игри бяха септемврийските календи, а на тях сенатът по традиция заседаваше. Обикновено заседанието беше важно, а и този път не правеше изключение: Луций Аврелий Кота щеше да изложи своя доклад.
— Аз успях да изпълня задачата, която ми възложихте в началото на годината, назначени отци — говореше той от Подиума в средата на овалната зала. — Надявам се, по начин, който ще одобрите, преди да се впусна в подробностите. Нека накратко очертая законопроекта, който ще искам от вас да гласувате.
В ръцете си не държеше никакъв писмен текст, а и служебният писар, който седеше зад него, не носеше нищо. Денят беше изключително горещ (според годишните времена лятото беше в разгара си), затова всички сенатори си отдъхнаха: Кота нямаше да говори дълго. От тримата Коти Луций беше най-младият и най-интелигентният.
— Нека бъда откровен с вас, колеги — сенатори — заговори Луций Кота с ясния си, завладяващ глас. — Нито сенаторите, нито конниците, за които имам представа как са работили като заседатели, ми направиха кой знае какво положително впечатление. Когато заседателите са изключително сенатори, те са склонни да защитават интересите на сенаторското съсловие. Когато заседателите са само конници, те съответно защитават единствено интересите на конническото съсловие. И едните, и другите приемат подкупи, и то без големи притеснения, защото знаят, че колегите им са в същото положение като тях и на свой ред биха ги защитили, ако се стигне до разкрития.
Това, което аз предлагам — допълни Кота, — е да поделим задълженията на съдебните заседатели по възможност по равно. Навремето Гай Гракх отне съдебната власт от ръцете на сената и я предаде на конниците, но не на всички, а само на членовете на първите осемнайсет центурии, които са длъжни да получават поне, четиристотин хиляди сестерции годишен доход. Не е нужно да напомням, че с няколко изключения всеки сенатор произхожда от семейство, членуващо в някоя от осемнайсетте центурии. Това, което имам предвид, е, че Гай Гракх всъщност не отиде достатъчно далеч с реформите. Ето защо предлагам всеки съдебен състав да се състои от три части: от една трета сенатори, една трета конници от първите осемнайсет центурии — тези, които притежават така наречения държавен кон, и една трета — от останалите представители на конническото съсловие, притежаващи доходи над триста хиляди сестерции — така наречените трибуни ерарии.
Сред сенаторите се дочуха приказки, но никой не изразяваше недоволство. Всички се бяха обърнали към оратора, но бяха по-скоро учудени, отколкото възмутени.
Луций Кота продължи в същия дух:
— Струва ми се, че ние в сената започваме да изпитваме носталгия по онзи период в римската история, водещ началото си от реформите на Гай Гракх и завършващ с тези на диктатора Луций Корнелий Сула. Навремето си спомняхме с умиление привилегиите, които съдебната власт ни осигуряваше, а бяхме забравили за произтичащите задължения. Триста души трябва да попълваме всеки съдебен състав по всяко важно дело, а навремето задачата се падаше на хиляда и петстотин души конници — притежатели на държавен кон. Един ден Сула ни върна любимата привилегия да бъдем сами заседатели, но ние скоро се уверихме, че са ни връчени задължения, които ни връзват целогодишно за града без право да го напускаме за дълго. Защото е очевидно, че създаването на постоянни съдилища увеличи тежестта върху нас, за разлика от годините, когато повечето важни дела бяха разглеждани от някое от народните събрания. Мисля, че Сула смяташе достатъчна мярка срещу това ограничаването броя на заседателите и увеличаването общия брой на сенаторите, но се страхувам, че е подценил проблема.
Когато се захванах със своето проучване, бях убеден в един-единствен факт: че сенатът, дори в своя разширен вариант, не е достатъчно голяма институция, за да могат неговите членове да попълват необходимия съдебен състав за всеки един процес. И все пак, назначени отци, не ми се щеше в никакъв случай да връщаме съдебната власт обратно на конниците от осемнайсетте центурии. Да сторя подобно нещо, би било предателство спрямо два принципа — предателство спрямо сенаторското превъзходство и спрямо изрядно функциониращата система на постоянните съдилища, които Сула ни завеща.
Всички в залата го слушаха внимателно. Луций Кота говореше за неща, които мнозина намираха за напълно логични.
