от всички преминаващи през земите им кервани. Макар да бяха обикновени номади — бедуини, Тигран засели арабите-скинити в Едеса и Кара и им нареди да събират мита в пристанищата Самосата и Зевгма. Арабският цар (абгар — както го наричаха самите араби) се превърна в клиент на Тигран, а гръкоезичното население на всички градове, завзети от арменския владетел, бяха принудени да се преселят в онези краища на Армения, където досега никой не беше и чувал гръцка реч. Тигран искаше на всяка цена да се превърне в пълноценен елинистичен владетел — и какъв по-добър начин да елинизираш царството си от това да създадеш гръкоезични колонии в самото му сърце?
Като дете Тигран бе прекарал няколко години като заложник на партския цар и беше живял в Селевкида на Тигър, далеч от родната Армения. Когато баща му умря, той беше единственият жив негов наследник, но царят на партите бе поискал огромен откуп, за да освободи младия принц — няколко долини в най- плодородните краища на Армения, така наречената област Мидия Атропатена. Сега Тигран нахлу в Мидия Атропатена и си възвърна седемте долини заедно със залежите им от злато, лапис лазули и тюркоаз и тучните пасбища.
Все пак Тигран си даде сметка, че не му достигат бойни коне, за да увеличи тежката си конница. Арменската конница, така наречените катафракти, бяха облечени от главата до петите в дрехи от желязо, също както и конете, които съответно трябваше да носят огромна тежест. Подобни коне се отглеждаха единствено в областта Ниса, в същинска Мидия. Затова на следващата година Тигран нахлу в същинска Мидия и я присъедини към царството си. Екбатана, лятната царска резиденция на партските царе преди тях — на царете на Мидия и Персия, включително и Александър Македонски — беше изгорена из основи, а самият дворец беше плячкосан.
Три години бяха минали оттогава. Докато Сула бавно напредваше из Италия, Тигран обърна вниманието си на запад и премина Ефрат, за да нахлуе в Комагена. Без да срещне съпротива, той окупира цяла Северна Сирия между планините Аман и Ливан, включително богатия и цветущ град Антиохия, и долната част от долината на река Оронт. Дори част от Малка Киликия попадна под властта му — по източните брегове на залива Исик.
Сирия отдавна принадлежеше на елините, цялото й население говореше гръцки и беше под силното въздействие на гръцките традиции. Щом установи властта си над новите провинции, Тигран подкара жителите на цели градове и ги изпрати да живеят в новопостроената арменска столица Тигранокерта. Най- облагодетелствани бяха занаятчиите, от които никой нямаше право да остане в Сирия. Тигран имаше интерес да закриля новите гръкоезични имигранти от персийскоговорящото местно население, които бяха задължени под страх от смъртно наказание да се отнасят добре с новодошлите.
И докато Сула водеше своята законодателна кампания в качеството си на римски диктатор, Тигран официално си присвои титлата, за която отдавна копнееше — цар на царете. Сирийската царица Клеопатра Селена — най-малката сестра и бивша съпруга на египетския цар Птолемей Сотер, която бе управлявала Сирия чрез няколкото си съпрузи от династията на Селевкидите, беше отведена от Антиохия в някакво селце край Ефрат, където я принудиха да живее като обикновен човек. Мястото й в двореца се зае от сатрапа Магадат, който трябваше да управлява Сирия от името на царя на царете Тигран.
„Цар на царете“, горчиво размишляваше Сула. Нямаше начин някое източно деспотче да се сдобие с власт и да й обяви за цар на царете. Изглежда, дори двете копелета Птолемей Сотер, които сега уж управляваха Египет и Кипър заедно с понтийските си царици, се бяха обявили за царе на царете. Но завещанието на Птолемей Александър ІІ
Колкото до самия Митридат Понтийски — той бил загубил някакви си двеста хиляди войници из мразовитите кавказки планини, — той трябваше да престане да напада Кападокия. След като прати жалба до Сула заради действията на Мурена, който бил плячкосал и опожарил четиристотин селища по течението на река Халида, Митридат отново бе завзел кападокийските брегове на същата тази река Халида. И за да убеди съседите, че агресията му е законна, той осигури нова жена на цар Ариобарзан, поредната от дъщерите си. Когато Сула научи, че момичето е само на четири години, той прати нов посланик до цар Митридат и му заповяда на всяка цена да освободи територията на Кападокия. Посланикът наскоро се беше завърнал е писмо от Митридат, който обещаваше да се изтегли; нещо повече, обещаваше да прати в Рим делегация, която да ратифицира официално договора от Дардан.
— Дано не си прави сметката делегацията му да пристигне след година-две — каза си Сула, докато мислено се прощаваше с досадните източни деспоти и търсеше жена си. Вече беше далеч от кабинета му и той, без да се усети, завърши разсъжденията си пред нея: — Защото ако такива са му плановете, няма да ме заварят… Да ги видим как ще се оправят сами със Сената!
— Какво каза, любов моя? — сепна се Валерия.
— Нищо. Дай целувка.
Целувките й бяха нежни, а самата Валерия Месала беше топъл и мил човек. На първо време поне Сула се радващ на четвъртия си брак. Но не го намираше за особено стимулиращ. Донякъде това се дължеше на старостта и болестта му, но също така на неспособността на всички римски аристократки да бъдат умели съблазнителки. Сула така и не можеше да срещне онази жажда за плътско изживяване, която търсеше у всеки свой партньор. Диктаторът все по-трудно извършваше своите подвизи, но за целта трябваше и отсрещната страна да го предизвиква! Как така жените можеха да се влюбят в някой мъж, но да не се отдадат изцяло на сексуалните му фантазии?
— Предполагам, че жените са просто пасивни получатели на нашата страст, Луций Корнелий — отговори на въпроса му Варон, станал неволен събеседник по тази деликатна тема. — Жените са създадени да приемат, да задържат, да съхраняват — това нещо, което тръгва от мъжкия пенис и излиза с раждането на бебето. А този, който съхранява, е по природа пасивен. Налага се да е пасивен! Същото е и с животните. Мъжкарят е активният участник в сношението, той е този, който търси да се отърве чрез контактите си с различни женски от това, което напира у него.
Беше дошъл да съобщи на Сула, че Помпей ще посети за кратко Рим; дали диктаторът би желал да разговаря с младия му приятел? Но вместо да уговори аудиенция за другаря си, сам Варон се оказа поканен на аудиенция.
Сула свъси почернените си вежди.
— Да не би да искаш да кажеш, Вароне, че всеки почтен съпруг трябва да се чифтоса с половината женски свят в града?
— Не, разбира се, че не! — уплаши се Варон. — Така и така,
— Значи искаш да кажеш, че ако мъжът иска да задоволи в истинска степен своите плътски желания, той трябва да си потърси партньори сред собствения си пол? — попита го все така сериозен старецът.
— Ух! Ъх! Хм! Не, Луций Корнелий! Определено не.
— Тогава какво да прави един почтен съпруг?
— Аз изследвам нещата само от природната им страна, така че не съм достатъчно образован, за да говоря и поетичната! — промърмори Варон, който започваше да съжалява, че е посетил този толкова потаен и способен да плаши старец. Работата беше там, че от времето, когато Варон се бе заел да маже болното лице на Сула с мехлема, диктаторът до такава степен го беше обикнал, че започна да споделя с него всякакви свои тайни. А ако младият човек не се обадеше известно време, той му се сърдеше.
— Спокойно, Вароне, не виждаш ли, че се шегувам? — засмя се Сула.
— Човек никога не знае дали се шегуваш, или говориш сериозно, Луций Корнелий. — Варон се замисли
