трудно положение — дори при толкова мъка Аврелия продължаваше да избягва прегръдките му.
„Дали съм толкова студен и коравосърдечен, защото тя е студена и коравосърдечна? Но тя е такава само с мен! О, защо се държи така с мен? Погледнете само как тъгува за Цинила. И как тъгуваше навремето за ужасния Сула… Ако аз бях жена, утехата ми щеше да бъде родната ми дъщеря. Но аз съм римски благородник, а един римски благородник трябва да гледа на децата си като на нещо странично и маловажно. Колко пъти съм видял баща си през целия си живот? И за какво съм разговарял с него?“
— Майко — каза Цезар, — давам ти малката Юлия. Нека бъде твоя. Тя е почти толкова голяма, колкото беше Цинила, когато дойде при нас. С времето тя на свой ред ще изпълни света около теб с живот. Няма да се опитвам да я отделям от теб.
— Отгледах детето от деня, в който се роди — отговори Аврелия, — така че знам.
Старият Строфант влезе в стаята, погледна с насълзени очи майката и сина и отново излезе.
— Трябва да пиша на вуйчо Публий в Смирна — каза Аврелия. — Още един човек, който надживя всички свои близки. Бедният старец.
— Да, майко, пиши му.
— Не мога да те разбера, Цезаре. Ти си като дете, което плаче от мъка, че е изяло целия сладкиш, все едно е очаквало да бъде вечен.
— Кое те кара да правиш подобно сравнение?
— Ами това, което сам каза на погребението на Юлия. Че е трябвало да бъда и майка, и баща за теб. Че заради това не съм могла да те обградя с ласките, които ти е дарявала Юлия. Когато те чух да го казваш, изпитах такова облекчение… Най-сетне си го разбрал. А сега си все така кисел и раздразнителен както винаги. Трябва да приемеш съдбата си, сине. За мен ти струваш повече от живота, повече от малката Юлия, повече от Цинила, повече от когото и да било. Ти значиш за мен повече, отколкото значеше баща ти. И много повече, отколкото би могъл да означава Сула… дори да му се бях отдала. Ако между двама ни не може да цари мир, не можем ли поне да сключим примирие?
Цезар уморено се усмихна.
— Защо не?
— Ще се оправиш, щом напуснеш Рим, Цезаре.
— Това и Цинила го каза.
— Беше права. Нищо няма да прогони мъката от душата ти, но морският вятър поне ще издуха всички глупави мисли от главата ти. И ще започнеш пак да разсъждаваш.
„Няма как иначе — мислеше си Цезар, докато яздеше по пътя от Рим до Остия, където го чакаше корабът. — Това е истината. Душата ми може да умира, но духът ми е безсмъртен. Има толкова неща, които да свърша, толкова хора, с които да се запозная, толкова земи, които да обиколя… А и напоследък не съм се виждал с Лукул. Ще оцелея.“
Абсолво — латинският термин, използван, за да се признае публично призованият пред съда за оправдан.
Авгур — свещенослужител, чиито функции се изразяват не толкова в това, сам да предсказва бъдещето, колкото да осигури всичко необходимо за гадателствата, извършвани от други. Всички авгури, дванайсет на брой — шестима патриции и шестима плебеи — образуват колегията на авгурите. До минаването на предложения през 104 г. пр.Хр. от Гней Домиций Ахенобарб лекс Домициа де сацердоциис авгурите са се избирали единствено от членовете на колегията. Според новия закон обаче започват да се избират публично от народа. Авгурът нито предсказва бъдещето, нито провежда авгуриите по своя воля. Задачата му се състои в това да провери дали предметите или знаците, по които се извършва гадаенето независимо дали става въпрос за започване на война, свикване на събрание, приемане на закон или каквито и да било други държавни дела, — са получили одобрението на боговете. Понеже е съществувал наръчник, по който точно да се определят знаците, представляващи знамения, човек не е трябвало задължително да притежава способности на медиум, за да бъде избран за авгур. Дори напротив, в Рим винаги се е гледало с недоверие на хората, твърдящи, че притежават свръхестествени способности, и се е държало всичко да бъде „по книга“. Авгурът е носил тога трабея (вж. статия), а в ръцете си е държал специална пръчка, наречена литуус.
