установи, кападокийските царе винаги щяха да си останат противоположност на понтийските: колкото съседите им бяха могъщи, толкова те бяха безсилни. Ариобарзан не правеше изключение. Той живееше в постоянен страх от Митридат и показваше на Цезар как понтийците били обрали всички съкровища от двореца и страната му — чак до златните гвоздеи от вратите.
— Но все пак — успокояваше се срамежливият цар, дребен човечец с вид на сириец — загубата на двеста хиляди войници в Кавказ ще върже ръцете на Митридат за дълги години напред. Никой военачалник не може да се оправи бързо след подобна огромна загуба в жива сила. Става дума дори не за обикновени войници, а за ветерани, участвали в не една и две войни. Нали съм прав?
— Да, по-миналото лято бяха отишли да си върнат със сила Кимерия, страната на север от Евксинския понт.
— Доколкото знам, експедицията в Кимерия е била успешна.
— Така е. Синът му Махарес бил оставен за сатрап на Пантикапей. Добър избор. Мисля, че основната му задача е да събере нова армия за баща си.
— Който предпочита в армията си скити и роксолани.
— Със сигурност са по-добри от наемните войници. И Понт, и Кападокия не могат да се похвалят с добри войници сред собствените си поданици. Аз все още трябва да разчитам на сирийци и евреи, докато Митридат разполага с цели орди от кръвожадни варвари, които му служат вече трийсет години.
— Ти в момента имаш ли изобщо армия, царю Ариобарзан?
— В момента не ми трябва армия.
— Ами ако Митридат те нападне?
— Тогава ще загубя за пореден път престола си. Кападокия, Гай Юлий, е много бедна страна. Нямаме пари да поддържаме постоянна армия.
— Но ти имаш и друг неприятел — цар Тигран.
Ариобарзан тъжно сведе очи.
— Не ми говори за него! Успехите му в Сирия ме лишиха от най-добрите ми войници! Всички евреи, вместо да стоят на служба при мен, се бият да защитават родните си места.
— Не мислиш ли, че ти трябва войска да те пази и от север, и от изток?
— Нямам пари — повтори царят.
Цезар си замина, но по пътя продължи да клати недоволно глава. Какво може да се прави с подобни владетели, които се признават за победени още преди да се е стигнало до война? Зоркият му поглед забеляза много особености на терена, които биха позволили ефективна защита на областта. Там, където не се издигаха снежни върхове, земята бе насечена от тесни и живописни дефилета — точно както я беше описал Гай Марий. Чудесен терен за водене на защитна война, но за жалост царят на Кападокия виждаше в релефа само възможност поданиците му да си намерят подслон, без да строят къщи.
— И сега, след като видя толкова свят, какво си мислиш Бургунде? — попита веднъж Цезар своя огромен спътник. Двамата се намираха насред прохода, известен като Киликийски врати, и от двете си страни бяха заобиколени от високите гористи склонове на ждрелото.
— Мисля си как от Рим и Бовила, от Кардикса и децата по-красиво и по-велико нещо на земята няма — отговори му германецът.
— Не искаш ли да се прибереш у дома, стари приятелю? С удоволствие ще те отърва от това безкрайно пътуване.
Но Бургунд поклати глава.
— Не, Цезаре, оставам. — Германецът широко се ухили. — Кардикса ще ме убия, ако позволя да ти се случи нещо.
— Но нищо няма да ми се случи!
— Кажи го на нея!
Публий Сервилий Вация се беше настанил в резиденцията на управителя в Тарс, сякаш цял живот беше расъл в града.
— Много се радваме на присъствието му — обясняваше Морсим, началник на дворцовата гвардия и етнарх на Тарс.
Двадесет години по-рано, когато беше придружил Гай Марий до Кападокия, Морсим беше още млад човек и косите му бяха гарвановочерни. Сега, когато посрещаше Цезар, той вече беше с прошарена глава, много беше препатил, но му се искаше да види в младежа това, което цяла Киликия очакваше — достоен наследник на двамата му чичовци — Марий и Сула. Затова и доброволно се бе превърнал в негов спътник и помощник.