— Най-напред реших да поделя съдебните задължения по равно между сенаторите и конниците от първите осемнайсет центурии. Всеки съдебен състав ще се състои от петдесет на сто сенатори и още толкова конници. И все пак направих известни изчисления и стигнах до заключението, че и така бремето върху сенаторите ще бъде твърде голямо.
Луций Кота говореше, с цел да ги убеди, затова не прибягваше до остроумия, ами си придаваше леко драматичен вид. Очите му блестяха, сякаш бе измислил нещо наистина забележително.
— Ако човек трябва да съди себеподобния, без значение дали е сенатор или конник, той трябва да идва с желание на работа, трябва да следи показанията и изложенията на двете страни с интерес. Това обаче става невъзможно, когато човек трябва да действа като заседател твърде често. С времето всичко му омръзва, той се изпълва със скептицизъм, възпитава се в отрицание към всичко и към всички. И което е най-лошото — склонен е да приема подкупи. Какво друго удовлетворение би могъл да извлече от дейността си на заседател? Държавата не плаща нищо на заседателите. Ето защо не би трябвало да ангажира твърде голяма част от времето на своите граждани.
При последната реплика мнозина кимнаха утвърдително; сенатът изпитваше все по-големи симпатии към претора Луций Кота.
— Давам си сметка, че мнозина от вас разсъждават по същия начин, навярно всички сте на мнение, че задълженията на съдебните заседатели трябва да се разпределят между много повече хора, отколкото включва сенатът. Добре си спомням естествено краткия период, когато сенатори и конници заедно споделяха тежестта на съдебната власт. Но както вече казах, никоя от досега известните ни схеми за попълване съдебните състави не ми се струваше убедителна и достатъчно добре уредена. Ако в осемнайсетте центурии наистина имаше хиляда и осемстотин души, дори да извадим от тях сенаторите, то не би било проблем да използваме тези хиляда и осемстотин души пълноценно. На един конник ще му се налага да изслушва най-много по едно дело в годината.
Луций Кота направи пауза, за да се увери, че всички внимателно го слушат, и продължи нататък:
— Всеки член на първата класа, колеги, прилича на своите събратя. Това е високопоставен гражданин със значително състояние, няма как иначе — ако не разполага с онези триста хиляди сестерции годишно, той просто не може да остане в първа класа. В същото време се оказва, че с вековете Рим малко се е променил или по-скоро, че се управлява принципно на същите начала като навремето, с тази разлика, че сега римляните сме повече, а и държавните институции — също. Разликата е най-осезаема именно при първата класа. В далечното минало имахме само осемнайсет центурии в първа класа. По-нататък обаче, след като упорито държахме във всяка от тези осемнайсет центурии да членуват само по сто души, трябваше да създадем нови центурии, които да поемат всички онези наши съграждани, които са покрили имуществения ценз и по закон принадлежат към първа класа. Едва когато създадохме седемдесет и три допълнителни центурии, решихме да разширим състава на първа класа по друг начин — не чрез запазването на допълнителните центурии, още по-малко със създаването на нови, а чрез допускането във всяка допълнителна центурия на много повече от сто души. Така си създадохме първа и втора класа в самата първа класа! Осемнайсет центурии по сто души, които запазват всички стари привилегии и още седемдесет центурии, в които членуват по много повече хора на едно място.
Защо да не дадем, мисля си аз, политически права и на онези хиляди членове на първа класа, които не са достатъчно знатни, не се радват на достатъчно древно потекло, за да членуват в първите осемнайсет центурии? Ако на тези хора от първа класа, които досега са стояли встрани от всякакъв обществен живот, се даде една трета от местата във всеки съдебен състав, то на всеки човек поотделно ще му се наложи да изпълнява почти символични задължения. В същото време всички тези нискостоящи конници, които наричаме трибуни ерарии, ще получат стимул да станат съпричастни на държавното управление, да се почувстват част от висшето общество. Представете си как би функционирал съдебен състав от петдесет и един заседатели — по седемнайсет сенатори, седемнайсет конници от осемнайсетте центурии, и седемнайсет трибуни ерарии. Седемнайсетте сенатори ще се ползват с авторитета на своя личен опит, на своите познания в правото, на своята дълга дейност като съдебни заседатели. Седемнайсетте конници от осемнайсетте центурии ще се ползват с авторитета на знатната си фамилия, на голямото си богатство, а седемнайсетте трибуни ерарии ще внасят свежест именно със своята неопитност, със своето неопорочено желание да бъдат обективни и справедливи; освен това те също ще принадлежат към богатите обществени
