разхлабва стегнати женски корсети и да пъха амоняк под носа й, а мен остави да размишлявам върху ситуацията. Липсваха ми нови бюлетини от фронта.
Стори ми се, че това, което трябва да се направи, е да намеря „Таймс“5 и да видя какво може да ми предложи за осветляване на случката. Това е вестник, който не чета често. Предпочитам „Мирър“ или „Мейл“ за сутрешно четене, но Джийвс се снабдява с него и аз понякога вземам назаем броя му да си премеря силите в кръстословицата. Дойде ми наум, че той може да е оставил днешния брой в кухнята, и точно така се оказа. Върнах се с него, разположих се в един стол, запалих нова цигара и започнах да преглеждам съдържанието.
Беглият прочит изобщо не беше достатъчен да намеря, това, което трябваше да бъде зашеметяващ материал. Херцогинята на нещо си беше открила някакъв базар в Уимбълдън в подкрепа на похвални благотворителни цели. Имаше статия за лова на сьомга по река Уай и един министър от кабинета беше произнесъл реч за условията в памучната индустрия, но сред всичко това нямаше нищо, което да предизвика припадък. Нито пък ми изглеждаше вероятно една жена да загуби съзнание като прочете, че Хърбърт Робинсън (26) от Гроув Роуд, Пондърс Енд бил хвърлен в дранголника затова, че е откраднал чифт карирани панталони в зелено и жълто. Обърнах на новините от крикета. Дали пък някой неин приятел не е пропуснал да спечели в някой от вчерашните мачове на графството?
Едва след като бях прегледал ражданията и сватбите, погледнах и към годежите, и в следващия момент се бях изстрелял от стола, като че ли някакъв шип беше пробил седалката и стигнал до чувствителната част от месата ми.
— Джийвс! — изкрещях и чак тогава осъзнах, че той отдавна беше духнал. Горчива мисъл, защото ако е имало случай, когато неговият съвет и препоръка са били от първостепенна важност, то този случай беше тъкмо сега. Но него го нямаше и най-доброто ми постижение в соловото изпълнение беше едно глухо „ла“ с лице, заровено в шепите ми. И макар че, струва ми се, чувам читателя да цъка неодобрително на моето невротично поведение, историята мисля ще отсъди, че параграфът, на който се бяха спрели очите ми, беше повече от достатъчно оправдание на този акт.
Той гласеше:
Обявен беше годежът между Бъртрам Уилбърфорс Устър от Бъркли Маншънс и Роберта, дъщеря на покойния сър Кътбърт Уикъм и лейди Уикъм от Скелдингс Хол, Хъртс.
3
Е, както вече казах, няколко пъти, когато бях под влиянието на нейния сексапил, аз наистина имах идеята за подобно обединяване с Роберта Уикъм, но — и точно тук е ударението, което трябва да направя — мога да се закълна, че всеки път тя отказваше да сътрудничи и то така, че не оставяше никакви съмнения относно намеренията си. Искам да кажа, че когато един добър човек предложи сърцето си на едно момиче, а това момиче започва да се смее така, че ще се пукне по шевовете и му казва да не се прави на магаре, то добрият човек има право да приеме, че всичко е свършило. В светлината на съобщението в „Таймс“ можех само да предположа, че в някой от тези случаи, вероятно без да забележа, тъй като вниманието ми блуждаеше, тя може да е свела очи и да е излязла от положението с едно глухо „О, добре“. Макар че кога точно се е случило това нямах ни най-малка представа.
И така, както сигурно си представяте, на следващия ден пред вратата на Бринкли Корт спря спортният модел на един Бъртрам Устър с тъмни кръгове под очите и пулсиращ мозък — с други думи, един Бъртрам, който се питаше какво по дяволите става. Поставен натясно — такова може да бъде обобщението. Струваше ми се, че първия ход, който трябва да предприема, беше да се добера до моята годеница и да разбера дали тя не може да допринесе нещо към изясняване на ситуацията.
Както обикновено се случва в провинциалните къщи през хубавите дни, наоколо нямаше никого. Когато дойде сезонът, тайфата щеше да се събира за чай на поляната, но в момента не можех да мерна нито един местен жител, за да ми каже къде мога да намеря Боби. Затова продължих да снова напред-назад из имението и прилежащите му земи с надеждата да я открия, като ми се искаше да имах със себе си и няколко хрътки да ми помагат, защото имението Травърс е обширно, а й от небето се сипеха значително количество слънчеви лъчи, макар че, излишно е да казвам, нито един не достигаше сърцето ми.