— Предполагам, че Киликия доста е изстрадала при управлението на Долабела и Верес — каза Цезар.
— „Доста“ е слаба дума. Долабела през повечето време изобщо не беше сред нас, предпочиташе да се трови с тайнствените си треви. Затова Верес беше с развързани ръце й вършеше каквото си поиска.
— И никой пръста си не е мръднал да изгони Тигран от Малка Киликия?
— Нищо. Верес беше твърде зает с лихварство и изнудване. Да не говорим за конфискациите на всякакви по-дребни вещи от храмовете. Човекът явно си е казвал, че няма да ни трябват.
— Щом се върна у дома, ще дам на съд и Верес, и Долабела, затова ще ми е нужна помощта ти за събиране на доказателства.
— Докато се прибереш, Долабела вече ще е осъден на изгнание — съобщи му Морсим. — Управителят наскоро научи, че точно в този момент синът на Марк Емилий Скавър и Цецилия Далматика готвел дело срещу Долабела. Гай Верес си бил спечелил име на страж на справедливостта, като лично осигурявал доказателствата по обвинението. Самият той щял да свидетелства в съда.
— Червей гнусен! Това означава, че нищо не мога да направя. Пък и не мисля, че е много важно кой точно съди Долабела, важното е да си получи заслуженото. Ако съжалявам, че няма да водя аз делото, то е, защото покрай жречеството не можах да се проявя в съда. Една победа срещу Долабела и Верес щеше да ме направи известен. — Цезар млъкна и след малко попита: — Вация ще воюва ли срещу Тигран?
— Съмнявам се. Дошъл е тук с намерение да излови пиратите.
Това Цезар научи и от устата на самия Вация, когато двамата се срещнаха. Вация и Метел Пий бяха връстници. Поначало Сула бе разчитал да осигури консулската длъжност на Вация още преди девет години, заедно с Гней Октавий Рузон, но тогава Луций Корнелий Цина беше спечелил изборите. Вация, също както и Метел Пий, трябваше да чакат дълги години, за да получат това, което смятаха за свое законно право — най-висшата длъжност в Рим. За награда след толкова дълга вярна служба Сула му беше осигурил управлението на Киликия; самият Вация би предпочел другата консулска провинция — Македония, но тя се беше паднала на колегата му Апий Клавдий Пулхер.
— Който така и не е стъпил още на македонска земя — ядосваше се Вация пред Цезар. — По пътя се разболял тежко в Тарент, та се прибрал в Рим. За щастие това станало преди Долабела Стария да е напуснал провинцията, затова останал да я управлява. До деня, в който Апий Клавдий успее да поеме властта.
— Какво му има на Апий Клавдий?
— Не знам какво е, но го мъчи от доста време насам. През цялото време, докато бяхме консули, той не беше пълноценен. Каквото и да му кажех да го разведря, той си беше все така унил. Но е почти разорен, затова управлението на провинцията е от жизнена важност за него. Ако не замине няма да може да възстанови семейното богатство.
Цезар се намръщи, но нищо не каза. Мислеше си колко остаряла и погрешна е старата управленска традиция, според която всеки римлянин, пратен да ръководи някоя провинция, почти насила се превръщаше в крадец и разбойник. Именно традицията оставяше на управителя правото да раздава гражданство, да сключва договорите за държавни поръчки, да урежда таксови облекчения, да прибира цялата разлика между приходите и разходите в собствената си кесия. Сенатът и хазната мълчаливо се примиряваха с подобна политика, понеже така самото управление на провинциите излизаше по-евтино. Това беше най- убедителното обяснение защо толкова малко хора в Сената участваха в съдебните дела срещу колеги, уличени в злоупотреби. Но никой не се замисляше как подобна експлоатация на провинциите сееше омраза
