2
Отдалечих се от телефона с това, което в крайна сметка се нарича треперещи колене. Ето ти, мислех си, един хубав букет. Боби Уикъм, с навика си да забърква каши и всеки нов ден да открива нови начини да смае цивилизацията, сама по себе си би била достатъчна. Прибави Обри Ъпджон, и букетът става прекалено богат. Не съм сигурен дали Кипър забеляза бледото ми чело, натежало от мисли, както съм чувал Джийвс да се изразява. Вероятно не, защото в момента нагъваше филия с мармалад, но то беше точно такова. Както се е случвало толкова често в миналото, предчувствах неизбежно злощастно. Разбира се, не можех да кажа точно в каква форма ще се появи — можеше да бъде една или друга, но един глас ми нашепваше, че Бъртрам е бил избран, по някакъв начин и в час не много далечен, да му бъде разказана играта.
— Беше леля Далия, Кипър — казах аз.
— Господ да благослови веселото й старо сърце — беше отговорът. — Едно от най-добрите, които знам, и можеш да ме цитираш. Никога няма да забравя ония щастливи дни в Бринкли и ще се радвам по всяко време, което й е удобно, да я посетим отново. Тя в Лондон ли е?
— Само до този следобед.
— Ще я затрупаме с лакомства, нали?
— Не, има среща за обяд. Отива на паша със сър Родерик Глосъп, оня психо-доктор. Знаеш ли го?
— Само съм те чувал да говориш за него. Костелив орех, както ми се струва.
— Един от най-костеливите.
— Той ли беше онзи, който намери двадесет и четирите котки в спалнята ти?
— Двадесет и три — поправих го. Обичам нещата да са точни. — И това не бяха мои котки. Бяха оставени там от братовчедите ми Клод и Юстис. Но не можах да го обясня. Той е доста слаб слушател. Надявам се, че няма да намеря и него в Бринкли.
— В Бринкли ли отиваш?
— Утре следобед.
— Ще бъде приятно.
— Дали? Въпросът е доста спорен.
— Ти си луд. Помисли за Анатол. Ах, какви ястия! Знаеш ли името на прогонената фея, която стояла неутешима пред вратите на рая?
— Чувал съм Джийвс да я споменава.
— Ето така се чувствам, когато си спомням ястията на Анатол. Като си представям как всяка вечер той ги поднася, а аз не съм там, сърцето ми е готово да се пръсне. Какво те кара да мислиш, че няма да е приятно? Та Бринкли Корт е земен рай.
— В много отношения си прав. Но животът там и момента си има своите недостатъци. Прекалено много вариации на темата „добри предпоставки, лоши хора“ за моя вкус. Кой мислиш, че ще бъде в стария приют за бездомници? Обри Ъпджон.
Ясно беше, че съм го разтърсил. Очите му се разшириха и едно парченце хляб падна от зяпналата му уста.
— Старият Ъпджон? Майтапиш ли се?
— Не, той е там. От плът и кръв. А ми се струва, че беше само вчера, когато ти повдигаше духа ми с думите, че няма никога да го видим отново. Може да надвиснат буреносни облаци, казваше ти, ако си спомняш…
— Но как така е попаднал в Бринкли?
— Точно това попитах и аз възрастната ми роднина, и тя ми даде обяснение, което изглежда отговаря на фактите. Явно когато го изпуснахме от очи, той се оженил за една нейна приятелка, някаква Джейн Милс и се сдобил с доведена дъщеря, Филис Милс, чиято кръстница е леля Далия. Моята роднина поканила момичето в Бринкли, а той дошъл да си направи кефа, гадняра му с гадняр.
— Разбрах. Нищо чудно, че трепериш като лист.
— Не точно като лист, но… да, струва ми се можеш да ме опишеш като треперещ. Човек не може да не си спомни оня негов безизразен поглед.
— И дебелата му горна устна. Няма да бъде много приятно да го гледаш през масата. Но, от друга страна, ще харесаш Филис.
— Познаваш ли я?
