— Дочувал съм — сподели той пред Долабела, след като отминаха Пергам, — че в Милет предели най- прекрасната вълна на света, да не говорим за красивите гоблени и китеници. Да спрем в Милет да видим какво ще си харесаме.
— Така и не мога да се примиря с факта, че двамата гърци са умрели напразно! — възмущаваше се Цезар пред Никомед и Орадалтида. — Защо? Кажете ми, защо те просто не показаха момичето на Верес, да знае за какво става въпрос? С това щеше да се сложи точка на цялата тази тъжна история! Защо са настоявали да превърнат една комедия, в която ролята на глупака се е играла от Верес, в трагедия, чиито жертви станаха самите те? Дори Софокъл трудно би измислил подобна фабула.
— Най-вече от гордост — отговори просълзената Орадалтида. — А може би и заради гражданската си чест.
— Може би всичко това щеше да е донякъде обяснимо, ако като малко дете момичето е изглеждало по-привлекателно. Защо никога не са я показали и пред никого? Никой не би ги осъдил за това.
— Единственият човек, който би могъл да отговори на въпроса ти, Цезаре, умря на пазара в Лампсак — рече Никомед. — Сигурно за всичко е имало причина, поне според самия Филодам. Може да е дал обет пред някое божество, може би обетът е бил наследен от майката, която го е зарекла да пази детето на всяка цена. Може и това да е съзнателна саможертва, кой знае? Ако знаехме отговорите на всички въпроси, животът нямаше да представлява подобна мистерия. И трагедиите винаги щяха да се избягват.
— При вида й трябваше да заплача. Вместо това се засмях на глас. Тя не можеше да направи разлика, но Верес я направи. Затова и предпочетох да се засмея. Още дълги години смехът ми ще го преследва.
— Колко странно, че още не сме се запознали с въпросния? — учуди се царят.
— Няма и да се запознаете. — Той не можеше да скрие задоволството си. — Гай Верес си събра багажа и се прибра обратно в Киликия.
— Защо?
— Защото аз го накарах.
Царят отбеляза:
— Иска ти се да си спасил двамата нещастници.
— Разбира се. Истинска агония е да гледаш как някакви идиоти раздават измисленото си правосъдие в името на Рим. Но аз ти се кълна, Никомеде, че никога няма да се държа като тях, когато получа тяхната власт!
— Няма нужда да ми се кълнеш, вярвам ти.
Разговорът между тримата се проведе още при завръщането на Цезар, затова той побърза да се оттегли в покоите си, където да се погрижи за някои свои лични тревоги. Три нощи беше преспал под покрива на пристанищната кръчма, три нощи подред някоя пристанищна красавица го беше яхвала, докато спи. Толкова изтощен се чувстваше, че позволяваше на малкия си предател да извлича максимално удоволствие от случайните запознанства, без да се замисли с кого си има работа. Вследствие, на което хвана въшки. Запознанството му с малките гадини го беше изпълнило с такъв ужас, че той не смееше да се докосне до храна. Беше изпробвал разни подръчни средства, за да се отърве от нашествието, но болезнената реакция на собствения му организъм го беше убедила да не прекалява. По пътя между Лампсак и Нимодия бе решил да ги удави в ледените води на някаква река, но не успя.
Със стиснати зъби и свити юмруци Цезар рязко се изправи.
— Моля да ме извиниш, царю, но трябва да се отърва от нечие нежелано присъствие — подхвърли той.
— Имаш предвид въшки? — позна веднага царят, който имаше опит в тези работи. Орадалтида и кучето вече си бяха отишли и той можеше да говори без задръжки.
— Полудявам! Какви гадни, отвратителни същества!
Никомед го придружи към покоите му.
— Има един-единствен начин да се предпазиш от гадините докато пътуваш — рече царят. — Той е доста болезнен, особено първия път, но върши работа.
— Ако трябва и по горещи въглени ще мина, само ми кажи какво да сторя!
