които тя заслужи със своя достоен живот сред нас.
Това решение беше начинът той да превъзмогне болката по голямата загуба. Цезар трябваше да се заеме с нещо конкретно, нещо, което да бъде от по-голяма утеха за покойната, отколкото безспирните и недостойни сълзи. Трябваше да работи, да работи за себе си и за
Разбира се, Цезар знаеше как да подготви всичко, така че никой от магистратите да не може нито да му попречи, нито да го съди по-нататък, колкото и да държаха на това враговете му. Погребението беше поръчано при най-известните римски гробари, които щяха да получат петдесет таланта сребро. За такава огромна сума всеки би се съгласил да участва, нищо че Цезар смяташе да извади восъчните маски на Гай Марий и Гай Марий Младши. Бяха наети веднага актьори, както и тежки товарни коли за шествието по улиците на града. Много сцени щяха да се играят на тези подвижни платформи, техни герои щяха да са цар Анк Марций, Квинт Марций Рекс, Гай Юлий Юл, първият римски консул, както и двамата последни — Секст и Луций Цезар и техният непримирим враг приживе Гай Марий.
Но не това беше най-важното сред приготовленията. За него Цезар имаше доверие единствено на Луций Декумий и неговите братя от колегията на кръстопътя. Тяхната задача бе да разпространят из целия град новината, че великата Юлия, вдовицата на Гай Марий, е починала и че ще бъде погребана в третия час след изгрев-слънце, точно след два дни. Всеки, който искал да я изпрати до гроба, трябвало да дойде. Гай Марий не беше погребан публично навремето, а от сина му римските граждани бяха видели само главата, набучена на рострата. Затова погребението на Юлия трябваше да бъде величествено; нека цял Рим дойде да отдаде заслужената почит към Мариите, като присъства на погребението на Юлия.
Цезар успя да свари всички магистрати неподготвени, защото така и не се беше намерил човек, който да ги уведоми какво точно става, а и никой от тях не си беше правил сметката да присъства на погребението. Затова пък дойде Марк Крас, а също Варон Лукул, Мамерк заедно с Корнелия Сула и дори самият Филип. Пристигна и Метел Пий, заедно с двамата Коти. Всички те бяха предупредени какво ще се случи; Цезар не искаше да компрометира никого.
Рим обаче се отзова на събитието. Хиляди обикновени граждани, които нехаеха за всякакви забрани и заплахи, се явиха на уреченото място. Това беше възможност да оплачат не толкова самата Юлия, колкото Гай Марий, да видят отново, макар и само на маска, страховитото лице с огромните вежди, което караше всички да треперят под свирепия му поглед. Не само, че актьорът изкусно имитираше стария Гай Марий, но дори синът му беше възкръснал сякаш от мъртвите, за да се появи на площада. Най-вълнуваща гледка обаче си оставаше истинският, все още от плът и кръв племенник на Гай Марий, облечен в черна роба — черна като конете, които теглеха катафалката, — и със златни коси, които се набиваха в очите на всички с яркия контраст. Беше толкова красив, толкова божествен! Откакто навремето беше подпирал полупарализирания Марий, Цезар за пръв път се появяваше пред толкова много хора. Искаше да е сигурен, че римляните никога няма да забравят тази паметна среща. Той беше единственият наследник на Гай Марий, затова държеше и всички дошли да почетат леля му Юлия да го запомнят като такъв — като наследник на великия Марий.
Цезар прочете прощалното слово от рострата на форум Романум. За пръв път изнасяше реч от тази висока трибуна, за пръв път имаше пред себе си цяла тълпа от хора, които гледаха само него. Самата Юлия беше облечена и внимателно положена в ковчега за последната си публична поява. Толкова добре я бяха гримирали гробарите, че отдалеч напомняше на младо момиче, красотата й беше способна да изтръгне сълзите на всеки. Близо до покойницата на рострата бяха застанали други три красиви жени: едната на около петдесет години — за нея другарите на Луций Декумий обясняваха, че е майката на Цезар, другата на четиридесет с яркочервени коси, които издаваха, че е дъщеря на Сула, и третата — млада, дребна и мургава, в напреднала бременност, заради което беше седнала на черен стол, тя пък била жената на Цезар. В скута на бременната беше седнало едно прекрасно момиченце със сребристи косици — не беше трудно да се сетят хората, че това е дъщерята на Цезар.
