психиатър в Англия, е убеден, че Уилбърт Крийм не е с всичкия си и още да го попиташ дали предлага доведената му дъщеря да се омъжи за човек, който всеки момент ще получи членство в лудницата.“ Дори и Ъпджон ще се въздържи от такова нещо. Или не мислиш така?
Замислих се.
— Да — рекох, — вероятно си права. Възможно е Ъпджон да има човешки чувства, макар и никога да не съм забелязал това, докато бях в положението на негов възпитаник, както се казва. Сега ми е ясно защо Глосъп е в Бринкли Корт. Защо обаче в ролята на иконом?
— Казах ти, че това беше негова идея. Смяташе, че е прекалено популярен и ще предизвика съмнение у мисис Крийм, ако се появи тука под собственото си име.
— Разбирам. Ще забележи, че наблюдава Уилбърт, ще се учуди защо…
— … и накрая ще събере две и две…
— … и ще вдигне врява.
— Точно така. На никоя майка няма да й стане драго, като открие, че домакинята е довела психиатър да наблюдава сина й, над когото и сламка не дава да падне.
— Докато ако хване иконома да го наблюдава, просто ще си каже: „Я, какъв наблюдателен иконом“. Много разумно. С тази сделка между чичо Том и Хоумър Крийм, ще бъде фатално да се рискува и с най- малкия повод да бъде раздразнена. Ще се оплаче на Хоумър, а той ще каже: „След това, което стана, Травърс, предпочитам да прекъсна преговорите.“ и чичо Том ще изгуби пачките. Всъщност, какво е това тяхно споразумение? Леля Далия каза ли ти?
— Само в общи линии. Става дума за някаква земя, която чичо ти има някъде, а мистър Крийм мисли да я купи и да строи хотели или нещо подобно. Всъщност, няма значение. Най-важното е, и трябва да си го запишеш в главата, че контингентът на Крийм трябва да се гали с перце на всяка цена. Така че, нито дума на никого.
— Какво говориш. Устър не е дрънкало. Нито пък порти. Но защо си толкова сигурна, че Уилбърт Крийм е чалнат? На мен не ми изглежда такъв.
— Ти виждал ли си го?
— Само за малко. Беше на една зелена морава, четеше поезия на момичето на Милс.
Очите й се разшириха.
— Чел поезия? На Филис?
— Точно така. Стори ми се странно, че тип като него прави това. Глупости, да. Ако й рецитираше някакви римувани безсмислици, бих разбрал. Но беше една от онези книги в лилава кожена подвързия, които продават по Коледа. Не бих могъл да се закълна, но страшно ми звучеше като Омар Хайям8.
Очите й продължаваха да се разширяват.
— Спри, Бърти, спри! Не трябва да се губи нито секунда. Трябва да отидеш и да спреш това веднага.
— Кой, аз? Защо аз?
— Точно за това си тук. Леля ти не ти ли каза? Тя иска да следваш Уилбърт Крийм и Филис навсякъде и да се погрижиш той да не намери сгоден момент за предложение.
— Искаш да кажеш, че трябва да бъда нещо като частен детектив или ченге и да ги следя? Не го харесвам — казах колебливо.
— Не трябва да го харесваш — отвърна Боби. — Просто го направи.
5
И понеже, както се казва, съм восък в ръцете на другия пол, аз отидох и попречих, според нареждането. Но не и с песен на уста. Никак не е приятно за един разумен мъж да се постави в положението на досадник и лепка, а че Уилбърт Крийм ме мисли за такъв, беше ясно от пръв поглед. В момента, в който се появих, той беше спрял с четенето на поезия и беше взел ръката на Филис в своята, явно изричащ или готов да изрече нещо от интимен и нежен характер. Като чу моето: „Е-хей“, той пусна ръката и ми хвърли поглед, който много приличаше на онзи, получен наскоро от Обри Ъпджон. Измърмори нещо под мустак за някого, на когото не чух името.
— А, пак ли сте вие — каза той.
Нямаше спор по този въпрос.
— Май си нямате работа? — продължи той. — Защо не се спрете някъде с една хубава книга?
Обясних, че само съм се отбил да им кажа, че чаят е сервиран на поляната пред къщата и Филис нададе лек писък, като че ли е разтревожена:
— О, боже! Трябва да тичам. Татко не обича да закъснявам за чая. Казва, че е непочтително към по- възрастните.
Можах да забележа как от устните на Уилбърт Крийм едва не се изтърси предложение къде може да се завре татенцето заедно с възгледите си за почтителност, но с неимоверно усилие той успя да го удържи.
— Ще заведа Попит на разходка — каза той, като подсвирна на дакела, който душеше около краката ми и пълнеше дробовете си с прелестния Устъров букет от ухания.
— Не пиете ли чай? — попитах аз.
— Не.
— Има кифли с масло.
— Егати! — възкликна той, ако това е думата, и се отдалечи, следван от малоръстовото животно. Стана ми ясно, че се сдобих с още един източник, от където нямаше да получа подарък за Коледа. Целият му вид ми даваше да разбера, че кръгът ми от приятели не се е разширил. С дакелите е фасулска работа, но с Уилбърт Крийм претърпях пълен неуспех.
Когато Филис и аз стигнахме до поляната, на масата за чай беше останала само Боби и това много ни изненада.
— Къде е татко? — попита Филис.
— Внезапно реши да замине за Лондон — отговори Боби.
— За Лондон?
— Така каза.
— Защо?
— Не ми съобщи.
— Трябва да ида да го видя — каза Филис и изчезна.
Боби размишляваше.
— Знаеш ли какво си мисля, Бърти?
— Какво?
— Когато Ъпджон слезе преди малко, беше като ударен с мокър парцал и държеше последния брой на „Търсдей Ривю“. Дошъл е със следобедната поща, предполагам. Мисля, че е прочел рецензията на Реджи за неговата книга.
Това изглеждаше правдоподобно. Лично познавах няколко автора — веднага ми идва наум например Боко Фитълуърт — и те всеки път приличат на ударени с мокър парцал, когато прочетат някоя помия в пресата за техните последни напъни.
— А, ти знаеш, значи, за онова, което е написал Кипър?
— Да, показа ми го веднъж, когато обядвахме заедно.
— Много язвително, ако съдя от това, което ми каза. Но не виждам защо Ъпджон трябва да хукне към Лондон.
— Сигурно иска да попита редактора кой е написал рецензията, за да може после да го причака с камшик на входа на клуба му. Но разбира се, няма да му кажат, а и тя не беше подписана, така че… О, здравейте, мисис Крийм.
Жената, към която се обърна, беше дълга и слаба, с лице като на ястреб, което ми напомняше на Шерлок Холмс. На носа си имаше мастилено петно, резултат от работата й върху детективския роман. Всъщност е невъзможно да пишеш детективски роман, без да качиш известно количество мастило на
