— Ни най-малко.
— Аз съм много привързана към теб, Бърти.
— И аз също.
— Но е мога да се омъжа за всички, нали?
— Не може и да се помисли. Е, след като разяснихме нещата, мисля, че мога да отида и да кажа на леля Далия, че съм на линия.
— Колко е часът?
— Почти пет.
— Аз хуквам. Трябва да домакинствам на следобедния чай.
— Защо? Защо ти?
— Леля ти я няма. Като се прибра вчера, намери телеграма, че синът й Бонзо има температура в училище и побърза да отиде при него. Помоли ме да бъда заместник домакиня, докато се върне, но няма да мога през следващите дни. Трябва да се върна при мама. Откакто видя онова в „Таймс“, ми звъни час по час да отида вкъщи за преговори на кръглата маса. Какво значи абдал?
— Не знам. Защо?
— Така те нарича в последната си телеграма. Цитирам: „Не мога да разбера как си могла да помислиш за брак с този абдал“. Край на цитата. Предполагам, че е нещо от рода на тиквеник, както фигурираш в едно нейно по-ранно послание.
— Това звучи обещаващо.
— Да, мисля, че всичко е в кърпа вързано. След теб Реджи ще й дойде като рядък освежителен плод. Ще го посрещне с почести.
И с едно кратко „Хей-хоп“ тя хукна към къщата с шестдесет и повече километра в час. Аз я последвах по-бавно, защото ми беше дала храна за размисъл, а и бях потънал в какви ли не мисли.
Струваше ми се странно това про-Кипърово чувство в гърдите на една Уикъм. Искам да кажа, като се имат предвид фактите. С този неин сексапил, който беше върхът, за около половин година бая ухажьори се бяха изредили, но никой не постигна резултат. Затова всички смятаха, че само някой хептен специален в списъка на кандидатите ще задоволи изискванията й и ако някой успее най-накрая да се уреди, ще бъде крал между мъжете и с подути джобове. А тя взела, че се вързала с Кипър Херинг.
Забележете, не казвам нищо лошо за стария Кипър. За солта на тази земя. Но никой не може да нарече външния му вид поразяващ. Беше се боксирал доста в по-ранните си години и имаше сплескано ухо, за което говорих на леля Далия, а в допълнение към това някаква невидима ръка беше килнала носа му леко встрани. С две думи нямаше никакви шансове да се класира на призово място в един конкурс за мъжка красота, дори и единствените други състезатели да бяха Борис Карлов7, Кинг Конг и пъпчивия Уфи Просър от Клуба на Търтеите.
Но от друга страна, разбира се, трябва да се помни, че външният вид не е всичко. Под едно сплескано ухо може да се крие златно сърце, както и беше в случая с Кипър, от чието сърце по-златно не можеше и да има. Умът му също трябва да е допринесъл за нейното благоразположение. Не можеш да бъдеш редактор във важен лондонски седмичник без да имаш известен брой сиви клетки, а момичетата умират за такива неща. А трябва и да се има предвид, че повечето от хлапаците, с които Роберта е движила през годините, бяха я ловци, я стрелци, я рибари, които си изгърмяват патроните, след като кажат „Е, какво“ и плеснат с камшик по ботуша. Кипър трябва да й е дошъл добре като промяна.
Както вече казах, цялата история ми даваше толкова много храна за размисъл и така се бях унесъл в предъвкването й на път за къщата, че всеки би могъл да се обзаложи, че рано или късно ще се блъсна в нещо. Ще бъда кратък и ще кажа, че точно това направих. Можеше да е дърво, храст или дървена пейка. В действителност обаче това се оказа Обри Ъпджон. Връхлетях върху него на един завой и се сблъскахме яко преди да мога да ударя спирачки. Сграбчих го за врата, а той ме стисна през кръста, така че за няколко секунди ние залитахме напред-назад, сключени в здрава прегръдка. После, като ми просветна пред очите, разбрах с кого съм изпълнявал тия танцови стъпки.
