— Давайте. Чувствата ми вече са толкова наранени, че още малко отгоре няма да се усети.
— Мога ли да говоря откровено?
— Направете го.
— Ето тогава. Чудя се дали изобщо беше разумно да поверяваме такава деликатна операция в ръцете на младеж като вас. Връщам се на онова, което изтъкнахте, когато дискутирахме въпроса с мис Уикъм. Ако си спомняте, казахте, че начинанието трябва да се повери на зрял опитен мъж с богат жизнен опит, а не на някой в по-незряла възраст, който като дете никога не е бил добър на „топло — студено“. Аз съм, както ще се съгласите, зрял и в детските си години събирах немалко овации заради ловкостта си в „топло — студено“. Спомням си веднъж на едно коледно тържество, където бях поканен, домакинята ме сравни с млада хрътка. Ексцентрична похвала, разбира се, но тя така се изрази.
Погледнах го с диво недоумение. Струваше ми се, че зад тези думи може да се крие само едно значение.
— Нали не мислите да се пробвате и вие?
— Точно това е моето намерение, мистър Устър.
— Боже, пази патките!
— Изразът е нов за мен, но от него разбирам, че възприемате поведението ми за ексцентрично.
— О, не бих казал това. Но съзнавате ли на какво се излагате? Няма никак да ви е забавна една среща с мама Крийм. Тя, има поглед като… как се казваше онова същество? Горгона Медуза, точно така. Тя има поглед като Горгона Медуза. Обмислихте ли възможността да ви бъде забит поглед, който действа като доза пургатив?
— Да, мога да предвидя опасността. Истината, мистър Устър, обаче е, че гледам на тези събития като на предизвикателство. Кръвта ми ври.
— А мойта се смръзна.
— И може да не ми повярвате, но намирам, че едно претърсване на стаята на мистър Уилбърт, може да се окаже доста забавно.
— Забавно?
— Да. По някакъв странен начин ме връща в младостта ми. Навява ми спомена за времето в подготвителното училище, когато често се прокрадвах нощем в кабинета на директора, за да ям бисквити.
Подскочих. Очите ми изпуснаха искри. Докосната беше най-дълбоката струна на сърцето ми и то се възрадва.
— Бисквити?
— Държеше ги в една тенекиена кутия на бюрото си.
— Наистина ли правехте това във вашето училище?
— Преди много години.
— Но същото правех и аз — продумах аз и насмалко да викна „Братко мой!“.
Той повдигна рунтавите си вежди и лесно можеше да се види, че и неговото сърце се възрадва.
— Наистина ли? Виж ти! Мислех си, че това е само мой патент, но явно из цяла Англия идващите поколения правят същото. Значи и вие сте били в царството на блаженството? Какви бяха вашите бисквити? Моите бяха асорти.
— Онези с розова и бяла захар отгоре?
— Повечето да, но някои бяха обикновени.
— Моите бяха курабийки с джинджифил.
— Тези също са много хубави, разбира се, но аз предпочитам асорти.
— Също и аз. Но в онези дни трябваше да вземаш това, до което се докопаш. Някога успяха ли да ви пипнат?
— Горд съм да кажа: „Никога“.
— А мене веднъж. Още ме боли на това място, когато захладнее.
— Много лошо. Но такива неща стават. Впускайки се в тази авантюра, ме крепи мисълта, че ако се случи най-лошото и бъда заловен, едва ли ще получа шест от най-добрите, преметнат върху стол, както казвахме навремето. Да, можете да оставите този малък проблем изцяло на мен, мистър Устър.
— Бих искал да ме наричате Бърти.
— Разбира се, разбира се.
— А мога ли да ви наричам Родерик?
— За мен ще бъде удоволствие.
— Или Роди? Родерик е малко дълго.
— Както предпочитате.
— И наистина ще поиграете на „топло — студено“?
— Решен съм да го направя. Много уважавам и обичам чичо ви и знам колко дълбоко ще бъде наранен, ако този високо ценен предмет изчезне завинаги от колекцията му. Никога няма да мога да си простя, ако в усилията си да възстановя притежанието му, оставя и…
— … един непреобърнат камък?
— Канех се да кажа една неизползвана възможност. Ще напрегна всяка…
— … жила?
— Щях да използвам думата клетка.
— Съвсем точно. Ще трябва, разбира се, да изчакате удобен момент.
— Да.
— И да издебнете благоприятна възможност.
— Именно.
— Случаят веднъж чука на вратата.
— И аз мисля така.
— Ще ви помогна малко. Онова нещо не е отгоре на скрина, нито пък над гардероба.
— О, това ще ми е от полза.
— Освен ако не е сложено там по-късно. Е, както и да е, желая ви късмет, Роди.
— Благодаря, Бърти.
Дори и да бях вземал редовно от Болкоуспокоителя на стария доктор Гордън, не бих могъл да чувствам повече вътрешна топлина, както когато се разделихме и се запътих към поляната. Исках да взема книгата на мама.
Крийм и да я прибера на мястото й, върху полицата в будоара на леля Далия. Гърдите ми се изпълваха с възхищение към мъжествения дух на Роди. Беше попрехвърлил доста годинки, сигурно има петдесет, и се вълнувах при мисълта, че старото куче е още толкова жизнено. Това показваше… е, не знам точно какво, но нещо показваше. Размишлявах върху момчето Глосъп и се чудех какъв ли е бил в ония бисквитени години. Със сигурност знаех, че тогава няма как да е бил плешив, но като изключим това, не можех да си представя нищо друго. Често става така, когато се замислиш за по-възрастните от теб. Спомням си колко бях изненадан, когато научих, че моят чичо Пърси, един стар костелив орех без капчица човещинка в гърдите си, някога е държал първо място по изхвърляне от баловете в Ковънт Гардън15.
Взех книгата и като стигнах до леговището на леля Далия, установих, че има още десетина минути, преди да започна приготовленията си за вечерята. Затова седнах и поднових четенето. Бях го прекъснал точно в момента, когато Мама Крийм започваше да си плюе на ръцете и да пълни читателя с жалост и ужас. Но едва-що се бях заплел в една-две улики и беше започнала да се лее човешка кръв, вратата се отвори с трясък и изникна Кипър. Вдигнах очи към него и той също ме изпълни с жалост и ужас, защото физиономията му гореше, а видът му беше на обезумял. Изглеждаше като боксьора Джак Демпси към края на първата си среща с Джийн Тъни, ако си спомняте, когато беше забравил да се наведе.
На секундата ме заля с порой от думи.
— Бърти! Търсих те навсякъде из това място.
— Бъбрех си със Сордфиш в килера му. Има ли нещо?
— Има ли нещо!
— Не ти ли харесва Червената стая?
