— Може да я разстрои.
— Мислиш я за крехко цвете?
— О, изключително. Външността й е малко грубовата, разбира се, но по това не може да се съди. Не, ако бях на твое място, бих почакал. Може пък да се окаже, че каничката е някъде, където си я сложил, но си забравил, че си я сложил. Искам да кажа, че човек често слага нещо някъде и си мисли, че го е сложил на друго място, а после открива, че не го е сложил на другото място, а на първото място. Не знам дали ме разбра?
— Не, не те разбрах.
— Исках да кажа да изчакаш малко и тя вероятно ще се намери.
— Мислиш, че ще се върне?
— Да.
— Като пощенски гълъб?
— Точно това е идеята.
— О? — каза Уилбърт и се обърна да поздрави Боби и Ъпджон, които тъкмо пристигаха на кея до навеса за лодки. Намирах маниера му за доста необичаен, особено това последно „О?“, но все пак бях доволен, че в главата му не витае подозрението, че аз съм взел проклетото нещо. Много лесно можеше да му хрумне идеята, че чичо Том е съжалил за своето безценно съкровище и ме е наел тайно да го възстановя. Това, струва ми се, е нещо, което колекционерите често правят. Както и да е, все пак бях много разтревожен и си записах в главата да кажа на Роди да използва първия удобен момент и тайничко да пъхне предмета обратно сред притежанията на Уилбърт.
Сега вече се обърнах натам, където стояха Боби и Ъпджон. И макар и с висок дух и сърце, готово за всякакви жертви, не можех да се отърва от чувството, което понякога имате, като че ли сте глътнали двойна порция пеперуди. Емоциите ми бяха подобни на онзи път, когато беше първото ми изпълнение на „Сватбената песен на чифликчията“. Пред публика, имам предвид, защото много преди това съм си я пял в банята.
— Здравей, Боби — казах аз.
— Здравей, Бърти — каза тя.
— Здравей, Ъпджон — казах аз.
Правилният отговор тук трябваше да бъде „Здравей, Устър“, но той изруга както той си знае и издаде звук на вълк, чийто палец се е хванал в капан. Стори ми се малко нервен, като че ли искаше да е някъде другаде.
А Боби беше оживена като момиченце.
— Разказах на мистър Ъпджон за оная голяма риба, която видяхме в езерото вчера, Бърти.
— А, да, голямата риба.
— Беше истински змей, нали?
— Да, много добре сложена.
— Доведох го да му я покажа.
— Много правилно. Ще ти хареса голямата риба, Ъпджон.
Бях съвършено прав като предположих, че е нервен. Отново изпълни вълчата си интерпретация.
— Изобщо няма да ми хареса — изръмжа той сприхаво, и това май е най-подходящият израз, който може да опише говора му. — Абсолютно неудобно ми е да се отдалечавам от къщата по това време. Очаквам телефонен разговор с адвоката си.
— О, телефонните разговори с адвокати не са нещо, за което си струва да се безпокоиш — рекох сърдечно. — Тия правни клечки никога не казват нещо съществено. Само тра-ла-ла. Никога няма да си простиш, че си изпуснал голямата риба. Какво каза, Ъпджон? — най-любезно спрях, защото той беше проговорил.
— Казах, мистър Устър, че вие двамата с мис Уикъм полагате усилия въз основа на странното заблуждение, че аз се интересувам от риби, големи или малки. Не трябвате изобщо да напускам къщата. И незабавно се връщам там.
— О, не още — извиках аз.
— Изчакайте за голямата риба — подкрепи ме Боби.
— Трябва да се появи всеки момент — додадох аз.
— Ей-сегичка — допълни Боби.
Погледите ни се срещнаха и в очите й прочетох посланието, което се опитваше да ми изпрати — а именно, че времето за действие е настъпило.
Има приливи в делата на човека, които в благоприятния момент водят към успеха. Не съм го казал аз. Джийвс беше. Тя се наведе над водата и пламенно посочи с пръст.