— Моето семейство — извика той — е семейство от жени! От поколението на баща ми не остана жив нито един мъж, а от моето поколение аз единствен съм днес в Рим, за да отдам почит и да изразя семейната мъка по загубата на най-възрастната от всички жени в рода, Юлия, която всички знаят само по име, без да прибавят или отнемат нищо от него. Тя беше най-старата от всички Юлии в града и беше такава гордост за славната си фамилия, че никой в Рим не би помислил да я сравнява, с която и да е. Тя беше надарена с красота, с блага душа, с преданост и воля, която всеки мъж би желал да види у своята съпруга, майка или леля, с топлината на своето обичливо сърце, с нежността и великодушието на свободния си дух. Единствената друга жена, с която бих могъл да я сравня, също като Юлия изгуби приживе съпруга и децата си — имам предвид, разбира се, една друга велика патрицианка, Корнелия, майката на Гракхите! Животът на двете си прилича по това, че и Корнелия, и Юлия еднакво оплакваха смъртта на сина, чиято глава бе отсечена от тялото и комуто бе отказан гроб като на обикновен смъртен. Кой може да каже коя от двете е преживяла повече скръб, когато едната видя смъртта на всичките си деца, но се радваше на уважаван от всички съпруг, докато другата преживя смъртта на единственото си дете, но трябваше да изтърпи позора на своя обруган съпруг и да познае на стари години бедността? Корнелия доживя осемдесет години, докато Юлия издъхна на петдесет и девет. Дали това е признак на недостатъчна смелост и воля у Юлия или на по- голямо лично щастие у Корнелия? Ние никога няма да узнаем, римски народе, защото и никога няма да попитаме. Те и двете бяха знатни и славни жени.
Но аз съм тук, за да отдам почит на Юлия, не на Корнелия. Юлия от фамилията на Юлий Цезарите, която може да се гордее с произход, несравним с този, на която и да е друга римлянка. Сред нейните предци има римски царе, а дори и римски богове. Майка й беше Марция, най-малката дъщеря на Квинт Марций Рекс, който беше достоен наследник на четвъртия римски цар Анк Марций. Всички си спомняме с благодарност делата на Квинт Марций Рекс, защото той пръв докара в Рим сладка вода, той създаде първите публични чешми по площади и кръстовища. Баща й беше Гай Юлий Цезар, по-малкият син на Секст Юлий Цезар. Патриции от триба Фабия, навремето царе на Алба Лонга и наследници на Юл, син на Еней, който пък е син на богинята Венера. В жилите на Юлия течеше от кръвта на великата богиня, но също и от кръвта на Марс и Ромул… Защото коя беше Рея Силвия, майката на Ромул и Рем? Тя също е била една Юлия! Така че в кръвта на леля ми Юлия се съчетаваше великата мощ на смъртните царе с безсмъртната мощ на боговете, които винаги ще стоят и над най-великите царе на земята.
Когато навърши осемнайсет години. Юлия се омъжи за човека, за когото всеки е чувал и когото много от вас помните като жив. Тя се омъжи за Гай Марий, седем пъти римски консул, наречен Третият основател на Рим, победителят на цар Югурта, победителят на германците, човекът, спечелил за Рим първите битки в Съюзническата война. Докато този несъмнено велик римлянин беше жив, Юлия му беше вярна съпруга. От него тя роди един-единствен син, Гай Марий Младши, който стана римски консул на двайсет и шест години.
Не е нейна вината, че паметта на съпруга и сина й не остана неопетнена след смъртта им. Не е нейна вината, че върху семейството беше произнесена забрана и че тя трябваше да напусне дома, в който бе живяла двайсет и осем години, за да се засели в скромна къщурка на северния склон на Квиринала — там, където брулят северните ветрове. Не е нейна вината, че фортуна й осигуряваше пари едва колкото да се издържа сама, та затова малко можеше да помогне на своите бедни съседи. Не е нейна вината, че умря толкова рано. Не е нейна вината, че бе забранено да се показват маските на съпруга и сина й.
Когато бях малък, аз добре я опознах, защото помагах на Гай Марий през цялата онази ужасна година, когато частичната парализа го беше превърнала в развалина. Всеки ден гостувах в дома й, за да изпълня своя роднински дълг към чичо си и да получа милите благодарности на леля си. От нея аз получих ласки, с каквито никоя жена не ме беше дарявала, защото родната ми майка трябваше да бъде и мой баща и не можеше да си позволи нежности, каквито никой римски баща не бива да проявява към децата си. Но аз имах леля си Юлия в замяна и дори да доживея хиляда години, никога няма да забравя нито една от нейните целувки, от нейните прегръдки, от топлия поглед на красивите й сиви очи, които ме даряваха с любов. Казвам ти искрено, римски народе, аз тъгувам по нея! Затова тъгувайте и вие с мен! Тъгувайте за нейната злощастна съдба и за тъгата, която тя трябваше да изтърпи през целия си незаслужено тежък живот. Тъгувайте за съдбата на нейния съпруг и на нейния син, чиито образи ви показвам в този злощастен ден. Казват, че съм нямал право да ви покажа маските на двамата Мариевци, че мога да бъда лишен от общественото си положение, че мога да изгубя гражданството си, задето съм извършил ужасното престъпление да изложа тук, на форума, на който преди години са говорили и двамата покойници, две