С капки пот на челото напредвах по една пътека, покрита с мъх, когато до ушите ми достигна нещо, което не можех да сбъркам — глас, който четеше поезия на някого, и в следващия момент се изправих пред една двойка, която беше пуснала котва под сенчестото дърво сред една зелена морава.
Тъкмо бяха влезли в полезрението ми, когато изведнъж се вдигна шум до небесата. Той се дължеше на лая на един малък дакел, който се втурна срещу ми с очевидното намерение да ме види изкормен. Някакъв по-умерен замисъл обаче взе връх и когато достигна обекта на пътуването си, той само се изстреля като ракета и ме близна по брадата, като остави впечатлението, че в лицето на Бъртрам Устър е намерил точно това, което докторът му е предписал. И преди съм забелязвал при кучетата тази тенденция да завързват красиви приятелства непосредствено щом се приближат до мен на разстояние колкото да ме подушат. Без съмнение има някаква връзка с характерния мирис на Устър, който по някаква причина засяга дълбоки струни в душите им. Погъделичках го зад дясното ухо и го почесах по долната част на гръбнака. След като приключих с тези любезности, прехвърлих вниманието си върху поетичната група.
Мъжката половина от сценката беше тази, която изпълняваше четенето, една грациозна особа с тонажа и външния вид на фламинго, с червена коса и малки мустачки. Тъй като това безспорно не беше Обри Ъпджон, предположих, че е Уили Крийм и бях малко изненадан да го видя как рецитира поезия. Човек би си представил един нюйоркски плейбой, широко известен като нехранимайко, да се придържа към прозата, при това грубата проза. Но без съмнение тези момчета имат своите моменти на размекване.
Придружител ката му, апетитна и лека като перце, не можеше да бъде друга освен Филис Милс, за която ми беше говорил Кипър. Симпатична, но тъпа, беше казал Кипър, и от един поглед можех да кажа, че е прав. С течение на времето човек се научава да разпознава с точно око тъпотата в другия пол, а това й проявление имаше някакво кротко разчувстващо изражение, което ти даваше да разбереш, че макар и не на върха на тъпотата, като някои други тъпачки, които съм срещал, тя беше достатъчно тъпа, за да си бъбриш с нея. Целият й вид беше на момиче, което при най-малката възможност ще започне да се лигави.
Точно това и направи, като ме попита дали не мисля, че Попит, дакелът, е сладко малко кученце. Съгласих се доста сдържано, защото предпочитах да се използва кратката форма, а тя каза, че предполага, че аз съм племенникът на мисис Травърс Бърти Устър, което, както знаем, по същество беше съвсем вярно.
— Чух, че ви очакват днес. Аз съм Филис Милс — каза тя, а аз казах, че така съм и предположил и — че Кипър ми е поръчал да я тупна по рамото и да й предам много поздрави, и тя каза „О, Реджи Херинг? Нали е сладурче?“, и аз се съгласих, че Кипър е от сладурчетата, и тя каза „Да, истинско агънце“.
Този диалог, разбира се, постави Уилбърт Крийм малко настрана, просто един незначителен декор на сцената, и за известно време, като бърчеше чело, подръпваше мустаци, потропваше с крак и движеше ръце, той даваше ясно да се разбере, че според неговото мнение трима вече са тълпа и че това, от което има нужда една зелена поляна, за да бъде такава каквато трябва, беше пълното отсъствие на всякакви Устърови. Възползвайки се от една пауза в разговора, той запита:
— Търсите ли някого?
Отговорих, че търся Боби Уикъм.
— Ако бях на ваше място, щях да продължа да я търся. Все някъде трябва да е отишла.
— Боби? — намеси се Филис Милс. — Тя е на езерото, лови риба.
— Значи това, което трябва да направите — каза Уилбърт Крийм с прояснено лице, — е да следвате тази пътека, да завиете надясно, после право наляво, пак надясно и сте там. Не може да пропуснете. Тръгнете веднага, това е моят съвет.
