Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

безжизнени вещи, направени от восък, боя и нечия чужда коса. Казвам ви, че ако някой наистина го заповяда, ако наистина бъда лишен от своя сенаторски ранг и от своето римско гражданство, така да бъде! Защото трябва да отдам на леля си заслужената почит, а няма как да я отделя от почитта към Мариите, баща и син. Показвам тези маски в памет на Юлия и няма да позволя на никой римски магистрат да ги отнеме от траурната процесия! Ела, Гай Марий, ела и ти, Гай Марий Младши! Почетете вашата съпруга и майка, Юлия от рода на Цезарите, наследницата на царе и богове!

Хората плачеха, но когато актьорите, носещи маските на стария и младия Марий излязоха отпред, за да отдадат мълчалива почит на покойната, сред зрителите се надигаха мощни възгласи на радост и възхита. Хортензий и Метел Капрарий, които бяха наблюдавали безпомощно цялото това зрелище от стълбите на сената, сведоха глави и се оттеглиха победени. Престъплението на Гай Юлий Цезар не можеше да бъде наказано, все пак цял Рим го беше подкрепил, затова законът повеляваше да се престорят, че нищо не се е случило.

— Идеята му беше гениална — сподели Хортензий пред Катул малко по-късно. — Цезар не само, че предизвика законите на Сула и сената, но използва случая да напомни на целия град, че той самият е наследник на царе и богове!

— Е, Цезаре, размина ти се! — отдъхна си Аврелия след този изтощителен ден.

— Знаех, че ще ми се размине — успокои я той и захвърли с тежка въздишка черната тога на земята. — Консерваторите може и да са на власт тази година, но никой сенатор не може да гарантира какви ще бъдат народните настроения по време на следващите избори. Римлянинът често сменя управлението. Римлянинът обича и хората с достатъчно смелост да защитават убежденията си. Особено ако някой се сети да върне Гай Марий на пиедестала, откъдето беше свален против волята на народа.

Цинила едва се довлече до стаята и седна до Цезар на кушетката.

— Беше прекрасно — каза тя и сложи ръката си в неговата.

— Радвам се, че бях достатъчно добре да присъствам на речта ти, нищо че след това не издържах. Колко добре говори!

Цезар се обърна към нея, погали лицето й и отмести кичур коса от челото й.

— Бедна моя — промълви той нежно, — не ти остава още дълго. — Наведе се, вдигна краката й и ги положи в скута си. — Нали знаеш, че не бива да седиш.

— О, Цезаре, това продължи толкова дълго! Навремето износих Юлия без никакви усложнения, а този път всичко се обърка… Не мога да разбера защо — плачеше тя.

— Защото е момче — каза Аврелия. — И аз износих двете си момичета без мъка, но ти, Цезаре, беше истинско бреме.

— Аз пък мисля — рече Цезар, като отмести краката на Цинила на кушетката до себе си, — че е време да отида да се наспя в моя си апартамент.

— О, моля те, Цезаре, недей! — опита се да го спре жена му. — Остани тук тази нощ. Обещавам, че няма да говорим за деца и женски грижи. Аврелия, трябва да престанеш, че ще ни напусне наистина.

— Пфу! — ядоса се майка му и стана от стола си. — Къде е Евтих? На всички ни е нужна топла вечеря.

— Настанява Строфант — обясни с тъга Цинила, но все пак се зарадва, че Цезар се отказва от намерението си да си върви. — Бедният старец! Всичките му господари умряха.

— И той ще ги последва скоро — отвърна Цезар.

— О, недей говори такива неща!

— Изписано му е на челото, жено. Пък за него това ще е милост от страна на боговете.

— Надявам се — изрече Цинила — да не надживея всички край себе си. Май това е най-тъжното, което може да се случи на човек.

— Най-тъжното — възрази съпругът й, на когото му се искаше да избяга от болката — е да стигнем дотам, че да говорим само за мрачни неща.

— Всичко е заради Рим — усмихна се Цинила. — Като заминеш за Испания, ще се чувстваш по-добре. Ти никога не си щастлив в Рим.