— О, вижте! — извика тя.
Това, както бях обяснил на Джийвс, трябваше да бъде условния знак за Ъпджон да се наведе над езерото и така да ме улесни в извършването на делото ми, но той не се наведе нито сантиметър. Защо ли? Защото в този момент патката Филис внезапно изникна при нас и каза:
— Тате, скъпи, търсят те по телефона.
При тези думи Ъпджон фукна като изстрелян от оръдие. Не можеше да се придвижи по-бързо, дори и ако беше дакелът Попит, който в този критичен момент обикаляше в кръг, опитвайки се, ако съм прочел правилно мислите му, да смели доста обилния обяд, който беше поел по-рано този следобед.
Започвах да разбирам какво е имал предвид поетът Бърнс. Не знам нещо друго, което така да провали драматичното действие, от внезапното и неочаквано оттегляне на важен член от актьорския състав в критичен момент от развитието. Това ми напомни времето, когато поставихме „Лелята на Чарли“ в градския салон на Маркет Снодсбъри в помощ на фонда за местния орган. По средата на втория акт, точно когато се бяхме разгорещили, Катсмийт Потър-Пърбрайт, който играеше лорд Фанкорт Бабърли, напусна сцената изневиделица, за да се погрижи за едно непредвидено кръвотечение от носа.
Що се отнася до мен и Боби, възцари се тишина. Този нов обрат в сценария пресуши думите от устните ни, както се казва, но Филис продължи да бъбри:
— Намерих това сладко котенце в градината — изчурулика тя и едва сега видях, че носи Огъстъс в ръцете си. Той изглеждаше като че светът му е крив за нещо, и можех лесно да се досетя за какво. Искаше да си продължи дрямката, а беше държан буден от гальовните думи, които тя нашепваше в ухото му.
Тя понечи да го остави на земята.
— Доведох го да си поговорят с Попит. Попит обича котета, нали ангелче? Ела и кажи здравей на сладкото писе, скъпичък.
Хвърлих бърз поглед към Уилбърт Крийм да видя как ще реагира на това. Беше сцена, която лесно би потушила любовния пламък в гърдите му, защото нищо не охлажда мъжкото сърце по-бързо от бебешките лиготии. Съвсем не отвратен, обаче, той я гледаше жадно като че ли думите й бяха музика за ушите му. Твърде странно, помислих си, и тъкмо си казвах, че са неведоми пътищата на съдбата, когато усетих известно оживление в непосредствена близост.
В момента, в който Огъстъс усети твърда земя под себе си, той се сви на кълбо и се унесе в лека дрямка. Попит тъкмо завършваше десетата обиколка и се готвеше да започне единадесетата. Като видя, обаче, Огъстъс, удари спирачките, ухили се широко, обърна уши отвътре навън, изопна опашка под прав ъгъл с тялото и се хвърли напред с щастлив лай.
Бих могъл да кажа на магарето му глупаво, че действията му са съвсем погрешни. Лишена внезапно от съня й и най-доброжелателната котка е склонна да се разсърди. Огъстъс вече беше изтърпял достатъчно от Филис, която го бе измъкнала от царството на сънищата и завлякла от градината. И пялата тази врява и веселие, които избухнаха точно когато отново се беше унесъл, дойдоха като капак на мрачното му настроение. Той изфуча свадливо, нададе силен врясък, а после между краката ми се стрелна нещо дълго и кафяво, което се хвърли презглава, барабар с мене, в дълбините. Водите се затвориха над главата ми и за секунда всичко потъна в тъмнина.
Когато изплувах на повърхността, разбрах, че Попит и аз не сме единствените къпещи се. Към нас се беше присъединил и Уилбърт Крийм, който се беше гмурнал, сграбчил кучето за врата и сега го теглеше живо към брега. И по една от ония странни случайности, в този момент аз също бях сграбчен за врата.
— Всичко е наред, мистър Ъпджон, запазете спокойствие, запазете… Какво, по дяволите, правиш тук,
