— Ха, ха — опна шия и Глосъп.
Помислих си, че веселбата им е ненавременна и със съмнителен вкус, и им дадох да го разберат по походката, с която поех напред. Защото аз наистина поех. Тези сблъсъци на волята с обратния пол винаги приключват с Бъртрам Устър с превит врат. Но не бях в игриво настроение и когато Боби, подтичвайки след мен, ме нарече свойто храбро мъжленце и възкликна, че винаги е знаела какво богатство крия в себе си, аз подминах забележката и от мене вееше такъв хлад, че няма как да не е бил почувстван.
Беше чуден следобед, пълен до пукване със синьо небе, блестящо слънце, жужащи насекоми и какво ли не. Следобед, който те мами навън, на простор, където божественият полъх да си играе с къдриците ти и в чашата да те очаква нещо изстудено. А ето какво правех аз, само за да угодя на Боби Уикъм. Напредвах по коридора, който трябваше да ме заведе в спалнята на един относително непознат мъж, а пък аз трябваше да я обърна наопаки. В това се включваше лазене по пода, ровене под леглата и вероятно овалване във вълма от прах и косми. Мисълта за това беше стипчива и не мисля, че някога съм бил по-близо до възклицанието „Тфю!“. Не можех да си представя, че се бях оставил да бъда въвлечен в подобно плюскане, само защото една жена го желаеше. Да му се не види и кавалерството, все за наша сметка — това сме ние Устърови и винаги сме били такива.
Когато стигнах до стаята на Уилбърт, спрях пред вратата и призовах целия си кураж на помощ. Тази процедура обаче ми напомни нещо и внезапно си спомних какво. Чувствах се така, като че ли съм отново в епохата на Малвърн Хаус, когато често се промъквах в кабинета на Обри Ъпджон посред нощ в издирване на бисквитите, които той държеше в една тенекиена кутия на бюрото си. И ето че от царството на спомените долетя точно този, когато веднъж по най-безшумен начин бях навлязъл в светилището с пижама и халат, за да го намеря там, разположен в стола си, сам да ръфа бисквитите. Момент, зареден с ужас. Последвалото от рода на „Какво означава това, Устър“ и втората вълна на следващата сутрин — шест от най-яките пръчки върху старите рани — ще остане изписано върху пергамента на паметта ми, ако това са точните думи.
Като изключим тракането на машина в една стая по-надолу по коридора, показващо, че мама Крийм се труди върху самоналожената си задача да смрази кръвта на читателя, всичко беше спокойно. Застанах пред вратата за секунда, докато „Влизам“ се пребори с „Не влизам“, така правели котките според Джийвс в старите поговорки. А след това натиснах леко бравата, бутнах — също леко, и навлизайки в интериора, се намерих лице в лице с едно момиче в одежди на прислужница. То сграбчи гърлото си с ръка, също като ония в пиесите, и подскочи десетина сантиметра в посока на тавана.
— Ух! — въздъхна, когато се приземи и успя да си поеме малко въздух. — Така ме стреснахте, сър!
— Ужасно съжалявам, скъпа ми стара, прислужнице — отвърнах сърдечно. — Всъщност и ти ми изкара ангела. Търся мистър Крийм.
— А аз търся една мишка.
Това ме наведе на интересен размисъл.
— Мислиш, че има мишки по тия места?
— Видях една тази сутрин, когато оправях стаята. Затова доведох Огъстъс — посочи тя към един огромен черен котарак, който до този момент беше останал вън от полезрението ми. Познах в него старото приятелче, с което често си бяхме правили компания на закуска — аз, забил муцуна в бърканите яйца, той — в чинийката с мляко.
— Огъстъс ще я научи — закани се тя.
Трябва да кажа, че още от първата секунда, както сами предполагате, се чудех как може да бъде отстранена тази прислужница, тъй като присъствието й щеше да направи на пух и прах моето начинание. От една страна, не можете да претърсвате стаи, когато около вас е виснал домашният персонал, но от друга пък — за всеки, който има претенциите да бъде благороден рицар, би било немислимо да я докопа за фустата и да я изхвърли навън. До този момент нещата се бяха задънили в сляпа улица, но последното й изявление, че Огъстъс ще научи мишките, ме наведе на идея.
— Съмнявам се — казах аз. — Ти си нова тука, нали?
Тя потвърди, че е на работа само от предишния месец.