— Заминавам след няколко дни, жено, в самото начало на зимата, да хвана попътните ветрове. Ти си права. Рим не е мястото, където искам да бъда. Затова какво ще кажеш да родиш това бебче до другия пазарен ден? Иска ми се да видя сина си, преди да отпътувам.

Цезар видя сина си, преди замине за Испания, но когато най-после акушерката и Луций Тукций успяха да извадят детето, то се оказа мъртво. Колкото до Цинила, тя беше наполовина парализирана от жесток мозъчен удар. Кажи-речи в момента, в който детето бе извадено от утробата й, тя напусна на свой ред този свят.

Никой не можеше да повярва. Загубата на Юлия беше шок и болка за Цезар; загубата на Цинила му се струваше непоносима. Той плака, както никога през живота си не беше плакал, и ни най-малко не го беше грижа дали го наблюдават или не. Беше плакал от мига, в който я беше разтърсила първата конвулсия до самото й погребение. Една смърт беше възможна, но две — това беше кошмар, от който някой трябваше да го разбуди. За мъртвото дете Цезар изобщо не искаше да мисли; беше умряла Цинила, спътница в живота му още от времето, когато беше на четиринайсет години. Беше умряло мургавото момиче, което беше преживяло с него всички перипетии около омразното фламинство, момичето, което Цезар бе обичал като своя сестра горе-долу толкова време, колкото и като жена. Седемнайсет години! Бяха отрасли заедно от деца — единствените истински деца в тази къща.

Смъртта на Цинила въздейства и на Аврелия много по-силно, отколкото загубата на Юлия. Дори тази жена от желязо не издържа на мъката и болезнено ридаеше. Една от светлините в живота й беше угаснала завинаги. Цинила беше наполовина нейна внучка, наполовина нейна снаха, беше внесла радост и живот в тази студена къща, където нямаше кой да заеме мястото й до тъкачния стан или под завивките в стаята на господаря. Бургунд плачеше, Кардикса плачеше, синовете им плачеха, Луций Декумий плачеше, Строфант, Евтих плачеха, а заедно с тях всички слуги, които не си спомняха къщата без младата господарка Цинила. С тях скърбяха и жителите на инсулата, а може би половин Субура.

Погребението беше различно от това на Юлия. Онова беше миг на слава за оратора, който бе имал случай да покаже величието на една достойна римлянка, както и да напомни за своето семейство. Но пък между двете церемонии имаше нещо общо; Цезар сега пак извади маска, която не биваше да се излага на показ — този път на Луций Корнелий Цина. Отново по улиците на града се появиха нежелани мъртъвци, отново Хортензий и Капрарий бяха безпомощни; и макар да не бе прието да се чете похвално слово на млада жена, Цезар и този път се захвана със задачата, нищо че настроението беше коренно различно от предишния път. Сега не беше време да прославя, когото и да било, беше време за скромни слова на мъка и безутешност, за благодарност за всички радости и наслади, които покойната му беше донесла по време на дългите години, които бяха споделили под покрива на бащиния дом и в които тя го беше утешавала за загубата на момчешката му свобода. Цезар говореше за усмивката й и за малки украшения от човешки коси, които беше изплела като част от задълженията си на жрица. Говореше и за дъщеря им, която държеше през цялото време в ръцете си. Но най-вече — плака пред всички.

И завърши словото си с тези думи:

— Знам за човешката мъка само това, което сам чувствам в момента. Това е трагедията — че смятаме своята мъка по-голяма от тази на всеки друг. Но може би аз съм достатъчно силен, за да призная пред всички, че изпитвам най-голяма любов не към човешко същество, а към собствената си гордост и гражданска чест. Така да бъде. Навремето отказах да се разведа с дъщерята на Цина. Тогава си казах, че отказвам на Сула само за да постигна нещо за самия себе си, само заради възможностите, които този отказ отваряше пред мен. Е, вече ви обясних в какво се състои трагедията на човешката мъка. Но това не е нищо в сравнение с трагедията да разбереш какво означава един човек за теб едва когато той те напусне.

Никой не поздрави маската на Луций Корнелий Цина, както беше поздравявал Марий преди броени дни. Но Рим и този път плака. А мъката на града и този път остави враговете на Цезар безпомощни.

Майка му се беше състарила с няколко години. Сърцето й беше сломено. Това постави сина й в още по-