Бърти? — изумя Кипър, защото това беше той. Може и да греша, но ми се стори раздразнен.
Изхвърлих около половин литър Н2О.
— Може и да си питаш — отвърнах аз, като махнах намусено един йоден бръмбар от косата си. — Не знам дали си чукнал нещо за поета Бърнс, Кипър, но, да ти го кажа разбираемо, така понякога се случва с людете.
16
След няколко секунди стъпихме на сушата и зашляпахме обратно към къщата, придружени от Боби. Бяхме като двойка Наполеоновци, шляпащи обратно от Москва. Тогава се натъкнахме на леля Далия, която беше сложила оная нейна шапка, приличаща на кошница за риба, и бърникаше нещо из цветната алея до игрището за тенис. Около пет секунди ни зяпа опулено, носле произнесе възклицание, съвсем неподходящо за смесена компания, което без съмнение е усвоила от някой колега Нимрод22 от времето на ловджилъка си. Като освободи гръдния си кош от въпросното възклицание, тя каза:
— Какво става в тая бърлога? Уилбърт Крийм мина преди малко, подгизнал до кости, а сега и вие се появявате с вода, която тече и от ушите ви. Всички вкупом ли сте играли водна топка облечени?
— Не толкова водна топка, колкото конкурс за къпещи се красавци — казах аз. — Но това е дълга история, а мисля, че най-разумно за нас с Кипър сега е да побързаме да се подсушим, а не да се мотаем чук и да разговаряме с теб, колкото и да ни е приятно това — поясних любезно.
— Най-странното е, че видях Ъпджон преди малко, но той беше по-сух от чироз. Как стана така? Не можахте ли да го накарате да поиграе с вас?
— Трябваше да си тръгне, за да говори с адвоката си по телефона — обясних аз и като оставихме Боби да я запознае с фактите, подновихме шляпането.
Върнах се в стаята си и тъкмо се бях изхлузил от мократа обвивка и я бях заменил с нещо сухо от бледа каша, когато на вратата се почука. Отворих широко порти и на прага видях Боби и Кипър.
Първото нещо, което забелязах във вида им, беше отсъствието на отчаяние, унилост и другите тям подобни. Искам да кажа, като се имаше предвид, че само преди четвърт час всичките ни надежди и мечти се бяха сринали, човек би очаквал сърцата им да са натежали от горест. Но не, те кипяха от кураж и оптимизъм. Хрумна ми едно вероятно разрешение на загадката. Че верни на духа на булдога, непризнаващ поражение, който е направил англичанина — и разбира се, англичанката — такива каквито са, те са решили Да пробват отново в някой бъдещ момент. Запитах ги такъв ли е случаят.
Отговорът беше отрицателен. Кипър каза не, нямало вероятност да заведат отново Ъпджон на езерото, а Боби каза, че дори и да има, било все едно, защото пак съм щял да оплескам нещата.
Признавам, че това ме жегна.
— Какво искаш да кажеш да оплескам нещата?
— Ти непременно ще забъркаш някой миш-маш и сам ще паднеш в него както днес.
— Моля за извинение — натъртих аз с усилие да запазя изисканата любезност, която се очаква от един английски джентълмен, когато мъмри някой от другия пол, — на теб май чавка ти е изпила тъпото малко мозъче. Аз не съм забъркал никакъв миш-маш. Бях захвърлен в дълбините по божия воля, а именно, заради един абсолютно неочакван дакел, наврял се между краката ми. Ако трябва да обвинявате някого, обвинявайте оная гъска Филис, която доведе там Огъстъс и го нарече сладко писе. Това естествено го раздразни и го настрои отрицателно към всякакво нахалство от страна на лаещи кучета.
— Да — каза Кипър, преданото ми момче. — Не беше виновен Бърти, ангел мой. Каквото и да казваш за дакелите, тяхната необичайна форма ги прави кучетата, в които, сред всички други породи, най-лесно можеш да се препънеш. Мисля, че Бърти трябва да излезе от тази история неопетнен.
— А пък аз не мисля — настоя Боби. — Както и да е, няма значение.
— Да, наистина няма значение — каза Кипър, — защото леля ти предложи план не по-лош от Ланчестър-Симънсовия, ако не и по-добър. Тя разказваше на Боби за времето, когато Боко Фитълуърт се опитваше да спечели благоразположението на чичо ти Пърси. Ти много великодушно предложи да отидеш и да отправиш към чичо си един куп обидни думи, така че Боко, навъртащ се пред вратата, да влезе и да се застъпи за него. С други думи, да се солидаризира. Сигурно си спомняш случая?