— Във вашето римско общество може да се намерят хора, които да го изтълкуват като излишна женственост! — подразни го Никомед.
— Това е нищо в сравнение с мъчението, което сега изживявам. Кажи ми!
— Трябва да оскубеш всички косми по тялото си, Цезаре. Под мишниците, по слабините, по гърдите — ако имаш и там. Ако искаш, ще ти пратя човека, който се грижи за нас двамата с Орадалтида.
— Веднага, царю, веднага! — Той се почеса по главата. — Ами какво да правя с косата си?
— И там ли имаш посетители?
— Не мисля, но имам чувството, че всичко ме сърби.
— Там въшките са от друг род, а и не издържат на хигиеничен живот. Не мисля, че някога ще те нападнат, защото си достатъчно висок. Разбираш ли, те не могат да пълзят нагоре, затова се прехвърлят само от по-високи на по-ниски хора. — Никомед се засмя. — Можеш да ги прихванеш от Бургунд, но не и от друг. Освен ако курвите в Лампсак не са опирали главите си в твоята.
— Курвите в Лампсак ме нападаха, докато спя, но мога да те уверя, че веднъж буден, я карах по бързата процедура!
Разговорът беше доста необичаен, затова Цезар щеше да го помни цял живот. И да се радва на късмета си… Ако премахването на окосмяването щеше да го предпази от тази напаст, той щеше да се скубе цял живот.
Робът, когото Никомед му прати, беше истински експерт по въпроса. При други обстоятелства Цезар щеше да му забрани да го докосва, но при създалата се ситуация нямаме избор. Изгаряше от желание лечението да започва.
— Ще скубя по няколко косъма на ден — предложи робът Деметрий.
— Ще изскубеше повечето още днес — отвърна му мрачно Цезар. — Успях да удавя всички в банята, но предполагам, че яйцата им са полепнали по цялото ми тяло. Изглежда за това не мога да се отърва от тях. Пфу!
Деметрий чак извика от уплаха.
— Не е възможно! Дори
— Още днес ще свършиш по-голямата част от работата.
И така Деметрий се залови да скубе. Пациентът му притежаваше голяма смелост, затова предпочиташе да умре, но да не издаде нито с жест, нито със стон неописуемата болка. Когато цялото изпитание мина, Цезар усети колко по-добре се чувства. Дори се радваше на голото си тяло в сребърното огледало, което цар Никомед специално беше осигурил за почетния си гост. Гол като червей, той не можеше да се нагледа на новия си образ. Дори смееше да твърди, че така изглежда по-мъжествен! Колко странно…
Като роб, получил свободата си, Цезар се запъти тържествен към трапезарията. Приятното усещане, което изпитваше, си личеше в грейналия му поглед. Цар Никомед го изгледа доста особено, но Цезар просто му намигна да си мълчи.
В продължение на шестнайсет месеца Цезар остана в или близо до Витиния — време на идилия, което щеше да си спомня както за най-прекрасния период от живота си, докато на петдесет и третата си година не навлезе в най-приятния. Посети Троя, за да отдаде почит на славния си предшественик Еней, на няколко пъти беше в Песин, във Византион, навсякъде из Мала Азия — без Пергам и Тарс, където Клавдий Нерон и Корнелий Долабела останаха да управляват.
Като се оставят настрана почти роднинските му връзки с Никомед и Орадалтида, Цезар се сдоби с още едно изключително ценно приятелство: по време на престоя си в Мала Азия той има щастието повторно да се запознае с един свой забравен роднина — Публий Рутилий Руф, вуйчо на майка му Аврелия.
Рутилий Руф беше раждан в една година с покойния Гай Марий, та вече гонеше осемдесетте. Последното десетилетие беше прекарал в изгнание в Смирна. Все още беше жизнен и деен като мъж в зряла възраст и се радваше на живота като младо момче. Умът му сечеше като бръснач, чувството му за хумор беше дори по-голямо от времето, когато се наддумваха със своя приятел, колега и политически противник Марк Емилий Скавър.