Като го видях пред очите си, жив-живеничък, както съм чувал Джийвс да казва, бях потресен от промяната, която беше претърпял видът му от времето на онези наши срещи в кабинета му в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, когато със свито сърце гледах как посяга към бастуна и раздвижва раменните си мускули с няколко пробни замаха.
В ония дни той беше строен възрастен господин, около два метра и половина висок, с изгарящи очи, с пяна по устните и бълващи огън ноздри. Сега се беше смалил до скромните метър и седемдесет или там някъде и аз бях в състояние да го съборя само с един удар.
Не че го направих, разбира се. Но вече можех да го погледна без каквато и да е следа от предишния трепет. Струваше ми се невероятно, че някога изобщо съм гледал на този фъстък като на опасност за пешеходците и движението.
Мисля, че донякъде това се дължеше на факта, че за тия петнадесет години от последната ни среща, той беше пуснал мустак. През епохата на Малвърн Хаус това, което всяваше ужас в младежките ни сърца, беше дебелата му горна устна, една не особено приятна гледка, най-вече когато потрепваше. Не че мустакът смекчаваше лицето му, но бидейки като у моржовете или по-точно приличен на цедка за супа, той все пак скриваше една част от тази устна, а това имаше добър ефект. В заключение, вместо да си глътна езика от страх, както очаквах да стане, когато се срещнем, аз бях приветлив и жизнерадостен, даже може би малко прекалено.
— О, здравей, Ъпджон! — викнах аз. — Хой-хой!
— Кой, кой? — отговори той, като че ли ми беше ехо.
— Името ми е Устър.
— О, Устър? — каза той, като че ли се надяваше да е някакво друго и човек, разбира се, може да оправдае чувствата му. Няма съмнение, че и той като мен се е ободрявал през всичките тези години с мисълта, че никога няма да ме срещне отново и че каквито и несгоди да му сервира животът, то поне Бъртрам вече не фигурира в него. Трябва да е било мръсен номер за бедния човечец да му изскоча така внезапно.
— Дълго не сме се виждали — казах аз.
— Да — съгласи се той глухо и беше ясно, че би искал да е още по-дълго. После разговорът затихна и не си казахме нищо кой знае колко умно, докато извървяхме стотината метра до къщата, където ни очакваше масата за чай. Предполагам, че може да съм казал „Какъв хубав ден“, а той може да е изръмжал, но нищо повече.
Заварихме само Боби. Уилбърт и Филис вероятно бяха още на зелената морава, а мисис Крийм, както каза Боби, сигурно работеше в стаята си върху новата си смразяваща история и рядко се вясваше за чаша чай. Ние се настанихме и тъкмо започнахме да отпиваме, когато от къщата излезе икономът с купа плодове в ръцете и застана с нея до масата.
Като казвам „иконом“, използвам термина доста свободно. Беше облечен като иконом и се държеше като иконом, но в най-дълбокия и истински смисъл на думата той не беше иконом.
Всъщност, това беше сър Родерик Глосъп.
4
В Клуба на Търтеите, а и на някои други места, които често посещавам, може да се чуе коментар върху самообладанието на Бъртрам Устър, или присъствие на духа, както още се нарича, и мнението, че го притежавам в значителна степен, е всеобщо. В очите на много хора мисля, че изглеждам от ония мъже- стомана, за които сме чели, и не казвам, че не е вярно. Но е възможно да ми се намери слабо място и това може да стане, когато внезапно ми се подхвърли някой виден спец по откачалките, преоблечен като иконом.
Не може и дума да става да имам някаква грешка в предположението си, че това е точно сър Родерик Глосъп, който беше оставил вече плодовете и сега пристъпваше обратно към къщата. Няма втори като него с такова просторно голо теме и такива избуяли вежди, и ще бъде нечестно, ако кажа, че останах невъзмутим. Ефектът от видението беше, че силно трепнах, а всички знаем какво става, когато трепнеш силно, докато държиш чаша, пълна с чай. Съдържанието на моята полетя във въздуха и се приземи върху
