— Червената стая!
От поведението му успях да разбера, че не е дошъл да се жалва от настаняването.
— Тогава какъв е малкият ти проблем?
— Малкият ми проблем!
Реших, че това трябва да бъде спряно още в зародиш. До времето за обличане оставаха десет минути, а ние можехме да продължаваме в този дух с часове.
— Слушай, стара ми главо — рекох търпеливо, — най-добре е да решиш дали си старият ми приятел Реджиналд Херинг, или ехото на швейцарските планини. Ако продължаваш да повтаряш всяка дума, която кажа…
В този момент влезе татко Глосъп с коктейлите и размяната на реплики секна. Кипър изпразни чашата си до дъно и изглежда се поуспокои. Щом вратата се затвори след Роди и той можеше отново да говори, започна доста свързано. А след още една чаша продължи.
— Бърти, случи се най-ужасното нещо.
Нямам нищо против да кажа, че сърцето ми се сви. Спомнете си, че в един по-ранен разговор с Боби Уикъм бях сравнил Бринкли Корт с едно от ония свърталища, за които пишеше покойният Едгар Алън По. Ако сте запознати с творбите му, ще се сетите, че не им е леко на тия, които отсядат в подобни провинциални имения. Посетителят във всеки един момент може да срещне разхождащ се труп под покров, напоен с кръв. Преобладаващите условия в Бринкли не представляваха навярно чак такова изпитание, но атмосферата несъмнено беше започнала да става зловеща. А ето сега Кипър недвусмислено намекваше, че има история за разказване, която ще задълбочи генералното усещане, че нещо се мъти.
— Какво има? — попитах го.
— Ще ти кажа какво има — отвърна той.
— Да, кажи ми — повторих аз и той ми каза.
— Бърти — рече той, вземайки трета чаша, — мисля, че ще ме разбереш, че когато прочетох онова съобщение в „Таймс“, аз бях като застрелян.
— О, да. Съвършено естествено е.
— Зави ми се свят и…
— Да, ти ми каза… ти причерня пред очите.
— По-добре да си беше останало черно — промълви горчиво, — ама не би. След малко мъглата се разсея и ето ме седнал там, кипящ от гняв. И като покипях малко, станах от стола, взех писалка в ръка и написах на Боби една помия.
— О, боже!
— Излях цялата си душа.
— О, господи!
— Обвиних я, че ми е била шута, за да се ожени най-меркантилно за по-богат мъж. Нарекох я рижоглава Иезавел, от която с радост съм се отървал. Написах… О, не си спомням още какво написах, но казвам ти, беше помия.
— Но ти не ми спомена нито дума за това, когато се видяхме.
— Бях в еуфория, когато научих, че всичко е било само една хитрост и че тя още ме обича, затова съвсем ми изхвръкна от ума. Когато преди малко внезапно си спомних, почувствах, че някой ме халосва с мокра риба в окото. Политнах.
— Ритна?
— Политнах. Костите ми омекнаха. Но събрах достатъчно сили да се добера до телефона. Позвъних в Скелдингс Хол и бях информиран, че току-що е пристигнала.
— Трябва да е карала като фиркан моторист.
— Точно така е карала. Момичетата ще си останат момичета. Както и да е, беше там. Каза ми като се подхилкваще, че е намерила писмо от мен на масата в хола и едва чака да си го отвори. С треперещ глас я помолих да не го прави.
— Значи навреме.
— Навреме, дръжки! Бърти, ти си човек с опит. Познавал си доста представителки на другия пол през живота си. Какво прави едно момиче, когато му кажеш да не отваря някое писмо?
Разбрах накъде бие.
— Отваря го?
— Именно. Чух как пликът беше раздран и в следващия момент… Не, по-добре да не мисля за това.
— Тя се засегна?
— Да, и едва не ми отнесе главата. Не знам дали някога си попадал сред тайфун в Индийския океан.
— Не, не съм посещавал тези места.
— Нито пък аз, но от приказките на хората заключавам, че това, което последва, би трябвало много да му прилича. Тя говори около пет минути…
— По часовника на Шрусбъри.
— Какво?
— Нищо. И какво каза?
— Не мога да повторя всичко и не бих искал, дори и да мога.
— А ти какво каза?
— Не можах да й затворя устата.
— Понякога човек не може.
— Жените говорят така дяволски бързо.
— Познато до болка. И как приключи?
— Каза, че е благодарна, че съм се отървал от нея, защото за нея е изключително облекчение, че се е отървала от мен. И че безмерно съм я ощастливил, защото сега е свободна да се ожени за теб, което винаги е било най-съкровеното й желание.
В този кръвосмразител на мама Крийм, който прелиствах, имаше един тип на име Скарфис Маккол, някакъв съмнителен гангстер, който, качвайки се една сутрин в колата си и завъртайки ключа, става на парчета. Всичко това благодарение на конкурент в бизнеса, който му е сложил бомба в двигателя. Докато четях, си помислих за момент как ли се е чувствал. Сега вече знаех. Точно както него. И аз се вдигнах. С един скок бях до вратата. Кипър повдигна вежди.
— Отегчавам ли те? — отсече рязко той.
— Не, не. Но трябва да вървя да докарам колата.
— На разходка ли отиваш?
— Да.
— Но почти е време за вечеря.
— Не искам никаква вечеря.
— Къде отиваш?
— Хърн Бей.
— Защо Хърн Бей?
— Защото Джийвс е там, а тая история трябва да се остави в неговите ръце без нито секунда отлагане.
— Какво може да направи Джийвс?
— Това — казах, — не мога да кажа, но ще направи нещо. Ако е ял повечко риба, а несъмнено го е направил, щом е на морски курорт, мозъкът му трябва да е във върхова форма. А когато мозъкът на Джийвс е във върхова форма, всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш звънеца и да не му се пречкаш, докато той се погрижи.
11
От Бринкли Корт до Хърн Бей е значително повече от една крачка. Първото се намира в средата на Уорсестършайър, а второто — на брега на Кент. Дори и при най-добрите условия не можеш да се надяваш да вземеш пътуването на един дъх. В случая ме забави и арабският ми кон, който получи пристъп от мъглата
