— Хайде, стиснете си ръцете! Бъдете приятели! — подкани ги още веднъж Гай Кота.
Никой от двамата не помръдна. Най-накрая Крас се извъртя към Помпей и му подаде ръка.
— За мен е чест да отстъпя първенството на човека, който бе наречен Велики, преди да му е поникнала брада, и който ознаменува два триумфа, преди да влезе в сената! — извика той.
Помпей отговори с някакъв нечленоразделен звук, може би скимтене, може би хълцане, но грабна ръката на Крас и с грейнало от радост лице го хвана за рамото. Двамата се приближиха един до друг и се прегърнаха.
Скоро новината за помиряването между двамата консули се разнесе във всички посоки — към Велабрум, към Субура, чак до работилниците оттатък блатото Пал Церолия. Хора се стичаха от целия град, за да видят с очите си как консулите са се сдобрили. До вечерта двамата се разхождаха навсякъде заедно, стискаха си ръцете и се оставяха да бъдат пипани и щипани от всички свои възторжени съграждани.
— Има триумфи и триумфи — заключи Цезар, след като тримата с вуйчото и братовчеда Кота се отдалечиха от форума. — Днес триумфът беше прекрасен. Благодаря ви за съдействието.
— Трудно ли ти беше да ги убедиш? — попита Гай Кота.
— Не бих казал. Тия двамата много неща не разбират, но в едно са абсолютно единодушни — и на единия, и на другия им се иска да бъдат популярни. Никой от тях не е склонен да прави компромиси, но аз успях така да представя нещата, та да не излезе, че някой е отстъпил. Крас трябваше да преглътне гордостта си и да наговори всички онези ужасни приказки за Помпей. Но пък, от друга страна, спечели, защото цял Рим ще запомни, че тъкмо той пръв подаде ръка. Затова, ако двубоят е бил кой ще спечели повече симпатии, това е безспорно Крас. За щастие Помпей не може да го проумее. Той си мисли, че е спечелил, защото издържа повече време намусен и принуди колегата си да признае превъзходството му.
— Тогава да се надяваме — рече Луций Кота, — че Великият ще се сети кой е губещият едва след Нова година.
— Страхувам се, че така провалих твоето заседание, вуйчо. Няма да успееш втори път да събереш такова множество да гласува закона ти.
— Утре ще се справим.
Двамата Коти и Цезар се изкачваха по Весталските стълби към Палатина, но на средата Цезар се спря и се обърна назад. Помпей и Крас бяха наобиколени от цяла армия възторжени римляни. А пък и двамата бяха много щастливи.
— Тази година беше един голям вододел — рече Цезар, докато бързаше да настигне роднините си. — Всеки от нас преодоля някаква висока летва. Имам странното усещане, че никой няма да се радва повече на досегашния си живот.
— Да, разбирам какво имаш предвид — съгласи се Луций Кота. — Аз влязох в историята сега, с този закон за реформа на съдилищата. Ако някой ден се кандидатирам за консул, може би няма да изпитвам такова удовлетворение.
— А какво ще правят Помпей и Крас, щом изтече мандатът им? — попита младият Гай Кота. — И двамата разправят, че не желаят да управляват провинция.
— В това има нещо вярно — каза Луций Кота. — И двамата се връщат към щастливия живот на частни лица. Защо не? И двамата са водили победоносни войни наскоро, и двамата са толкова богати, че не им е нужно да събират данъци из провинциите, освен това си издействаха нужните закони, с които се спасяват от всякакви възможни съдебни преследвания. Най-накрая и войниците им получиха земята си. Аз не бих управлявал провинция на тяхно място!
— На тяхно място щеше да се чувстваш доста неприятно — рече Цезар. — Оттук накъде? Помпей говори, че щял да се прибере в любимия Пицен и повече нямало да го видят в сената. А Крас е амбициран да си върне на всяка цена хилядата таланта, които похарчи тази година. — Той тежко въздъхна. — А аз заминавам за Испания като квестор. При това ще имам за началник човек, когото харесвам.