Потреперах. Да, много добре си спомнях случая.
— Тя мисли, че същият сценарий ще подейства при Ъпджон и съм сигурен, че е права. Знаеш как се чувстваш, когато откриеш, че имаш истински приятел, някой, който мисли колко си страхотен и не може да понесе нито дума, казана срещу теб. Това докосва дълбоки струни в сърцето ти. Ако си имал някакви предубеждения срещу този човек, веднага си променяш мнението. Започваш да чувстваш, че не можеш да допуснеш и косъм да падне от безценната му глава. Ето как ще се почувства Ъпджон спрямо мен, Бърти, когато вляза и му засвидетелствам съчувствието и подкрепата си, след като ти си го нарекъл с всички възможни обиди, прякори и епитети. Трябва да си събрал голям запас от леля си. Тя обичаше да ловува, а ако ловуваш, трябва да знаеш всички обиди, прякори и епитети. Поискай й да ти нахвърли половин страничка от най-пиперливите.
— Няма да има нужда от това — намеси се Боби. — Той сигурно ги има всичките запечатани в мозъка си.
— Разбира се. Научил ги е още като дете в скута й. Е, това е плана, Бърти. Изчакай удобния момент, сгащи Ъпджон, надвеси се над него…
— … както се е свил в стола си.
— … размахай пръст в лицето му и го нагруби безцеремонно. И когато се разтрепери под твоята злъч и си пожелае някой приятел в нужда да се намеси и да го спаси от това тежко изпитание, ще вляза аз. Боби предлага да ти цапардосам един и да те просна на пода, но аз не мисля, че ще мога да го направя. Споменът за нашето древно приятелство ще накара ръката ми да потрепери. Аз само ще те порицая. „Устър — ще кажа, — аз съм шокиран. Шокиран и поразен. Не разбирам как можеш да говориш така на човек, когото винаги съм почитал и уважавал, човек, в чието подготвително училище съм прекарал най- щастливите години от живота си. Странно как си се самозабравил, Устър.“ При което ти ще се изсулиш, почервенял като рак от срам и смущение, а Ъпджон ще ми благодари, задавен от вълнение и ще ми каже, че ако има нещо, което може да направи за мен, трябва само да го назова.
— Все още мисля, че трябва да го цапардосаш.
— След като си спечеля обичта му по този начин…
— Малко повече театър.
— След като си спечеля обичта му по този начин, завъртам разговора около делото за клевета.
— Един юмрук в окото ще свърши работа.
— Казвам му, че съм видял оня брой на „Търсдей ривю“ и добре го разбирам защо иска да глоби вестника с тлъста сума, но „Не забравяйте, мистър Ъпджон“ — казвам, „че когато един седмичен вестник изгуби една камара пари, той трябва да се поокастри, а това значи да натири по-младите членове на персонала. Не бихте желали да загубя работата си, нали, мистър Ъпджон?“ Той се сепва. „Вие да не сте в «Търсдей ривю?»“ — пита. „За сега да“ — отговарям, — „но ако заведете това дело, ще продавам моливи на улицата.“ Това е решаващият момент. Поглеждайки го в очите, виждам, че мисли за онези пет хилядарки и за секунда, естествено, се колебае. Тогава добрата му половина надделява. Погледът му омеква. Просълзява се. Сграбчва ръката ми. Казва ми, че всеки може да употреби пет хилядарки, но никакви пари на света не могат да го накарат дори и да помисли да навреди на човек, който го е защитил така самоотвержено срещу тая въшка Устър. Сцената завършва като отиваме заедно в килера на Сордфиш за глътка портвайн, най-вероятно прегърнати през кръста. И същата вечер той пийте писмо до адвоката си и му казва да отмени делото. Някакви въпроси?
— От мен, не. Нали не може да разбере кой е написал статията. Не е била подписана.
— Не, господ да даде здраве на строгите редактори, които го предотвратиха.
— Не виждам дефект в сценария. Ще трябва да оттегли делото.
— Дори и от кумова срама. Единственото нещо, което остава да уточним, е времето и мястото на операцията за Бърти.
— Няма по-подходящ момент от сегашния.