Аве аткве вале — „привет и сбогом“.
Агера — двойната крепостна стена, защищаваща Рим откъм най-уязвимата му страна: покрай Есквилинския хълм. Агера представлява част от Сервиевите стени.
Агер публикус — земя, представляваща колективна собственост на римските граждани. В голямата си част е територия, придобита по правото на завоевателя или отнета от законните си притежатели като наказание за нелоялност към договора с Рим. Последното важи особено за римските земи из целия Италийски полуостров. Бива раздавана за ползване от държавата по принципи, които фаворизират едрите поземлени собственици. От различните територии на агер публикус в Италия най-много спорове и въоръжени конфликти предизвиква т.нар. агер Кампанус, земя, принадлежала в миналото на град Капуа, но отнета от римляните след редицата бунтове, вдигнати от гражданите му.
Адамас — диамант. Древните са го знаели като най-твърдото вещество на земята и имали ли са възможността да се сдобият с него, използвали са го като инструмент за рязане. В онези години всички диаманти са идвали или от Скития, или от Индия.
Адриатическо Море (или Маре Адриатикум) — морският басейн, отделящ Италийския полуостров от Илирик, Македония и Епир; на юг преминава в Йонийско море.
Азиатска провинция — западният бряг и хинтерландът на днешна Турция — от Троада на север до ликийския бряг срещу Родос на юг. По време на републиката столица на провинцията е бил Пергам.
Азилум — част от малката седловина, образувала се между двете могили на Капитолия; носи древното си название, означаващо „убежище“, защото това е било мястото, където всеки беглец може да се спаси както от силата на закона, така и от личното отмъщение на своите преследвачи и където никой няма право да го задържа насилствено. Мястото е било обявено за убежище на преследваните от самия Ромул, който е целял по този начин да привлече повече заселници в новооснования Рим.
Академик — последовател на Платон.
Аква — с това име се обозначават акведуктите. По времето на Гай Марий са съществували четири, чрез които се е осъществявало цялостното водоснабдяване на Рим. Най-старият е Аква Апия (312 г. пр.Хр.), а след него идват Аква Анио Ветус (272 г.пр.Хр.), Аква Марция (144 г.пр.Хр.) и Аква Тепула (125 г.пр.Хр.) По време на републиката за акведуктите и водоснабдяването са се грижили т.нар. „водни“ сдружения, наемани по договор от цензорите.
Аква Секстия — днешният Екс ан Прованс. По времето на Гай Марий влиза в рамките на римска провинция Галия и е известен най-вече с минералните си извори.
Аквилея — колония със статут на латински град, основана в източния край на Италийска Галия, за да защитава търговските пътища през Карнските Алпи между Норикум и Илирик. Основана е в 181 г. пр.Хр. Впоследствие са построени множество пътища, свързващи я с Равена, Патавиум, Верона и Плаценция, което я превръща в най-значителния град в този край на Адриатическо море.
Аквилифер — почетна длъжност във войската, вероятно създадена при Гай Марий, който пръв връчва на легионите сребърните им орли. Най-достойният войник в легиона, т.нар. аквилифер, бива избран да носи сребърния орел на легиона и да го пази от вражески плен. Като знак за почетното си положение ходи облечен във вълча или лъвска кожа.
Аквитания, Аквитани — земите в югозападна дългокоса Галия между река Карантон и Пиренеите, достигащи на изток по течението на река Гарумна почти до Толоза, се наричат Аквитания и са били населени от келтското племенно обединение аквитани. Най-значителното укрепено място в областта е Бурдигала, разположено южно от устието на река Гарумна.
Алба Лонга — близо до днешния Кастел Гандолфо. В дълбоката античност