— Някогашният шурей на Помпей, Гай Антистий Вет — напомни Гай Кота.
Цезар не спомена кое е най-горещото му желание — да напусне Рим, преди леля му Юлия да е умряла.
Но нямаше този късмет. Една бурна нощ с виелици спешно бе извикан при смъртното й легло; беше месец февруари, а майка му от няколко дни се беше преселила у болната Юлия.
Болната беше будна и все още беше в съзнание; когато Цезар влезе в стаята, погледът й леко просветна.
— Чаках те — каза Юлия.
Цезар усещаше болки в гърдите, може би от усилие да потиска чувствата си. Успя да се усмихне и я целуна, преди да седне на леглото й.
— Нямаше да те оставя да си тръгнеш без мен — отговори той.
— Исках да те видя — рече Юлия. Гласът й беше необичайно силен и отчетлив.
— Ето, виждаш ме, лельо Юлия. Какво мога да направя за теб?
— А ти какво би направил за мен, Гай Юлий?
— Всичко на света — отговори й той.
— Е, това ме утешава! Защото значи, че ми прощаваш.
— Да ти
— Прости ми, че не попречих Гай Марий да те направи фламен Диалис — помоли го тя.
— Лельо Юлия, никой не можеше да спре Гай Марий, за каквото и да е! — възкликна Цезар. — В околностите на Рим стоят гробовете на всички онези, които дръзнаха да го сторят! Нито за миг не ми е минавало през ума да обвинявам теб за нещо! Затова и ти не бива да се обвиняваш.
— Няма, ако знам, че не ме кориш за нищо.
— Не те коря за нищо. Заклевам ти се.
Юлия затвори очи и изпод клепачите й потекоха сълзи.
— Бедният ми син — промълви с болка. — Ужасно е да бъдеш син на велик баща… Надявам се ти да нямаш синове, защото ще станеш велик човек.
Цезар срещна погледа на майка си и за миг прочете цялата ревност в душата й.
Той прегърна Юлия и притисна лице до нейното.
— Лельо Юлия — каза той в ухото й, — какво ще правя аз без твоите милувки?
„Ето! — говореха очите му. —
Но леля Юлия не отговори. Нито отвори повече очи да го погледне. Повече нямаше да проговори и нямаше да погледне. Прекара няколко часа заспала в прегръдките му, преди да си отиде завинаги.
Луций Декумий и синовете му бяха дошли при покойната, също както и Бургунд; Цезар ги изпрати да заведат майка му у дома, а сам той цял ден обикаляше изпълнените с народ римски улици, без да вижда никого пред себе си. Леля Юлия беше мъртва, а само той и семейството знаеха. Съпругата на Гай Марий беше умряла, а само той и семейството знаеха. Точно когато сълзите му се канеха да потекат, му хрумна, че Рим трябваше да научи за смъртта й! И Рим щеше да научи!
— Погребението ще бъде в домашен кръг — посрещна го на входа на апартамента майка му, когато привечер той се прибра.
— О, не! — възрази Цезар. Струваше й се, че за тези няколко часа е пораснал още по-висок, че се е изпълнил с повече енергия и воля. — Леля Юлия ще бъде изпратена с най-внушителната погребална церемония, каквато е била отреждана на жена от времето на Корнелия, майката на Гракхите! И на тази церемония ще бъдат показани всички восъчни маски в рода, включително тези на Гай Марий и на сина й!
Аврелия ахна от изненада.
— Цезаре, не можеш да го направиш! Хортензий и Метел Капрарий са консули, Рим се управлява от консерватори, жадни за отмъщение! Някой народен трибун ще заповяда да те хвърлят от Тарпейската скала, ако покажеш маските на двамата Мариевци. Те все още се смятат за предатели!
— Нека се опитат — закани се синът й. — Ще пратя леля Юлия в царството на мрака с всички почести,
