— Моля?
— Искам да кажа, да не би да се е приготвил за скок. Да е приспал бдителността ви. Рано или късно обаче ще си покаже рогата. Големи дяволи са тия типове с дълбоките неврози.
Той разтърси глава с неодобрение.
— Не трябва да правим прибързани заключения, мистър Устър. Не трябва да сме прекалено подозрителни. Никой не е спечелил от това, че не спира, за да претегли фактите. Може би си спомняте, че имаше един критичен момент, в който стигнах до прибързано заключение относно вашия здрав разсъдък. Онези двадесет и три котки в стаята ви.
Почервенях като рак. Инцидентът се беше случил преди няколко години, и щеше да бъде проява, на по- добър вкус, ако сянката му не беше изровена.
— Беше дадено подробно обяснение.
— Именно. Показаха ми, че съм сгрешил. И затова казвам, че не мога в случая с Уилбърт Крийм да си съставя преждевременно мнение. Трябват ми допълнителни доказателства.
— И после ще ги претегляте?
— И после, както казвате, ще ги претеглям. Но вие позвънихте, мистър Устър. Мога ли да направя нещо за вас?
— Всъщност, исках едно уиски със сода, но ми е неприятно, че ви безпокоя.
— Скъпи ми мистър Устър, забравяте, че макар и временно аз съм иконом, и надявам се, съвестен иконом. Ще го донеса незабавно.
Мислех си, след като се стопи от очите ми, дали да не му кажа, че мисис Крийм също си претегля своите доказателства за него, но реших, че е по-добре да премълча. Нямаше смисъл да руша спокойствието му. Засега задачата да откликва на името Сордфиш ми се виждаше достатъчна. От прекалено много тревоги ще се разтрепери и побледнее.
Когато се върна, той донесе не само стакана, пълен с топлината на юга, на който се нахвърлих с благодарност, но и едно писмо, за което каза, че току-що е пристигнало със следобедната поща. След като удавих жаждата си, погледнах към плика и видях, че е от Джийвс. Когато го отварях, ръцете ми не трепереха от вълнение, защото очаквах само информация, че е стигнал читав предназначението си и надеждите му, че писмото ще ме намери цъфнал като кукуряк, какъвто е самият той в този момент. С две думи, все същите сапунени мехури.
Господ ми е свидетел, че не бяха. Един поглед върху съдържанието и аз започнах да призовавам Всевишния, което накара татко Глосъп да ме погледне загрижено.
— Не са лоши новини, надявам се, мистър Устър?
— Зависи какво наричате лоши новини. Във всеки случай информация от първостепенна важност. Писмото е от Джийвс, моят прислужник. Сега е на лов за скариди в Хърн Бей. Хвърля ослепителна светлина върху личния живот на Уилбърт Крийм.
— Така ли? Много интересно.
— Трябва първо да кажа, че когато Джийвс тръгваше за годишната си почивка, темата за У. Крийм влезе в нашия дом, след като леля Далия ми каза, че той е един от гостите тук. Проведохме известна дискусия по въпроса. Аз казах едно, Джийвс допълни друго. Е, когато Джийвс беше на прага, изтърси онази многозначителна забележка, за която споменах преди малко, онази, че е чул нещо за Уилбърт и го е забравил. Ако си го спомни, обеща, ще се свърже с мен. И си е спомнил, триста дяволи! Знаете ли какво пише в посланието? Можете да се опитате да отгатнете до три пъти.
— Сега със сигурност не е време за игра на гатанки.
— Май че сте прав, макар че пада голям смях, не мислите ли? Добре де, той пише, че Уилбърт Крийм е… как беше думата? — сверих с писмото. — Клептоман. Което означава, ако терминът не ви е познат, тип, който прехвърча тук и там и си чопва всичко, което се допре до ръчичките му.
— Милостиви боже!
— Няма да сгрешите, ако кажете и една молитва.
— За това изобщо не предполагах.
— Казах ви, че си е надянал маската. Предполагам, че са го извели в чужбина, за да го измъкнат от някой скандал.
— Без съмнение.
— Но са пренебрегнали факта, че в Англия има точно толкова неща за чопване, колкото и в Америка. Идва ли ви наум нещо?
— Разбира се. Мисля си за колекцията от старо сребро на чичо ви.
— Аз също.
— Тя представлява сериозно изкушение за нещастния младеж.
— Не знам дали да го нарека нещастен. Той вероятно се забавлява, като си прибира по нещо.
— Трябва да отидем незабавно в стаята с колекцията. Може би нещо липсва.
— Предполагам всичко, освен пода и тавана. Ще му е трудно да излезе през вратата с тях.
Да се достигне стаята с колекцията не беше за нас работа за секунди, тъй като татко Глосъп е бил замесен като такъв в името на стабилността, не на бързината.
Все пак се придвижихме своевременно и първият ми възклик след един бърз преглед, беше на облекчение, защото цялата купчина вехтории изглеждаше налице. И едва след като татко Глосъп беше пуфнал „Пфу!“ и беше започнал да подсушава челото си, защото падна здраво ходене, аз забелязах празнината.
Кравоподобната каничката за сметана не беше сред наличните.
7
Тази каничка за сметана, в случай че се интересувате, беше една сребърна съдинка, бърдук или кърчаг, или каквото и да било там. От всички глупави неща на този свят й беше избрана формата на крава с щръкнала опашка и изражение на лицето като на малолетен престъпник. Една крава, която изглеждаше така, като че ли замисля следващия път, когато я доят, да се обърне и да ръгне доячката в ребрата. На гърба й имаше подвижно капаче, а върхът на опашката докосваше гръбнака, като по този начин даваше на стопанина възможност да не я изпусне, докато налива. Как някой може да си пожелае такъв отвратителен предмет за мен винаги е било мистерия. Той със сигурност е пръв в списъка на нещата, с които не бих искал да открият костите ми в някоя яма, но явно точно такъв вид канички са се харесвали през осемнадесети век. Че и в по-нови времена, като се има предвид милото и драгото, което чичо Том дава за нея, а според показанията на свидетеля Глосъп, същото дава и Уилбърт. Разни хора, разни вкусове, така трябва да се гледа на тия неща. Или както казва старата максима: за един бисер, за друг дърдонка.
Както и да е, все едно дали харесвах пущината или не, тя се беше изпарила яко дим и тъкмо се канех да уведомя татко Глосъп и да проведем разискване, когато към нас се присъедини Боби Уикъм. Беше свалила ризата и бермудите, които носеше преди, и се беше приготвила за пътешествието до вкъщи.
— Здравейте, душици — изчурулика тя. — Как е хавата? Какво си зяпнал, Бърти? Има ли нещо?
Нямах намерение да пипам леко.
— Ще ти кажа какво има. Знаеш ли онази каничка за сметана на чичо Том?
— Не. Каква е тя?
— Един сребърен съд, противен, но ценен. Можеш спокойно да го наречеш галеното детенце на чичо. Обича я лудо.
— Браво на него.
— Браво, браво, ама проклетията изчезна.
Застиналият летен въздух беше разлюлян от звук като от вкиснала бира, шипяща от гърлото на шишето. Гъргореше татко Глосъп. Очите му се кокореха, върхът на носа му шаваше и можеше лесно да се забележи, че този пункт от новината не му идва като освежителен бриз, а по-скоро като удар по тила с чорап, пълен с мокър пясък.
— Изчезна?
— Изчезна.
— Сигурен ли сте?