— Така си и помислих, защото иначе щеше да знаеш, че на Огъстъс и петак не можеш да заложиш, що се отнася до ловенето на мишки. Познаваме се с него от време оно и съм му изучил психологията чак до кътните зъби. Той не е хващал мишка откакто беше едно парче месо. Като изключим яденето, не прави нищо друго, освен да спи. Летаргичен, точно това е думата, която ти идва на уста. Ако хвърлиш едно око, ще видиш, че и сега спи.
— О-о-о! Наистина.
— Това е някакъв вид заболяване. Има си и научен термин. Травмо-нещо си. Травматична симплегия, това е то. Този котарак има травматична симплегия. С други думи, преведено на непрофесионален език, докато другите котки се задоволяват с осемте си часа, Огъстъс си настоява за своите двадесет и четири. От мен един съвет, зарежи тая идея и го занеси обратно в кухнята. Само си губиш времето тука.
Красноречието ми беше възнаградено. Тя каза още едно: „О-о-о!“, вдигна котарака, който промърмори насън нещо, което не можах да разбера, и си отиде, като ме остави да продължа започнатото.
8
Първото нещо, което забелязах, щом бях оставен на спокойствие да огледам обстановката, беше, че шефката, в изпълнение на политиката да посипва с рози пътя на семейство Крийм, беше наредила добре Уилбърт, що се отнася до разквартируването. Прекрачвайки прага на Бринкли Корт, Уилбърт беше получил това, което се нарича Синята стая, изключителна чест за един ерген, равнозначна на хотел с пет звезди. Защото в Бринкли Корт, както и в повечето провинциални къщи, всяко старо ъгълче или пролука се възприемаха като достатъчно добри за безбрачния контингент. Моят апартамент, например, беше нещо от рода на отшелническа килия, в която човек доста ще се озори, ако рече да завърти една котка за опашката, та дори и по-малка от Огъстъс. Не че, разбира се, често му се прищява такова котковъртене. Това, което се опитвам да кажа, е, че когато аз намина към леля Далия, никой няма да я чуе да казва: „Добре дошъл в Медоусуийт Хол, скъпо мое момче. Настанила съм те в Синята стая, където съм сигурна, че ще се чувстваш удобно“. Веднъж й предложих да бъда настанен там и всичко, което тя каза, беше: „Ти?“. После разговорът премина към други теми.
В качеството си на бивша главна квартира на покойния баща на моя чичо Том, Синята стая имаше солидна Викторианска мебелировка, тъй като той обичал нещата да си тежат на мястото. Тя се изразяваше в балдахинен креват, масивна тоалетка, тежка писалищна маса, разни столове, картини по стените на типове с килнати шапки, наведени над жени в муселин и букли, а отсреща в другия край скрин, или гардероб, в който могат да се скрият дузина трупове. Накратко, имаше такъв мегдан и толкова много места, където да се пъхнат разни неща, че повечето хора, призовани да открият тука една сребърна каничка за сметана, биха казали: „О, какъв смисъл има?“ и биха се чупили.
Но моето превъзходство над обикновения търсач е това, че аз съм човек широко начетен. Като се почне от ранното ми детство, преди още да се наричат трилъри, съм прочел повече шпионски истории, отколкото може да ти побере ума, и те са ме научили на едно — а именно, че ако някой иска да скрие нещо, то той неизменно го поставя върху скрина, или ако предпочиташ, върху гардероба. Така беше в „Убийство в имението Мислей“, „Трима мъртви във вторник“, „Прошка за моя пищов“, „Познай кой“ и още дузина стандартни творби, така че не виждах никаква причина Уилбърт Крийм да се отклони от утъпканата пътека. Първият ми ход, съответно, беше да взема един стол и да го опра в гардероба. Вече се бях покатерил на него и се канех да подложа горната му част на най-подробен анализ, когато чух на около четиридесет сантиметра от ухото ми гласа на Боби Уикъм, коята беше влязла като невестулка:
— Как върви?
Ама човек наистина може понякога да се отчае от съвременните момичета. Тази Уикъм би трябвало още от скута на майка си да е научила, че последното нещо, което би искал човек с крайно изопнати нерви, зает с претърсването на чужда стая, е един призрачен глас в ухото си, който пита: „Как върви“. В резултат, както се досещате, аз лупнах долу като чувал с картофи. Пулсът ми препускаше, кръвта ми кипеше и за известно време Синята стая правеше пируети около мен като балерина в адажио.
Когато цар-разум се върна на трона си, установих, че Боби Уикъм беше разбрала къде не трябва да остава след трясъка и ме беше напуснала. А аз се озовах тясно преплетен със стола — една позиция, която