— Запознахме се в Швейцария миналата Коледа. Ще я потупаш по рамото, нали, и ще й предадеш моите поздрави. Симпатично момиче, макар и малко тъпо. Не ми е казвала, че има роднински връзки с Ъпджон.
— Естествено е да пази подобен факт в тайна.
— Да, това е разбираемо. Също както човек ще се опита да пази в тайна факта, че се е забъркал с Палмър затворника. Какъв гнусен боклук ни подхвърляше, когато си излежавахме присъдите в Малвърн Хаус. Помниш ли кренвиршите в неделя? А вареното овнешко с маринован сос?
— А гранясалия маргарин? Като се замисли човек, струва ми се, че ще бъде истинско изпитание да седя и да го гледам как поглъща тонове от най-доброто масло. О, Джийвс — казах аз, когато той се появи, за да прибере масата, — ти никога не си ходил в подготвителното училище на южния бряг на Англия, нали?
— Не, сър, получих частно образование.
— Е, тогава не би ме разбрал. Мистър Херинг и аз обсъждахме нашия бивш даскал от подготвителното училище, Обри Ъпджон, магистър на хуманитарните науки. Между другото, Кипър, леля Далия ми каза нещо за него, което не съм знаел преди и което би трябвало да му спечели отвращението на всички мислещи хора. Спомняш ли си неговите страстни обръщения към нас в края на срока? Е, нямаше да може да ни ги казва, ако нямаше пред очите си всичко напечатано, така че да може да го прочете. Без бележките си, както ги нарича, той е кръгла нула. Отвратително, Джийвс, не мислиш ли?
— Много оратори, струва ми се, имат подобни затруднения, сър.
— Толерантен си, Джийвс, прекалено толерантен. Трябва да се пазиш от такива нездрави възгледи. Както и да е, причината да спомена Ъпджон е, че той се върна отново в моя живот, или по-точно ще се върне, докато успея да се обърна. Отседнал е в Бринкли, а аз отивам там утре. Леля Далия беше току-що на телефона и ме покани. Ще приготвиш ли най-необходимото в един-два куфара?
— Разбира се, сър.
— Кога заминаваш за твоя излет в Хърн Бей?
— Мислех да взема влака тази сутрин, сър, но ако предпочитате да остана до утре…
— Не, не, така е добре. Тръгни, когато искаш. Има ли нещо смешно? — попитах, когато вратата се затвори след него, защото забелязах Кипър да хихика под мустак. Нещо не дотам лесно, когато устата ти е пълна с препечена филия с мармалад, но все пак той го правеше.
— Мислех си за Ъпджон — отвърна той.
Не можех да повярвам. Струваше ми се невероятно, че някой, който е прекарал известно време в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, може да хихика под мустак или другояче, докато съзнанието му е заето с тази невъобразима заплаха. Все едно да се подсмихваш, докато разсъждаваш върху някоя от онези извънземни ужасии, които в момента така плътно ни следват от екраните.
— Завиждам ти, Бърти — продължи да хихика той. — Предстои ти страхотно угощение. Ти ще бъдеш сред присъстващите на масата за закуска, когато Ъпджон отвори броя си на „Търсдей ривю“ от тази седмица и започне да преглежда страниците с коментари върху новите книги. Би трябвало да обясня, че между книгите, които напоследък се получиха в редакцията, беше едно тънко книжле, излязло изпод перото му, в което възторжено се описва подготвителното училище. Годините на формиране, които сме прекарали там, казва той, били най-щастливите в живота ни.
— По дяволите!
— Едва ли е знаел, че тази рожба на ума му ще бъде дадена за рецензия на един от старите каторжници от Малвърн Хаус. Ще ти кажа нещо, Бърти, което всеки млад мъж трябва да знае. Никога не бъди гадняр, защото дори и да процъфтяваш за известно време като зелено лаврово дърво, рано или късно ще те застигне възмездието. Няма нужда да ти казвам, че съдрах кожата на мръсната малка брошурка. Мисълта за ония неделни кренвирши ме изпълваше със справедливия гняв на Ювенал.4
— На кого?
